Андрея Илиев
Реваншът на Тангра (15)

13.

Вървях гол през огромна мраморна зала. Босите ми крака шляпаха звучно и хладината на камъка ме стряскаше — мале, не сънувах! Встрани от мен се плъзгаше или летеше оная странна птица.

Спрях.

Над главата ми висеше огромен полилей с кристални слънца-абажури. Таванът бе син като небето в летен ден. Вдясно имаше голям прозорец, през който надничаха стотици звезди. Вляво стърчаха поне трийсет статуи — предимно въоръжени с мечове страшни мъже.

— Великите алпи — долетя мек глас откъм хищника.

Стреснах се.

— Ти кой си?

— Пак ли започваш? — ядоса се птицата. — Знам, знам… Сега ще попиташ „Къде съм?“ Почакай малко.

Тръгнах пак. Стигнах до мраморно стълбище с изящни перила и много цветя. После огромна букова врата, обкована със злато, сребро и мед. Тя се отвори сама и аз се озовах в по-малка зала, обляна в светлина.

В дъното, край голяма дървена маса на внушителни столове, седяха седем величествени мъже. Пернатото кацна на ръба на масата и мигом се превърна в мускулест младеж в тога. Човек… Само главата му бе на хищна птица. Майко!

Машинално прикрих слабините си.

Мълчахме и се гледахме.

— Къде съм? — плахо попитах. — Какъв е тоя цирк?

От далечния край на масата се надигна внушителен мъж — и той с глава на хищна птица! — и приближи. Огледа ме изпитателно и изхъмка одобрително. После се върна на мястото си, смеейки се гърлено и, както ми се стори, доволно.

Ръцете ми се изхлузиха от слабините и увиснаха встрани. Приближих унесен към масата и обиколих с поглед всички около масата. Здрави, яки мъже с мускули на древногръцки герои. Майчице!… Един имаше глава на рис! Какви страшни горящи очи!…

— Това някакъв нов психо-тест ли е? — попитах с разтреперани устни.

Тоя, който дойде да ме огледа отблизо, поклати съчувствено глава.

— Не. Всичко, което виждаш и чуваш, всичко, което си спомняш и ще се случи оттук нататък, е истина.