Андрея Илиев
Реваншът на Тангра (23)

21.

Внезапно въздухът се раздвижи; пламъкът на борините се разлюля и сви. Вратата на воденицата изскърца и с трясък се затвори.

Елаур се втурна към нея. Дръпна — беше като закована.

Течението се изгуби така, както и се появи.

Аудан вкара меча в процепа на вратата и се опита да я отвори. Острието се изви до счупване.

В този момент по стълбите от мазето се чуха отчетливи стъпки.

Двамата мъже се извърнаха настръхнали с вдигнати високо борини.

Тя изплува от мрака на подземието и застана в края на жълто-червения кръг на светлината — висока, със спуснати дълги коси и тежки очи.

Елаур прикри Аудан; мечът бе на нивото на бедрото му и сочеше към жената. И тя проговори — спокойно и много студено:

— Това е моят дом. И въпреки че не съм ви канила, които и да сте, бъдете мои гости.

Говореше на славянски. Без да сваля меча, Елаур отговори на същия език:

— Пътят ни изведе тук. Съжалявам. Тръгваме си.

— Добре — вдигна тя рамене.

Той направи крачка назад.

— Вратата — напомни му Аудан.

— Ето меча. Удари резето с него.

— Опитах с моя.

— С този ще стане — каза бързо Елаур, без да откъсва очи от жената.

— Ще стане — кимна тя. — Но преследвачите ви са наблизо.

— Тя знае кои сме! — учуди се младежът.

— Знае — съгласи се навъсен колобърът.

— Е, оставате ли? — разпери ръце вещицата.