Андрея Илиев
Реваншът на Тангра (127)

125.

Започна да притъмнява. А нямаше и обед. Слънцето отначало изглеждаше като затулено, сетне изчезна съвсем. Но нито звезди, нито луна се показаха и това бе най-очевадното, че нещо не е в ред.

Ат заповяда да свирят сбор и адютантът му наду рог. От всички страни започнаха да прииждат пръснатите разезди — възбудени и объркани. Разположи бойците в кръг — беше сигурен, че ще ги нападнат.

Сетне потърси Чакар. Някой от елбирите вече бе взел от обоза и запалил факла, та го поведе.

Самодивите бяха направили свой пръстен и в средата му стояха алпът и странната му свита. Странна ли? Е, само един — младежът. Един такъв светъл, но не улчия^[87]. В никакъв случай. Алп? Не-е-е. Човек. Обаче се държеше господарски. И му приличаше — призна си го чистосърдечно. Воин. Очите му бяха като залепени за Ат. Някак изпитателно, жадно… Защо?

— Какво става?

Чакар вдигна рамене и промърмори:

— Нищо особено.

— А това? — и Ат посочи падналата тъма.

— Фокуси — почти го вбеси с отговора си алпът.

— Не можем да вървим!

— Ей сега ще го решим — някак замислен и заслушан в себе си рече Чакар.

После тръсна глава и приближи до самодивата. Оная, от неговата свита.

Красавица. И другите бяха хубави, но тая… Имаше нещо особено в нея… Ат не можеше да го формулира — точно както с оня, светлия. Само долавяше, че между тях има много силна връзка.

Алпът сложи длан на главата й. Вдигна ръка, завъртя се с цяло тяло и заби пръст в тъмнината. Миг след това изпод краката на войниците изби широка около два пръста светла лента^[88] — сякаш се бяха събрали безброй светулки — и хукна през степта.

Калените мъже, видели какво ли не, ахнаха. Тук-там се чуха възклицания и викове „Тангра!“ Но повечето бяха така смаяни, че само стискаха амулетите си.

Сред самодивите също избухна глъч.

Изнервен от втренчения поглед на Чакаровия спътник, Ат само попита:

— Натам ли?

— Натам — унесен кимна алпът.

Вече полуобърнат, човекът от Дуло констатира:

— Значи и това си знаел…