Андрея Илиев
Реваншът на Тангра (49)

47.

Въздухът изсвистя като раздран чаршаф. Огромна кафеникава топка от пера, нокти и кръвясали очи се стовари върху Аждаха. Той загуби равновесие и падна по гръб; мечът му отхвръкна далече от пътеката. В следващия миг от перушината израсна Чакар — толкова бесен, че не можеше да преобрази главата си в човешка. Закривената му човка бе хищно отворена и от нея излизаха странни звуци, от които косата ми настръхна. Ръката му с меча бе вдигната и готова за последното пробождане.

Аждаха опита да припълзи по задник и длани към оръжието си. Бе толкова объркан и уплашен, че загуби контрол над себе си и вместо ефектната физиономия на холивудски красавец започнаха да избиват черти на кон. Чакар направи няколко крачки и стъпи върху меча му. Майко мила, канеше се да го убие!

— Защо? — бойко се изстъпи самодивата. — Защото е йорег ли?

Бавно, с неимоверно усилие ястребовата глава доби човешкия си облик.

— Ти коя си? — изсъска Чакар.

Очи на убиец. Студени и безчувствени. Не, не защото бе йорег. Просто бе имал лошия късмет да бъде на това място и в това време заедно с мен.

— Биляна — рече заядливо тя.

Явно не можеше да вникне в ситуацията.

— Биляна? — невярващо повтори Чакар.

— Биляна — натърти самодивата.

Ръката му падна надолу. Малко бе да се каже, че е слисан. Той бе смаян и ужасен.

Аждаха използва объркването му. Замириса на сяра. Нещо изпука и там, където лежеше, заструи дим. Когато вятърът го разнесе, от йорега нямаше и следа.

Чакар не обърна никакво внимание на изчезването му. Заби меча в земята, обхвана лицето си с длани и тихо, тихо промълви:

— О, Тангра.