Андрея Илиев
Реваншът на Тангра (147)

145.

Когато двамата се скриха от погледа ми, слязох от могилата. Съблякох плетената броня и кожената куртка. Събрах и останалия си багаж в торбите по седлото. После свалих букаите от краката на коня и го плеснах нежно по задницата.

— Свободен си, миличък!

Той мина в тръс стотина метра, спря и се извърна. „Пратих“ към него миризма на вълк. Стресна се и препусна, забравил за мен.

Седнах в тревата. „Потърсих“ Делян и Биляна. Пътуваха…

После внимателно, сякаш се промъквах между паяжините в Акашовите записи, затърсих Камаил.

Там беше. При камъка. Лежеше и мъркаше. Огромна шарена котка. Решена на всичко.

Станах и преметнах меча през рамо. Разкрачих се, отворих широко очи към синьото небе и започнах да „вкарвам“ краката си в тях.

Ето, направих първата крачка в Тунай…