Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,9 (× 13гласа)

Информация

Издание:

Андрея Илиев. Реваншът на Тангра

Издателство „Аргус“, 2008

ISBN: 9789545701665

История

  1. —Добавяне

29.

Всичко бе така, както ме бяха учили. Защото светът Самодивия се учи четири години в началното училище. Обичаи, език, география, история… Пътища, улици на големите градове, водоизточници, площади, дворци и разбира се, кръчмите и клубовете за срещи и развлечения.

И най-вече трите причини, поради които този свят съществува като такъв и всички раси го пазят: Живата вода, Орисниците и Болестите.

Изкачихме се на високото и пред нас се ширна зелена котловина, обградена от голи синкави хълмове. Беше толкова нелепа и не на място със зеленината си, че приличаше на…

— Да — рекох, хванал мисълта в главата на Делян. — Оазис.

Той вече не се учудва и дразни от това, че чета мислите му. Да си призная, става все по-трудно. Човекът от племето Имен напредва сериозно в овладяването на своето тяло и ум. А по това колко бързо хвана меча, когато видя самодивите…

— Буян — столицата им — посочих множеството покриви в центъра на зеленото петно. — Барове, пиячка, мацки… А ето там… сградата с устрелените в слънцето кули… Виждаш ли я?

— Замъкът?

— Да. Може би най-точното име е замък.

— Какво е това? — с лошо предчувствие попита Делян. — Правителството ли е там?

— Те нямат правителство — поклатих глава. — Управляват се от най-старата самодива. Така й казват — Стара самодива.

— Майко мила — затвори очи човекът. — Още не мога да го смеля: пиячка и барове, съчетани със самодиви. И какво има в тия шибани кули?

— Там живеят Орисниците. Не си ли чувал за тях?

— Имаше някаква приказка…

— Блазе ти, човеко! Аз зубрих за тях шест месеца от живота си!

— Сигурно не си бил от отличниците — ухапа ме веднага. После добави отегчено: — Айде стига си ме будалкал.

— Честно.

Никога няма да забравя гъгнивия глас на учителя ми и тежката му ръка. Хич не се свенеше да ме плесне по врата, когато пропуснех нещо.

— Тия, дето уж наричали живота на човека?

— Те.

— Същите? Мамка му, да вървим!

— Къде? — учудих се аз на внезапния му ентусиазъм.

— Там! Искам да им го начукам, задето са ме събрали с теб!…

Човек… Макар и Имен.