Андрея Илиев
Реваншът на Тангра (39)

37.

Ето ни пред Забранения замък или по-точно пред стената, която го пази. Комините му стърчат едва-едва над нея — толкова е висока. Огромната бяла луна изглежда като част от нея.

Стара самодива е разположила отрядите си от шаркани и самодиви на около двеста метра от стената. Конете бяха оставени още по-далече и тревожното им цвилене изостряше допълнително напрежението.

Успях да събера около петдесет алпи и йореги — всичките млади. Много нахъсани и много неопитни. Кой друг би дошъл в света Самодивия?

Оня шаркан от охраната пак не искаше да ме пуска.

— След атаката — вика.

А тя вече започна. Стотина шаркани и самодиви тръгнаха към портите. Те зееха разбити и приличаха на потрошената уста на победен боксьор. Когато отрядът приближи на хвърлей с копие, гърлото на замъка заклокочи и оттам излязоха три десетки воини-григори. Млечната светлина на луната се плъзгаше по черните им тела и ги правеше нереални и страшни.

Друг отряд, предимно от шаркани, опита да се добере на стените с летене. Въздухът и мракът се разлюляха от маха на огромните им ципести криле. Изсвири рог и между зъберите се изправиха петдесетина черни бойци с лъкове. Засвистяха стрели, зачаткаха тежки копия.

Долу, при портите, зазвънтяха мечове.

Отведоха ме при Стара самодива.

— Бил ли си се с тях? — кимна тя към Забранения замък.

— Не — признах аз.

— Твоята раса обаче е воювала дълго с тях.

— Да.

Летящите шаркани започнаха да падат поразени… Още преди да са стигнали до стената. Стрелите, дълги и черни, потъваха в телата им и излизаха още по-тъмни.

Не по-добре се развиваха нещата и пред портата. Воините — григори ходеха сред бойците на света Самодивия като глигани сред глутница пудели.

— Колко войници доведе? — попита тя с глух глас.

Прострелян шаркан се удари в ръба на крепостната стена и се свлече със стържене по нея. Тупна тежко на земята и не мръдна.

— Петдесет.

Самодива успя да се добере до зъберите. Размаха меч срещу огромен, почти два пъти по-голям от нея воин. Друг скочи към нея отзад, заби копието си между плешките й и я вдигна над главата си. Тя пищеше и махаше с ръце…

— Резервът! — извика Стара самодива.

От парка зад нас затрополиха конски копита и стотина бойци в бяло се насочиха към портите. Познах ги — гвардията. Онези нафукани хлапета… Нищо добро не ги чакаше.

Григорът изтръска копието си с див рев и самодивата полетя в бездната.

— Изтласкат ли ги към вратата, влез в боя с твоите бойци — каза тихо Стара самодива.

И тя не вярваше, че това ще стане…

— Имам план — казах. — Ще им изляза в гръб.

— Как? — попита тя, макар да се досещаше.

— През Тунай — казах без никакъв ентусиазъм.