Андрея Илиев
Реваншът на Тангра (3)

1.

Тангра всичко вижда — така казват вярващите. Било е, било… Сега той е далече, много далече и хич не му е до старата Земя. Само аз, алп^[1] Чакар, син на великия алп Лачин^[2], съм запокитен тук. Да се уча — нали някога, след хиляда години, ще започна да върша работата на баща си. Хубава работа — всеки ден се отъркваш в полите на Тангра. Защо ли? Алп Лачин или Сокол представя душите на умрелите пред съда на великия Бог, преугодна и във висша степен приятна дейност. И най-важното — стоиш си в нашия свят Чулман^[3], край теб подскачат алп-бий… Това са нашите девойки. Абе, девойки… В света на боговете и дивовете нещата съвсем не са такива, както на Земята. Светици някакви, блажени… Тукашните не стават за нищо. Ама те, ако биваха, мен, младока ли щяха да пратят?

Е, тя и работата толкова… Толкова, че стотина години никой от нас не се навъртал тъдява. Имаме право само на душите на убитите в бой българи, узи, кумани, хуни, авари и още десетина съвсем малки племена. Те вече и като такива ги няма, но печатът в аурата на наследниците им стои и си получаваме своето. Проблемът е тази клауза в договора с Големите Богове, който ни дава само загиналите. Кой ти е предполагал преди хиляда години, че ще дойде време, в което ще има толкова малко войни?…

Ето, сега се въртя над Арабската пустиня. Тук има неколкостотин български войници и мое задължение е да се навъртам тъдява.

Я! Някъде има друг богоподобен! Кой? Баща ми да е прескочил?… Чак ми се дорева — сетих се за Чулман, нашия дом, мама… Вятър… Беше един от най-неприятните йореги^[4] — Аждаха Младия — курваринът, страшилището на девиците. Хората го мразят като чума. Какво прави гад като него на бойното поле? Да е окъсал толкова, че да краде души от пая на Тангра?… Е, сега ще ти дам да разбереш!

Свих крила и се спуснах надолу.