Андрея Илиев
Реваншът на Тангра (32)

30.

Никоя вещица не иска страничен наблюдател да види преображението й. Елена се скри в храстите и след малко оттам излезе вълчица. Знаеха, чакаха да се появи звяр и пак трепнаха, когато жълтите зли очи се спряха върху тях, а белите остри зъби тракнаха нервно. После огромният звяр се затича към близкото дере и изчезна във високите храсти.

— Уф — плю в пазвата си Елаур.

Ат огледа още веднъж мястото на засадата.

Бяха умували много. А преди това месец следиха за навиците на новия хан. Пазеха го здраво. Дори да бяха решили да умрат, пак нямаше да успеят да стигнат до него.

И когато една вечер се върнаха отчаяни от поредното разузнаване, Елена им сипа каша в паниците и се усмихна победоносно:

— Е, моето време като че ли дойде.

— Дойде — призна Ат.

— Мислеше, че ще минеш без мен — стрелна го тя.

— Надявах се.

— Пътищата ни се пресичат ненапразно. И ти го знаеш отдавна.

Елаур ги гледаше с недоумение. Откакто Ат порасна, това често му се случваше.

— Ще разгледам — подхвърли лаконично тя.

Когато си лягаха, тя слезе в мазето. След малко оттам излетя червено-черната пеперуда.

Сутринта закусиха, но Елена мълчеше сънена и сърдита. После пак изчезна и се върна късно следобед. Пи много вода от ведрото. Избърса устата си с опакото на дланта си и рече:

— Скроих му шапката.

Елаур сви скептично устни.

— Има една слабост — усмихна се зловещо Елена. — А който има слабости…

Ат чакаше.

— Много, много обича лова. И се увлича в гонитбата. И не дава на хората си да убиват вместо него.

Очите на младежа светнаха.

И ето, стояха и чакаха на мястото, което избраха тримата: тясна клисура край река, заградена от висок бряг, а в дъното завършваща с праг, от който водата падаше с грохот. Стените се издигаха отвесни и стръмни, а всичко наоколо бе застлано със ситен пясък и дребни камъчета.

И двамата почти едновременно доловиха далечния тътен от конските копита. Елаур приближи до Ат и го прегърна. Лицето му бе пламнало, в гърдите на стария войник бушуваше море от чувства. Прочисти гърлото си и каза сподавено:

— Тангра да ти помага, господарю.

— Среща при воденицата — напомни му сухо Ат.

Той бе още по-развълнуван, но се владееше определено по-добре. „Владетел“ — рече си Елаур с гордост, а смутолеви:

— Е, ако имаме късмет…

Ат обърна коня и подкара към прага в дъното на клисурата.