Андрея Илиев
Реваншът на Тангра (109)

107.

Литнах високо в синьото небе. Къде? На гости. На гости на Кубар.

Познавам го, как не. Дали е лош? Не. А дали е добър алп? Е, не. Той си е просто… алп. Особняк. Син е на великия алп-воин Барин, Сивия вълк. Когато Тангра забранил войните между алпите, той се отказал от своя меч-мълния. В съчетание с избухливия му нрав и воинските му умения никой нямал шанс срещу него. Та заспорили синовете му Теку и Кубар кой да наследи бащиното оръжие А момчетата огнени. Абе, синове на Барин… Ще се избият! И тогава Барис им предложил: нека всеки да го носи по хиляда години. Хвърлили жребий — спечелил Кубар. И вместо да върши главното си задължение — да удря с мълнии крадците и лошите по Земята, — веднага тръгнал да налага волята си над останалите. Нашляпал го Тангра… И сега Кубар е сърдит и не идва на Чулман, не стои и на земята. Рее се по облаците на килимчето си. Е, от време на време, по-скоро от скука и да замаже очите на Тангра, току тресне някой долу… Обаче е толкова немарлив, че май по-често страдат съвсем благочестиви хора… Мързеланко. Много обича да се излежава. И затова е вечно в спор с Джил — алпа на ветровете. Духал му, студено му било… А оня е голяма закачка. Току докара Мал от пътищата и говедото му с говедо боцне спящия Кубар през килимчето. И тогава гледай какво стрелбище настава!

Е, не се учудвайте, че искрено се надявах Кубар да спи.

Разбира се, че спеше. И Тулпар беше наблизо — лежеше сресан, пригладен, с десетки мъниста и пискюли по гривата и опашката си на китна морава под реещото се във въздуха килимче. Дадох му знак да си трае и кацнах до алпа.

Не се събуди. По-зле и от бебе… Изчаках двайсетина секунди. Чак не приличаше на жив. Надвесих се над него и разперих крила над главата му.

Какво може да има в главата на такъв могъщ алп? Изненадващо дребни неща… Ядене, пиене… спокойствие… Много кеф от спането… Караница с брат му. Дълъг философски спор с Барис — другия сърдитко измежду алпите… Ето Мал. Тулпар. И чужденеца… Наистина имаше нещо от рода на котките… Колко? Явно бе силен. Много, много силен, защото отразяваше опитите да вляза в спомена на Кубар, а оттам и в него. И все пак… Как да обясня какво усетих… На непознатия му беше кеф, че е там, в облаците… Погледът му към синевата, птиците по-долу, облаците… Това не бе поглед на богоподобен, който рядко лети. А уж бе котка…

Кубар се размърда — бях се увлякъл и краят на крилото ми го гъделичкаше по носа.

Измъкнах се внимателно и прехвръкнах при Тулпар. Изправи се възбуден, току да изцвили. Само това оставаше — да събуди Кубар. Отиде ми перушината, преди да съм успял да му обясня кое-що… Развързах го и оставих на негово място чигендека.