Андрея Илиев
Реваншът на Тангра (35)

33.

От ниските храсти пръв изскочи вълкът — сив, голям и пъргав. Стрелна се по голото, направи полукръг зад Ат и спря на няколко крачки от него. Жълтите му зли очи стрелнаха младия воин и се обърнаха натам, откъдето идеше тежкият тропот. В мига, когато конникът изплува от морето върбалаци, Ат извика яростно „хур“^[41] и пришпори своя кон. Той изцвили изненадан от грубостта на стопанина си и полетя със свити уши.

Конникът отсреща — позна го, чичо му Авар беше — инстинктивно дръпна юздите, наведе очи към лекото ловно копие в ръката си и понечи да откачи меча от седлото. Късно — приведеният, слял се с тежкото бойно копие Ат преодоля разстоянието, което ги делеше, и острият метален връх, дълъг почти педя, потъна в гърдите му. Килна се, краката му се изхлузиха от стремената и тупна тежко на земята. Конят продължи двайсетина метра, изпръхтя тревожно и затърси ездача си.

Ат изтърва копието от силния удар и едва след десетина метра успя да спре. Извърна се. Понечи да скочи на земята и да довърши падналия, но силен вик го спря.

Откъм храсталаците изникнаха двама конници. Вече бяха видели какво се е случило и налагаха бясно конете си, за да му попречат.

Ат спря раздвоен. Погледна към чичо си — бе извадил копието от раната и се мъчеше да се изправи. Изсвистя стрела и Ат извърна коня към стрелеца. Позна го — беше братовчед му Алцек с някой от по-малките си братя. Свали лъка от седлото си, сложи стрела и опъна тетивата. Двете стрели излетяха едновременно, почти се отъркаха с перата си някъде по средата на разстоянието, и със забиването си предизвикаха два вика.

Ат изтърва лъка, улучен в лявото рамо — там, където нямаше броня.

Алцек се килна назад, увисна на стремето си и главата му се удари в пясъка. От гърлото му стърчаха само перата на стрелата. Другата й част, вече червена, бе излязла откъм тила^[42].

Дребният конник атакува с опънат лък. Разстоянието беше такова, че и пеленаче не би пропуснало.

Нямаше щит. Направи единствено възможното — прилепи се с цяло тяло към гривата на коня и го изправи на задните му крака.

Разминаха се.

Ат извърна животното под себе си назад и видя, че противникът му слиза до чичо му. Държеше лъка и стрелата. Не беше стрелял!

Хвърли поглед към братовчед си Алцек — мъртъв беше.

В този момент от храстите излезе друг конник.

Позна го — Елаур. Беше прегънат на седлото и целият в кръв.

Подкара към него.

— Бягай! — изхърка колобърът. — Идват…

— Ти…

— Мъртъв съм — каза само той.

От устата му избиха кървави мехурчета, направи последно усилие да се задържи на седлото и тежко тупна върху речните камъни.

Ат се огледа диво. Извади меча и пришпори коня към Авар.

Младежът бе застанал пред него и лъкът му бе опънат за изстрел. Мярна бяло лице, сини лазурни очи блеснаха зад кривото дърво. Ат ахна и дръпна юздите.

— Боз-бий! — извика смаян.

— Назад — предупреди тя.

Откъм скалите долетя къс вълчи вой. Отклони поглед натам — огромният сив вълк влезе в храстите. Обърна се назад. Стори му се чува тропот на много копита.

Крехка. Грациозна. И такава бяла кожа…

— Трябва да го убия.

— Багатурът^[43] не посяга на паднал — поклати глава тя.

— Дръпни се, Боз-бий!

Но гласът му бе омекнал. Странно!

— Трябваше да те убия — прехапа устни тя. — Одеве.

Но цялото й същество казваше: добре, че не го сторих.

От храстите излезе Елена и му махна с ръка. Приближи до скалите на водопада и сложи крак на първото стъпало на въжената стълба.

— Уби годеника ми.

Вече чу ясно тропота на чичовата си свита. Сигурно бяха поне двайсет души.

Ат смушка коня си. Спря до нея, наведе се и каза тихо, толкова тихо, че го чу само тя:

— Чакай ме, Боз-бий.

И полетя с грозен вик напред, към скалите…