Андрея Илиев
Реваншът на Тангра (38)

36.

Беше вече горе на скалите, когато засвистяха първите стрели. Ат издърпа стълбата и търколи няколко камъка, които бе приготвил предварително.

Елена го чакаше на стотина метра по-нататък — там, където бяха оставили резервни коне. Посочи му синкавите височини на хоризонта и каза:

— Препускай натам. Крий се поне седмица в горите.

— Ти?

Тя се засмя късо:

— Всеки по пътя си, млади човече.

— Разделят ли ни се пътищата? — попита той след кратък размисъл.

— Кой знае? — вдигна тя рамене.

Но знаеше, защото добави загадъчно:

— Едва ли.

И влезе в храстите. Само разклатените им клончета подсказаха, че пак е вълк и е поела своя път.

Ат погали коня и прехвърли колчана със стрелите от седлото на гърба си. Прегледа за последен път закопчаването на ремъците… Другият кон — черен жребец с огнени очи — нервно пръхтеше и току виреше глава. На него трябваше да язди Елаур. Погали го. Така му се искаше това да е колобърът…

Почувства се сам. И ненужен. „Трябваше ли?…“ — мярна му се странната мисъл.

Подкара коня си. Жребецът ги последва.

Не беше ли по-добре Елаур да е жив? Да не бе предприемал тази безсмислена засада? Ат вярваше в съдбата. Всеки българин вярва в предопределеността на живота. Обаче… Чичо му оцеля. Благодарение на едно чудно хубаво момиче. Значи боговете така искаха. Баща му умря. Това ли бе волята на Тангра? Щеше му се да каже не. Но това влизаше в противоречие с цялата му философия и вяра в бога, който вижда всичко и води човека в делата му. И ако е искал да спаси Авар, защо поне не му остави Елаур?…

Ат заплака. За последен път в живота си.

Юношата стана мъж.