Андрея Илиев
Реваншът на Тангра (43)

41.

Бях на половин километър от караулката, когато видях, че от нея излязоха мъж и жена и тръгнаха по пътеката срещу мен. Първата ми мисъл бе да кривна и се скрия. Спрях раздвоен. Едни храстчета, високи две педи… Никакъв шанс — и лисица да се сниши, опашката й ще стърчи. Пък и те сигурно също са ме видели. Това е техен свят и е нормално зрението им да е по-приспособено към светлината на тукашната луна.

Понаместих меча и продължих.

Бе млада и стройна. После се наби гъстата светла грива на косата й. Грациозна — вървеше като кошута…

Той? Висок и набит. Навярно силен. Танцьор? Въпреки масата си крачеше леко, полуизвърнат към жената. После мина отпред и сърцето ми се сви от лошо предчувствие. Дори не видях кога се появи в ръката му меч. Вдигна го…

С мен се случи нещо странно. Представете си, че са ви намазали с глина. Тя е изсъхнала, но сте сковани от нея. Некомфортно ви е… Разкършвате рамене, коричката от глина се начупва и пада в краката ви… И ви олеква.

Миг след като мъжът срещу мен надигна стоманеното острие, аз стоях разкрачен, с изваден меч и готов да посрещна удара. И ми се струваше, че от сто години държа това режещо желязо, знам какво ще последва и ми е хубаво, че след малко ще замахна, че ще потече кръв…

— Делян?

Жената. Гласът бе напевен, провлачен. Някога, някъде бях чувал този глас.

В същия момент мъжът стовари оръжието си и въздухът изплака. Посрещнах го и наклоних леко острието на моя. Искри… после грохот, сякаш се сблъскаха влакове… Той политна.

Ако не бях така смаян от екота на женския глас в главата си, можех да го промуша.

След още един миг самодивата стоеше между нас и трескаво се взираше в мен.

— Делян? — рече невярващо. — Ти?

Краката ми се подкосиха.

Защото тя бръкна в ленената си торба и извади синя барета…

В същия момент оня опита да ме мушне. Тя отклони ръката му, извърна се и сърдито извика:

— Аждаха!…