Кей Хъдсън
Алън (2)

II

Мислите на Рейчъл се отклониха към миналото.

На осемнадесет години тя се запозна с Дан. Това беше любов от пръв поглед. След половин година се ожениха. И тогава се започна.

Рейчъл затвори очи. Ако изобщо съществуваше любов, то тогава Дан я беше обичал страшно много. Всичко би могло да бъде страшно хубаво, но със своята ревност Дан често я беше довеждал до отчаяние. Скоро Рейчъл се превърна в затворник в собствената си къща.

И днес тя чува неговия раздразнителен глас, който я пита: „Къде беше днес на обяд, Рейчъл? Защо не беше вкъщи? С кого излиза? Какво правиш през времето, когато не си с мен?“

А когато Рейчъл му отговаряше, че тя няма да издържи по-дълго и заплашваше да го напусне, той се извиняваше екзалтирано и обещаваше да се откаже от безсмисленото си поведение. След това й купуваше цветя и подаръци. А в нощите, изпълнени със страст, те забравяха своите недоразумения.

Рейчъл опита всичко, за да потръгне бракът им, но накрая тя помоли Дан за развод, макар че не знаеше как ще живее без него. След това той се разболя. Отначало Рейчъл мислеше, че само се преструва, за да я привърже към себе си, но после узна ужасната истина: Дан щеше да умре. А сметките за лечението и медикаментите бяха големи.

Затова Рейчъл бе започнала да помага на Луис в работилницата. Вече беше забелязала, че Дан бе живял доста над възможностите си, за да може да й предложи един хубав, приятен живот. Работилницата беше близо до банкрута. И още по-лошо: Рейчъл видя в счетоводните книги, че Дан е надписвал сметките за услуги, които никога не са били извършвани на някои клиенти — преди всичко на по-възрастни жени, които сляпо са му вярвали.

Рейчъл поговори за това с Луис. Механикът бе също така шокиран, както и Рейчъл. След това те двамата в течение на месеци бяха изравнявали предпазливо сметките, при което обясняваха на някои клиенти, че от недоглеждане са били ощетени.

Рейчъл не можеше нито да осъжда, нито да напусне Дан. Всичко, което той бе направил, бе от любов към нея. След това го загуби.

Тя потрепери. Енергично отхвърли мрачните си мисли.

— Как върви бизнесът? — попита Рейчъл и пъхна немирните си къдрици под шапката.

— Има много повече работа отпреди — отговори Луис. — Новият магистрален път започва да се усеща. Последната седмица бях принуден да взема младия Ейвъри Нютон временно, за да свърша всичко. Той трябва всеки момент да се появи.

— Навярно си му казал, че се касае за временна работа? — попита Рейчъл. Щеше да й е жал, ако момчето си създадеше грешна представа за постоянна работа, която тя не можеше да му предложи.

— Той знае това. Просто иска да понатрупа малко опит, за да има на друго място по-добри шансове, когато неговото семейство се измести следващия юли. Аз му казах, че той непременно ще получи препоръки оттук.

— Добре — отговори Рейчъл облекчено. — Обади ли се вече мистър Нордел?

Мистър Нордел имаше транспортно предприятие и Рейчъл и Луис се надяваха, че тяхната работилница ще получи поръчка за поддръжка на транспортните му средства.

— Все още не, но той изглежда още не е решил. Надявам се на най-доброто.

— Чудесно. А впрочем, когато дойде Ейвъри след малко, можеш ли да ме заместиш за известно време? Трябва да отида до градината разсадник, за да взема нещо. Към един ще се върна обратно.

— Искаш да засадиш градина и да ни снабдяваш с пресни зеленчуци?

— Всъщност не. Може да бъде салата от розови листенца.

Луис се обърна и я погледна неразбиращо. Рейчъл се усмихна.

— Аз имам нов съсед в приземния етаж, а Мак — боксерът на Даяна, вече успя да изтръгне розовите му храсти.

Луис кимна:

— Наемателя го познавам — Алън Максуел. Той бе докарал своя шевролет корвет за преглед. Изглежда мило момче и е съвсем луд по колата си. Имал я от години — каза Луис.

— Не го намирам за нищо особено — промърмори Рейчъл.

— Хайде, Рейчъл, ти знаеш колко е скъпа колата. Това е истинско бижу.

Рейчъл се усмихна смутено.

— Аз зная, но нямам предвид колата.

Луис се засмя.

— Аха, значи ти си го срещнала и не го харесваш, така ли?

— Ти трябваше да го видиш, когато откри, че неговите рози бяха изпогазени. Беше ужасно кисел.

Рейчъл се засмя и разказа на Луис за срещата си с Алън Максуел.

— Дай му шанс — каза Луис, когато тя свърши. — Обзалагам се, че той също ще ти хареса, когато го опознаеш по-отблизо. Хората казват, че е много мълчалив, но не съм чувал нищо лошо за него.

— Ще видим — отговори Рейчъл. — Ето идва Ейвъри. Тъкмо ще се преоблека и тръгвам.

Рейчъл махна на механика за довиждане. Отиде в съблекалнята, облече джинси и тениска, обу сандали и отпътува.

В разсадника действително си спомниха за Алън и за розите, който бе купил. Рейчъл обясни, че иска да има точно същите. След това тя намести предпазливо растенията в колата, в която имаше още багаж от пътуването. Старият форд бе безнадеждно претоварен, но тя успя да обърне внимателно колата към къщи.

Пристигайки там, Рейчъл първо пренесе багажа в жилището си. Един поглед в стаята на Даяна й показа, че момичето все още спи. Мак почиваше върху килимчето пред леглото. Той вдигна глава, но остана да лежи мързеливо. Рейчъл се усмихна и напусна стаята на пръсти.

Малко след това почука на вратата на Алън Максуел. Когато той не се обади, отиде до задната врата и почука на вратата към мазата. Чу да бръмчи електрически трион. Отново никакъв отговор. Рейчъл се поколеба малко, след което, свивайки рамене, отнесе растенията в градината на Алън.

Беше тежка работа да се изкопаят повредените храсти и да се подменят с нови, но на Рейчъл, която бе свикнала да работи яко, не й беше трудно. „Когато имам повече време, аз също ще си оправя градината“ — си каза тя.

С половин ухо Рейчъл долови, че шумът от триона бе заглъхнал, но продължи да работи. Тя искаше да свърши колкото се може по-бързо.

Когато тъкмо бе коленичила пред един от новите храсти, за да притъпче с ръце земята около него, тя чу как се отвори вратата на мазата. Погледна през рамо и видя да приближава Алън.

Бързо отмести храста, но в бързината забрави, че работните й ръкавици имаха голяма дупка точно на дланите. Един трън се заби дълбоко в дланта й.

— Ох! — прошепна тя.

Бързо махна ръкавицата и започна да изследва раната. Гласът на Алън я откъсна от това занимание.

— Какво правите тук?

Рейчъл се опита да остане спокойна. Тя погледна към него и седна на земята. След това се овладя, доколкото можеше, и отговори:

— Както виждате, подменям вашите растения. Ходих в разсадника и докарах нови. Ще се опитам да ги сложа на мястото, където са били предишните.

Алън бе твърдо решен изобщо да не разговаря повече с тази жена, но не му беше възможно, след като тя се опитваше да оправи всичко отново. Алън разглеждаше лицето й, косата й, ясните й очи и пълните й устни. Не му убягнаха и другите закръглености на тялото й. Тесните джинси се впиваха възбуждащо около хълбоците й, а под тениската се очертаваха ясно гърдите й. Всичко, което видя, ускоряваше пулса му.

Алън плъзна погледа си отново по лицето й и пое дълбоко дъх. Той вече беше направил грешка и затова бе получил плесница! В никакъв случай не искаше да повтори нетактичността си.

— Но вие не трябва да ми подменяте растенията — каза той с внезапно мек глас. — Освен това няколко от тях човек може да спаси.

— Аз се чувствам отговорна за щетите — обясняваше сковано Рейчъл. — Кучето, което изпотъпка цветята, ми е на гости.

— Разбирам — отвърна Алън. Той клекна до Рейчъл в тревата. — Вие сте се наранила — каза той и взе ръката й в своята, за да разгледа раната.

Рейчъл искаше да издърпа обратно ръката си, но не можа. Тя беше като омагьосана от сините очи на Алън. Той погали внимателно с пръст драскотината.

— Боли ли ви?

Рейчъл поклати глава, макар че убоденото място тупаше.

— Как се казвате? — попита той тихо.

— Рейчъл — отвърна тя, изненадана, че реагираше с такова вълнение. Един момент нейният поглед се плъзна по лицето му, по неговата гъста коса, по неговото тяло. — Рейчъл Лорънс — добави тя автоматично.

— Вие сте много красива — каза той неочаквано тихо.

Преди Рейчъл да реагира, той целуна предпазливо дланта й. Този жест беше необикновено възбуждащ и Рейчъл сега се чувстваше още по-неспособна да издърпа ръката си.

След това Алън протегна другата си ръка и предпазливо извади иглите за коса от кока й, от който се освободиха игриви къдрици. Косата падаше много под раменете на Рейчъл и обграждаше красивото й лице.

— Така изглежда по-добре — промърмори Алън и изтри едно мръсно петно по бузата на Рейчъл, преди неговите пръсти да се плъзнат по-надолу и да погалят устните й.

Рейчъл потрепери и се освободи със силно дръпване от Алън.

— Не ме докосвайте!

Тя скочи бързо, изтупа с две ръце пръстта от джинсите си и изчезна в къщата, без да се обърне.

Алън гледаше втренчено след нея, изненадан от импулсивната й реакция. Но какво бе очаквал? Той всъщност нищо не искаше от тази жена, от тази „отчаяна“ вдовица. Освен това знаеше, че вече има мъж в нейния живот поне от последната нощ. И някак не можеше да си представи, че са играли някаква игра.

Алън чу как се затвори врата, след което погледна към розовите храсти. Рейчъл бе положила голямо усилие да оправи отново щетите. По-добре беше да се погрижи за розите, отколкото за тази жена. С въздишка взе лопатата, която Рейчъл бе оставила, и се залови да довърши работата.

Когато Рейчъл вече бе в жилището си, заключи вратата, бързо отиде към прозореца и надникна навън, любопитна какво щеше да прави Алън. Тя бе изненадана, че той продължи да работи. „Е, добре! Тогава не е необходимо аз да го правя“ — си каза тя. Със сигурност бе допринесла да се оправи работата.

Отсега нататък тя ще отбягва Алън Максуел! Макар и да беше така невероятно привлекателен! Рейчъл отпъди последната мисъл от главата си. Какво й ставаше? Този безсрамен мъж наистина беше последният, с когото тя искаше да си има работа.

— Лельо Рейчъл!…

Рейчъл трепна изплашено. Тя съвсем беше забравила, че Даяна е тук. Надяваше се нейната племенница да не бе видяла нищо от това, което се случи в градината.

— Добро утро. Кога стана? — попита тя, колкото бе възможно най-невинно.

Даяна се засмя.

— Тъкмо навреме, за да те видя в розовата градина. Навярно тук няма да бъде така скучно!

Рейчъл почувства, как дъхът й спира, но веднага след това се овладя. Даяна я провокираше и Рейчъл не искаше да попадне в същия капан, както правеше постоянно сестра й Евелин.

— Засадих новите рози, нищо повече — каза тя.

Даяна отиде до прозореца и погледна навън.

— Сега той довърши твоята работа — уточни сухо тя.

Рейчъл кимна.

— Какво ще правим с обяда? — попита тя. — Или за теб сега е време за закуска?

Даяна поклати глава.

— Аз съм страшно гладна. Намирам, че типът наистина е от класа.

Рейчъл измърмори нещо неразбрано и отиде в кухнята, за да направи омлет със сирене и да свари кафе, докато Даяна остана като закована на прозореца.

— Яденето е готово — извести Рейчъл най-сетне и сложи чиниите и приборите върху малката маса във всекидневната.

Като забеляза, че Даяна не се маха от прозореца, тя отиде до нея и сложи ръка върху рамото й:

— Ела да ядем, Дай.

— Виж само играта на мускулите, лельо Рейчъл — каза Даяна възхитена. — Това наистина е мъж.

— Яденето ти ще изстине. Идвай.

Докато Даяна отиваше към масата, Рейчъл хвърли поглед навън в градината, където мъжът работеше все още под жаркото слънце. Той бе съблякъл ризата си и Рейчъл забеляза колко беше права Даяна със забележката си за неговите мускули. Един странен трепет премина през тялото й.

Без желание откъсна поглед от Алън Максуел и седна на масата до Даяна.