Андрея Илиев
Реваншът на Тангра (30)

28.

Няма да описвам спазъма от косата на главата си до ноктите на краката, чувството, че не ми достига въздух, бухането на сърцето ми в ребрата, гърча на червата… Блесна слънце, залюля се синьо небе с едни особени облаци. Чужди облаци. После като че ли нещо изскърца — като стогодишно дърво, което се пречупва и пада. И светът зае нормалното си положение — земята под краката, небето отгоре, а точно пред мен гола и очукана планина като излязла от филм за тексаски каубои.

И три жени, които не гледаха като жени, защото стояха зад насочени в гърдите ни лъкове. Беше като в някакъв психарски филм — готини мацки в ленени рокли, пристегнати като оси в кръста с шарени плетени колани, святкащи загорели бедра изпод изкусителните цепки и студени, жестоки очи.

Чакар излезе напред и вдигна ръка с отворена към тях длан.

— Аз съм алп от света Чулман и идвам тук с мир — чух го да казва.

Напрегнатите вежди се отпуснаха, но стрелите все така сочеха към гърдите ми.

— Пусни меча — рече тихо алпът.

Едва сега усетих, че дясната ми ръка е зад рамото и стиска кръглата топка на меча. Изпуснах въздуха от гърдите си. Стрелите последваха ръката ми — долу. Мадамите също се отпуснаха и очите им омекнаха.

— Този? — посочи ме тази в средата. — Човек?

Май им беше шеф. И определено прекаляваше с фитнеса. Годинките й също бяха доста.

— Елбир^[39] — натърти Чакар. — С мен е.

— Идвате за?… — продължаваше да се заяжда тя.

Обаче на Чакар хич не му пукаше:

— Да разпуснем.

— Май не сте улучили момента — поклати глава тя.

— Имате някакъв проблем ли?

Сякаш попита да не би кучето им не се е изакало насред хола. Ама и тя бе изгубила интерес към персоните ни. Явно не си падаше по пубери като нас.

— Вървете.

И посочи тясната пътека по сипея отсреща, която се губеше сред драки и ниски уродливи дървета.