Андрея Илиев
Реваншът на Тангра (64)

62.

Лежахме в тревата, на около петдесетина метра от огъня, който запалих. Отгоре висеше луна, голяма като войнишка каска, и едри звезди мигаха като виновен ученик. Но миришеше само на жена. Ръката ми вече бе под полите на кожения й сукман-рокля и тя не се дърпаше…

Е, стана.

— Да те пазя ли? — успях да попитам на пресекулки аз.

— Да ме пазиш? — повтори тя, но въобще не разбра какво я попитах.

Беше и късно…

Паднах встрани от нея с широко отворени очи и пламнало лице.

И замръзнах.

На две крачки от нас, осветено от луната, наметнато с тъмнина и напрегнато като нападаща змия, стоеше някакво същество.

Хиляди червени лампички светнаха в главата ми, милиони сирени завиха, забуча, затрещя…

Човек беше.

Протегна ръка и попита с несигурен, невярващ глас:

— Самодива?

Жена беше.

Ръката се заби в мен:

— А ти?

Същият потресен глас.

— Човек?

Не вярваше.

— Ти си… — започна тя.

Като на забавен кадър видях как пръстът й светна в жълто и започна да почервенява. Имах чувството, че влезе в мозъка ми, идеше ми да извикам, заболя ме всичко до ноктите на краката, разбирах, че става нещо лошо, в ушите ми забуча реактивен двигател, започнах да падам от много високо, край мен плаваха облаци, а нямах, нямах парашут…

Нещо изсвистя. Тууп. Къс вик.

Тъмната фигура се загърчи. Капишонът, с който бе загърната главата й, падна. Видях дълги сиви коси, пълно женско лице и бели ръце, които стискаха гърлото, сякаш се душеше сама. Устата се отвори, оттам изригна нещо черно и запълзя по брадата, лактите… После тялото се свлече и замята като приклещена с ченгел змия.

Отнякъде изникна Чакар.