Лий Патинсън
Саманта (1)

I

Саманта Тримейн — Сам за приятелите си — спря малкия Пайпър и с леко съжаление изпълзя от кабината. Винаги й бе трудно да остави волността, която цареше там горе над облаците и да се залови със земни дела.

Друг малък самолет — едно Малибу — спря до нейния и Саманта погледна бегло към едрата фигура, която скочи от него.

Във всеки случай, първият й поглед беше бегъл. Видя само широки рамене и тъмна коса с няколко посребрени кичура отстрани.

После, когато мъжът метна на рамо тъмносинята си брезентова чанта и се обърна, тя можа да види и лицето му. Моментално, без ни най-малко да очаква, Саманта Тримейн се влюби до ушите.

Беше чувала вече за любов от пръв поглед, но винаги реагираше с недоверчив смях. „Никой, абсолютно никой не може да се влюби по този начин“ — си мислеше тя. Някога имаше една приятелка от Франция, която се опита да я убеди, че това е възможно.

— Ние даже имаме в езика си специален израз — „coup de foudre“…

— Като гръм от ясно небе?! — Саманта се бе изсмяла подигравателно. — Ах, Мари, та това е пълен абсурд.

Но ако беше вярно, значи сега тя бе жертва на този абсурд. И знаеше със сигурност, че се е влюбила безвъзвратно в мъжа, когото току-що бе срещнала.

Без да погледне нито веднъж към нея, мъжът тръгна към малката административна сграда, която беше на около стотина метра от пистата. Погледът на Сам проследи енергичната му, гъвкава походка. Неспособна да се съвземе и да го последва, тя го видя да стига до канцеларията и да изчезва зад входната врата.

Едва тогава и можа да се отърси от парализиращото му омайване, заставило я да стои като вкаменена до самолета си. Взе си якето и чантата и тръгна.

В малката сграда не можа да го открие никъде. Учудена, тя се огледа и дори реши, че си бе въобразила всичко това. Но самолетът — Малибуто — стоеше там навън — солиден и блестящ под лятното слънце до нейния. Потвърди го един поглед през прозореца.

— Дошла сте да прекратите договора за наемане на самолета ли, д-р Тримейн? — обърна се към нея Пит Фармър. — Жалко, че няма да идвате повече. Казват, че сте щяла да се местите в друг град, вярно ли е? Чух, че тази вечер ще ви даваме прощално парти при Патси.

Саманта се усмихна на младия мъж зад гишето и кимна. Думите му я върнаха отново към действителността.

— И на двата въпроса отговорът ми е да! Тази вечер ще се състои партито, а след това заминавам за Филаделфия.

— М-да, Филаделфия печели, а Чикаго губи. Ще си липсваме взаимно. Осъзнавате ли го?

Каза го само на шега, но по пътя към паркинга Сам си помисли, че той наистина имаше право. Чикаго щеше да й липсва.

Щяха да й липсват мечтите и плановете й за бъдещето, които до преди няколко седмици бяха все още здраво свързани с този град, в който беше израснала.

Тя все още не можеше да повярва, как така нейният свят бе променен така внезапно и коренно.

И всичко това, само защото преди шест месеца баща й се бе съгласил да даде интервю на един репортер. Ставаше въпрос за статия в областта на медицината, за „добрите стари домашни лекари, които все още правят визитации по домовете“.

Той беше горд и смутен едновременно, когато й разказа за поканата. И не знаеше дали трябва да се съгласи.

— Не е ли малко самохвално? — започна да се колебае пред нея.

Сам буквално го насили да даде интервюто и му се накара за колебанието му.

— Глупости! Помисли за примера, който би могъл да дадеш на някои от твоите по-млади колеги с тази статия — беше възразила тя рязко. — Може би ще бъдат насърчени да го последват.

Със сигурност пътят, който баща й сега следваше не беше толкова трънлив, както преди години — в началото на неговата кариера. Тогава имаше самостоятелна практика и през цялата седмица — ден и нощ беше на разположение на своите пациенти. Вече нямаше толкова извънредни часове, тъй като практикуваше в колектив, където отнемащата значително време писмена работа се вършеше от сътрудничките на лекарите. Можеше да си разреши малко повече свобода и да се отдаде само на лечението.

Когато Саманта умело се включи в движението по пътя към апартамента си, който в по-голямата си част беше вече изпразнен, тя се замисли за тази група от лекари. Работата в един такъв колектив носеше доста предимства. Сам беше решила да се специализира в областта на педиатрията с надеждата да се присъедини по-късно към него и да работи заедно с баща си.

След смъртта на майка й, когато Саманта не бе навършила четиринадесет години и все още посещаваше основното училище, тя и баща й се бяха привързали много един към друг. Въпреки че той не беше настоявал да избере неговата професия, винаги й даваше възможност да се запознае с неговата работа. Оставяше я да присъства при по-леките операции, предоставяше й на разположение медицинските си книги и й купи малък компютър, за да може да получава информация от една база данни по медицина. И така, изборът на професията й съвсем не беше изненадващ, но зарадва твърде много баща и.

Плановете й се затвърдиха още повече, когато зад гърба й останаха изтощителните 24 и 30-часови дежурства в една учебна болница. После дойде още по-тежката задача — да поеме отговорността за по-малките пациенти като стационарна лекарка.

Обхвана я истинско въодушевление за работата с деца въпреки че по-рано винаги беше възприемала дните в детските отделения като ужасно изморителни и отегчително.

С времето обикна малките, често изглеждащи толкова крехки деца, така че взе решението да се съсредоточи в педиатрията. През изминалите две години натрупа опит в тази област на медицината. Целта й все по-ясно се очертаваше. Детската лекарка от екипа на баща й скоро щеше да се оттегли от активна практика и тогава Сам щеше да я замести.

Тя вече виждаше бъдещето си. Щеше да се пренесе отново в голямата стара къща на баща си, в която бе израснала. Щеше да работи при него и да обсъждат заедно някои случаи по време на вечерите пред огъня в камината. Отношенията им щяха да станат още по-близки и сърдечни.

Така си мечтаеше, докато внезапно в живота й не се намеси Анет.

Анет Мороу — сега Анет Тримейн и мащеха на Саманта — беше изпратената от „Хелт нюз“ журналистка, която интервюира баща й. Интервюто, за което Сам трябваше дори да увещава баща си!

Само че тогава тя не бе и помислила, че репортерът би могъл да бъде една чаровна и привлекателна вдовица…

— Няма да се промени нищо — тук винаги ще бъде твой дом.

Това бяха думите на баща й. Щастлив и горд, защото Анет беше приела предложението му за женитба. Но и загрижен, как Сам ще възприеме новината.

Саманта се почувствува измамена.

Радваше се обаче, че беше запазила за себе си тайните си мечти, че не беше разказала на баща си за своите планове.

Имаше намерение да изчака старата лекарка д-р Мейсън да обяви официално пенсионирането си и да изненада баща си със своите проекти.

Но сега нещата стояха другояче. Съвсем другояче.

Нямаше да има никакви задушевни вечери за тях двамата — никакво бренди в големите кресла пред камината, както си бе мечтала. Никаква обмяна на професионален опит или съвети в интимна, приятелска атмосфера…

— От източното крило бихме могли без проблеми да направим един самостоятелен апартамент за теб!

Анет бе направила това предложение и баща й го беше подкрепил ентусиазирано.

Но Сам бе поклатила глава и, мъчително усмихвайки се, беше казала, че има други планове.

— Ще съм петото колело на колата — сподели тя пред приятелката си Рита по време на един обяд. — Ще съм твърде близо до тях, а не знам дали бих искала да ги гледам толкова дълго и отблизо в щастието им.

Рита се втренчи замислено в салатата си, преди да отвърне:

— Сам, така може би е дори по-добре, знаеш ли…

Саманта я погледна над масата, изненадана от странния тон на приятелката си. Рита продължи да говори, подбирайки много внимателно думите си.

— Мисля, че той в края на краищата ти е само баща. Не ти е съпруг.

Сам с усилие можа да потисне възмущението си.

— Какво означава това?

— Точно това, което казах — гласът на Рита прозвуча твърдо. — Смятам, че не съзнаваш, какво е станало, Сам. От четиринадесетата си година живееш сама с баща си и с годините си му станала приятелка, негова спътничка, домакиня, съпруга заместител… Никога не си могла да живееш свой собствен живот. Ако всичко вървеше постарому, ти неминуемо щеше да се погубиш като личност. Да се ожени беше най-доброто, което той можеше да направи за вас двамата. Баща ти вече има съпруга — истинска съпруга. А ти ще бъдеш свободна, ще имаш свой личен живот.

Рита погледна предизвикателно Сам.

— Досега не ти казвах нищо, тъй като знаех, че нищо не би могло да се промени. Боях се приятелството ни да не пострада. Но никога не съм била въодушевена от твоите планове да се върнеш обратно в тази къща и да заработиш заедно с баща си. Смятам, че най-разумно е да заминеш оттук. Имам предвид веднага, най-добре веднага да се махнеш от Чикаго.

„Е да, Филаделфия вероятно ще бъде достатъчно далеко…“ — беше първата мисъл на Сам през онзи ден, когато реши да приеме мястото, което й бе предложено от болница „Св. Мартин“ във Филаделфия. Беше малка, но с висок престиж детска клиника и тя много се зарадва на запитването, дали се интересува от едно евентуално назначение там.

Клиниката била основана от милионер, чиято дъщеря починала поради недостатъчно внимание на обслужващия персонал в една болница, оборудвана само за възрастни. Той се заклел, че нито едно дете не бива да почине по тази причина и построил своята клиника на северозапад от града. Наоколо имало само големи, изградени от камък еднофамилни вили, заобиколени от градини и дървета и е струвала много пари хармонията между сградите на клиниката и луксозната околност. Отвън клиниката наподобяваше къщите във вилната зона — от сив камък, с еркери и кулички. Но оборудването й се състоеше от най-новите медицински уреди и апаратури. В партера на разположение на родителите на тежко болните деца имаше две жилища — едно нововъведение на основателя, който според порядките на болницата за възрастните нямал право да живее в клиниката и поради това не могъл да бъде при дъщеря си, когато умирала.

Саманта съзнаваше, че за всяка детска лекарка би било истинско сбъдване на една мечта да работи в тази болница и въпреки това, би отхвърлила предложението, ако баща й не се беше оженил. Но когато нещата след това се развиха така, тя помоли за една-две седмици време за размисъл и накрая даде съгласието си.

„Татко ще бъде много изненадан. Но се надявам, че няма да го преживее тежко“ — бе си помислила онази вечер, когато отиваше при него, за да му съобщи на вечерята за решението си.

Беше изненадан, но в никакъв случай не и шокиран. Разбра го малко разочарована, та дори и ядосана. Скоро й стана ясно, че той няма да се опита да я задържи. Ако имаше нещо, което й бе показало, колко здраво бъдещето му е свързано с Анет и колко малко с нея, то това беше реакцията му на нейните новини.

— Старият Прескът практикува още във Филаделфия — каза и весело. — Той би могъл да те представи на някои хора, които представляват интерес за теб или биха ти помогнали. Мисля, че и синът му работи там някъде в института „Айнщайн“. Ще поразпитам, ще помисля кого още познавам там. Може би биха ти помогнали и със съвети за жилището…

Колегата, чието място Саманта трябваше да заеме, обитаваше къщата за помощния персонал на едно старо имение в Честнът Хил. Сам можеше да получи тази къща и собственикът й я увери, че след изтичане на стария договор ще го продължи.

Беше чудесно жилище — хубава, слънчева дневна на партера, модерна кухня с изглед към терасата и към малката градина, две спални на първия етаж с блестящ под от паркет и бани към тях. Саманта обзаведе стаите със собствени мебели и няколко фамилни вещи. Заедно с мебелите тя изпрати в новото си жилище и няколко килима от къщата на баща си, купи още някои неща и след това цяла седмица се занимава да сложи всичко на мястото му. Когато беше готова, тя се върна в Чикаго да си почине малко преди окончателното си преместване във Филаделфия.

Това бе седмица на раздели и Сам се изненада, че на толкова много хора трябваше да каже „довиждане“, че толкова я питаха за новия й адрес и за телефонния номер, за да не загубят връзка с нея.

* * *

На лицето й грееше усмивка, когато изключи двигателя, слезе от колата и се запъти към къщата, където се намираше апартаментът й. Щяха да присъстват всички нейни стари училищни приятели — много от тях още от първите учебни дни, всички колеги от болницата, където бе работила, приятелите на семейството и онези, с които се познаваше откакто летенето й стана хоби, за да се разтоварва след изнурителните работни дни. Днешното парти трябваше да бъде краят на една дълга поредица от сбогувания. Когато Рита се обади набързо сутринта, гласът на Сам наистина звучеше изтощено.

— Радвам се, че тържествата в моя чест най-после ще свършат. Убита съм от умора. Вероятно утре ще трябва да ме носят до самолета и през целия полет до Филаделфия ще спя.

В антрето на апартамента си Сам хвърли ключовете на етажерката. Един поглед към часовника й показа, че до началото на партито, което щеше да се състои при Патси Кларк — секретарката на местното дружество на пилотите — имаше още достатъчно време. Тя се изкъпа и след това загърната в мека хавлия обходи апартамента. Увери се, че малкото неща, които все още я задържаха, не й бяха необходими. Беше помолила един свой приятел да вземе единичното легло, двата стола, малката маса и фаянсовите съдове и да ги предостави на дружеството за социални помощи.

Тя се чувстваше вече почти чужда. Не й беше изобщо мъчно да напусне това място, въпреки че с удоволствие бе живяла тук и бе прекарала много вечери в оживени спорове с приятелки — точно зад тази овална маса, която чакаше да бъде изпратена в нова къща, а може би и в нов град.

Саманта погледна бегло часовника си и отиде в спалнята, където в гардероба все още висеше част от облеклото й. Костюм, който щеше да облече на следващия ден и една рокля за днешното парти.

Взе роклята от закачалката, разстла я на леглото до коприненото бельо и започна да се облича. Закопча ефирно тънкия си сутиен, прекара през дългите си загорели крака оскъдното парче коприна, от което бе скроено слипчето й и нахлузи малките, изящни обувки.

Най-накрая си облече тясно прилепналата в бюста рокля, оправи хладната материя около тънката си талия и се завъртя така, че разкошната й пола се разпери широко. Цветът й беше необичаен — смесица от синьо и виолетово. Както бе забелязала продавачката — по изключение уместно — подхождаше много на цвета на очите й. Саманта се замисли за момент, дали да вдигне косата си, но след това реши да я остави свободна.

Гримира се съвсем леко: малко руж на бузите си, едва забележими сенки, за да подчертае сините си очи и накрая съвсем тънък слой от червило на устните си.

Хвърли последен поглед в огледалото, преди да вземе чантата си — в нея беше банският й костюм, тъй като Патси провеждаше партито до големия басейн и всички гости щяха не само да танцуват, но и да плуват.

Саманта беше решила да не пътува с колата си, защото знаеше, че от нея очакваха да вдигне доста тостове и да изпие не по-малко „прощални питиета“ с приятелите си. След подобен „маратон“ в никакъв случай не трябваше да сяда зад кормилото. Тя си поръча такси, мислейки си, че и на връщане трябва да направи същото. А може би някой, който не беше пил, щеше да я откара до дома й.

Погледна още веднъж часовника си и излезе да чака таксито.