Нора Кейд
Ще те накарам да се влюбиш (1)

I

Огненочервеното слънце потъна в море от жарава зад стръмните скалисти зъбери на внушителния Тийтънски масив. За последен път прозорците по западната страна на издължената бяла сграда се потопиха в златисто сияние, след което над тясната долина бързо се спусна здрач.

Стив Фелтън стоеше в своята облицована в пясъчножълто баня и с енергични движения подсушаваше късата си смолисточерна коса. След това излезе от душа, изтри стройното си мускулесто тяло с груба мъхеста хавлия, преметна я върху горния ръб на стъклената преградна стена и бавно се отправи към съседната просторна спалня. Спря разкрачен в средата на помещението, потънал в дълбок размисъл. Погледът му се спря върху широкото легло, чиято полукръгла горна табла от светъл чам с ясно очертани дървесни жилки меко контрастираше с наситените синьо-зелени багри на ръчно изработената индианска покривка. В предната част на стаята имаше вградена в стената открита камина от недялани камъни, а пред нея, малко встрани, бяха разположени едно тежко кресло с дебела велурена тапицерия и масивна кръгла маса от същото светло дърво, от което бяха изработени леглото и скрина до вратата на банята. Три стъклени плъзгащи се врати водеха към веранда, опасваща цялата западна страна на жилището.

Стив погледна навън към близките планини, чиито тъмни силуети рязко се открояваха на все още светлия хоризонт. Той тихичко си тананикаше някаква мелодия — една стара песничка от безвъзвратно отминалите дни на детството. Преди малко Чък се бе обадил по телефона и бе съобщил, че пристига утре. „Не си създавай грижи заради мен, старче. Утре ще се домъкна по някое време. До скоро.“ Още звучеше в ушите му гласът на неговия по-малък брат.

Докато бавно се обличаше, по устните му играеше лека усмивка. Колко много му липсваше този нехранимайко Чък — това безгрижно слънчево момче, което стремително завладяваше всички около себе си със своя чар и непресъхваща жизненост! Никой не можеше сериозно да му се разсърди, каквото и да направеше.

И тъй утре двамата щяха да седят удобно разположени пред камината на Стив, подсмихвайки се, щеше да слуша приключенските истории на Чък, неговите преживявания в Сан Франциско и успехите му в родеото.

Стив дръпна тежките ръчно тъкани завеси от тъмнокафяво платно пред прозорците, отвори най-горното чекмедже на скрина и потърси носна кърпа. Пръстите му докоснаха гладкото хладно стъкло на една поставена в рамка снимка. Повдигна я към светлината и я разгледа. Постепенно устните му се изкривиха в презрителна усмивка, а тъмните му очи студено заблестяха и се присвиха в два тесни процепа.

„Твоя завинаги, Ийв“ — прочете полугласно посвещението, написано косо през образа на впечатляваща дългокоса блондинка.

— Твоята „вечност“ се оказа ужасяващо кратка, коварна змия такава — изсмя се горчиво той.

Стив извади снимката от рамката й и бавно я разкъса на малки парченца.

— Уличница, трябва да бъдеш изгорена! — промърмори и хвърли късчетата в огъня. — Само да посмее отново сатаната да ми се яви в ангелския образ на някое прелъстително създание като теб — с невинен детски поглед от големи и дълбоки сини очи, с примамващи червени устни, с коси като от златиста коприна и безупречно, съвършено тяло… — той пое дълбоко дъх — аз ще бъда готов да постъпя с вещицата така, както тя заслужава!

 

 

Джени Вандийн седеше на предната седалка в малката открита камионетка до Чък и удивено наблюдаваше дивата красота на девствената природа наоколо. Вятърът си играеше със златисторусите й дълги коси, кобалтовосините й очи блестяха, а върху чувствено извитите й яркочервени устни сияеше радостна усмивка.

Бяха тръгнали преди три дни от Сан Франциско — пропътуваха горите на Скалистите планини, покориха височините на Сиера Невада в Калифорния, прекосиха пясъчните пустини, оставиха зад себе си безлюдните огнедишащи солници на щата Юта и най-сетне достигнаха до каньона на Снежната река в Уайоминг.

— Оттук вече не е далеч нашето ранчо — Чък тикна назад любимата си стара каубойска шапка. — Цивилизованият свят остана зад гърба ни в Джаксън с неговите туристически атракции. Сега вече сме в Дивия запад, Джени.

Той се разсмя по своя весел юношески начин и с пълно гърло заприглася на кънтрито, което звучеше по радиото.

Джени го погледна. Тя харесваше Чък. С всеки изминал ден — колкото по-добре го опознаваше, той все повече й заприличваше на големия брат закрилник, какъвто през цялото си детство бе мечтала да има.

Дрезгавото пеене на Чък изведнъж спря.

— Изглеждаш необичайно весела, Джени — установи той с нотка на задоволство.

Джени се изчерви и смутено отмести поглед от него:

— Мислех си… колко хубаво е да имаш добър приятел… Щастлива съм, че ми даваш възможност да прекарам отпуската си в ранчо сред истинския Запад… Имам чувството, че съм изтеглила голямата печалба от лотарията. Сбъдва се една от моите мечти, Чък. Просто не знам как да благодаря.

— Е, хайде, Джени, не преувеличавай — Чък й се усмихна. — Не забравяй, че с твоето посещение ти също ни правиш услуга. Ние живеем твърде самотно, така че малко разнообразие би ни се отразило добре. В нашето ранчо гостите са винаги добре дошли, трябва да знаеш това.

Джени въздъхна:

— А можехме изобщо да не се познаваме. Та аз едва не побягнах, когато ти ме попита с твоето особено провлачено произношение: „Кажете, мем, къде тук може един самотен каубой да окачи торбата си със зоб?“

— Ние непременно щяхме да се запознаем, защото аз вече държах ласото си. Досега не ми се е изплъзвало нито едно жребче, колкото и опърничаво да е — потупа я Чък дружески по ръката.

— Имаш късмет, че винаги съм бленувала по Дивия запад и разбирам някои от вашите изрази. Смяташ ли наистина, че някой друг във Фриско щеше да те разбере? Най-вероятно щеше да спиш някъде по улиците и да умираш от глад. Но сега сериозно те питам, Чък, защо реши точно мен да заговориш?

— Ами, знаеш ли, Джени, ти стоеше толкова безпомощна — като бедно малко кученце, което се е изгубило и очаква някой да го спаси.

— Действително се чувствах точно така. Но очевидно никой друг, освен теб не го е било грижа за мен.

— Пфу, тези префинени градски момчета нямат очи за истинското. Те се прехласват пред лъскавите фалшиви дрънкулки, а не могат да оценят скъпоценните камъни.

— Господи, престани вече, Чък.

— Окей, лейди — той й хвърли един дяволит поглед отстрани. — Сигурно повече ще ти хареса следното сравнение: Ти си едно сладко малко пони — младо, жизнено и естествено — съвсем различно от загладените, напудрени, дресирани циркови коне, които те заобикалят в града. — Чък се разсмя гръмогласно и усилвайки докрай радиото, поде рефрена на следващата песен.

Джени се загледа през страничното стъкло. Вековните чворести борове хвърляха тъмнозелени отблясъци с острите си иглички върху стройните сиво-бели стволове, на чиито фон светлите жълто-зелени трепетлики изглеждаха още по-крехки и призрачно красиви.

Тя си спомняше за своето детство, прекарано под грижите на леля Ада. Тази леля Ада никога не се умори да предпазва Джени от коварните потайни помисли на мъжете; винаги строго и неумолимо бе бдяла нищо, ама съвсем нищичко у Джени да не привлича похотливите погледи на тези покварени създания. Със събраните си в стегната конска опашка коси, навлечена в широки, достигащи до прасците й рокли в убити цветове, девойката преминаваше по коридорите на гимназията като сива мишка. И нито веднъж през всичките тези години дори един-единствен неин съученик не се обърна, за да я огледа.

След гимназията тя постъпи в курсове за секретарки и по-късно си намери работа в една застрахователна агенция в Сан Франциско, където работеше и досега, изпълнявайки съвестно задълженията си.

В продължение на три години Джени самоотвержено се бе грижила за тежко болната си леля, докато преди няколко месеца смъртта не бе я освободила от земните й страдания. Оттогава насам Джени живееше уединено в малък мебелиран апартамент. Тя се надяваше, че най-сетне ще може да навакса всичко, което бе пропуснала в живота си. Оказа се обаче, че не бе толкова лесно да напусне добре утъпкания коловоз на досегашното си съществуване. Прекалено дълбок отпечатък върху нея бе оставило възпитанието на леля Ада — някак неусетно тя бе усвоила нейните възгледи и ги бе превърнала в свои.

И тогава в живота й като пречистваща пролетна буря бе нахлул Чък. Като някакъв рицар с шпори и каубойска шапка той бе дошъл да я спаси. Внезапно един мъж се бе заинтересувал от нея. За пръв път. Джени не разбра как се случи. Нейната плахост постепенно отстъпи място на зараждащото й се самочувствие и тя извърши неща, за които по-рано не би посмяла и да помисли. Успоредно с душевното й преображение, с новопоявилата се способност да се наслаждава на живота се бе променила и външността й. Тя се измъкна от отеснялата черупка на дотогавашната си невзрачна същност и се превърна в извънредно привлекателна красива млада девойка, на чийто природен чар никой не можеше да устои. И всичко това дължеше на Чък — на това мило непокварено момче от Запада, което дори не подозираше, че я бе освободило от невидими окови.

— Джени, виж! Там отсреща са резерватите на лосовете! — възбуденият глас на Чък я откъсна от мислите й.

Джени отмахна няколко кичура коса от лицето си и напрегнато се взря в посоката, в която й сочеше.

— Не виждам никакви лосове.

— Аз също — засмя се Чък. — През лятото те се връщат в горите, зиме обаче тук се събират по осем-девет хиляди. А сега можеш да видиш и планината Тийтън, за която съм ти разказвал — и той посочи напред.

Очите й проследиха показалеца му. Вляво тучната зелена долина се разширяваше, а по периферията й растяха високи прави борове с огромни смарагдовозелени корони. Над върхарите им стърчаха релефно очертани сиво-сини скални масиви. Джени затаи дъх и безмълвно се наслаждаваше на гледката. Доста време мина, преди отново да може да заговори:

— Твоята родина е приказно красива, Чък — промълви тя. — Смяташ ли, че ще бъда добре дошла във вашето ранчо?

— Иска ли питане! Стив ще се върти около теб като мечка, подушила мед. — Чък се разсмя при вида на изплашената й физиономия. — Не се страхувай, моето братле не е толкова побъркано като мен. Стив е човек, който знае какво значи отговорност и умее да се държи подобаващо — с две думи, той е истински джентълмен.

— Разкажи ми повече за него.

— Стив ме е отгледал. Аз бях нежелан изтърсак. Мама вече била прехвърлила четиридесетте, когато съм се появил на бял свят. Тя умря скоро след моето раждане. Татко имаше твърде малко време за мен — от сутрин до вечер бе погълнат от грижи за ранчото. Когато навърших една година, се случи нещастието с него — един необязден жребец го хвърли на земята, той не можа да се излекува от тежките наранявания и скоро след това почина. Така по принуда Стив трябваше да ми бъде и баща, и майка, а същевременно той единствен носеше на плещите си отговорността и за ранчото. — Чък поклати глава. — И до днес за мен остава загадка как е могъл да се справя с толкова много задължения. По това време той едва бе навършил двадесет години. Бедният Стив нямаше време да възмъжава постепенно, трябваше за една нощ да се превърне в зрял мъж. — Чък се загледа унесено в далечината. — Може би затова винаги е толкова сериозен. Отговорността е тежко бреме.

Джени кимна.

— Но тогава твоят брат е с доста години по-възрастен от теб? — изненадано го погледна тя.

— О, понякога ми се струва, че е прастар. Прастар и мъдър.

В представите на Джени изникна една добронамерена бащинска фигура: як мъж на средна възраст, облечен в избелели джинси, със загрубяла от слънцето и ветровете кожа, с тежки мазолести ръце и помъдрял поглед, издаващ зрелост и дълъг жизнен опит.

— Никога ли не е искал да се ожени? — попита тя.

Чък повдигна рамене:

— Не знам със сигурност. Всъщност той никога не се е оплаквал от липса на приятелки. Но това бяха винаги кратки, необвързващи запознанства. Един-единствен път имаше нещо по-сериозно с жена, и когато тя го напусна, това почти го извади от релсите.

— Жал ми е за твоя брат. Той трябва да е забележителен човек.

— Такъв е наистина. А ти, Джени? Имаш ли други роднини, освен леля си?

— Не — тя поклати глава. — Аз съм родена в Индия, където родителите ми работеха като мисионери. Когато навърших пет години, ме изпратиха в Калифорния при леля Ада — сестрата на татко. Трябваше да изчакам там да премине голямата холерна епидемия, която вилнееше в много области на страната. Но тъй като мама и татко също станаха нейни жертви, аз останах в Щатите при леля Ада, която ме и отгледа.

— Лесно може да се види какви са последствията от това — подметна Чък шеговито.

Джени едва забележимо сви устни. Тя си спомни многобройните строги правила и забрани, които трябваше да бъдат спазвани. Спомни си за стиснатата уста на лелята, когато сутрин, обед и вечер четеше на глас от Библията, за острите предупреждения да се пази от мъжете и от техните мръсни намерения и че като порядъчно момиче трябва да избягва тяхната компания.

— Тя го е правила с най-добри намерения — лаконично отвърна Джени.

Чък въздъхна завистливо:

— Сан Франциско е хубав град. В него може да се живее много приятно.

Джени се поколеба при отговора си:

— Действително градът ми харесва, но… в него не се чувствам у дома си, по-скоро се чувствам чужденка там. Да намериш приятели, не е тъй просто, а сама не обичам да излизам.

— Би ли живяла някъде другаде?

— Да, мисля, че тук, на Запад, бих се чувствала дори щастлива.

— Наистина ли? Защо точно на Запад?

— Сигурно ще ми се изсмееш, ако ти кажа. От години купувам от книжарниците всички уестърни, които успея да намеря. Чета ги с голям интерес.

— И вероятно си представяш тукашните мъже като приказните им герои? — Чък се разсмя от все сърце. — Дано да не се разочароваш прекалено, когато видиш как стоят нещата в действителност.

— О, не се безпокой, леля Ада се постара да ме приучи да не храня илюзии, че мечтите могат да се превърнат в реалност. Не, Чък, аз харесвам героите от уестърните не само заради тяхната смелост и рицарското им поведение; онова, което най-много ми допада, е тяхната независимост, възможността им да живеят свободно и неограничавани от нищо.

— Но тази свобода също има своите граници, Джени. Който притежава земя и добитък, е обвързан с тази собственост. Времето, когато каубоите можеха да съберат цялото си състояние в две чанти на седлото и безгрижно да кръстосват страната, принадлежи вече на романтичното минало. От неограничената свобода на безстрашните герои в твоите романи на нас ни е останал само необятният простор на страната ни. — Чък тръсна глава. — Но поне сами сме си господари. В това отношение ти имаш право, момиче Джени.

Джени безмълвно кимна и се усмихна. „Джени“ — толкова мило и младежки весело звучеше галеното й име. Откакто бе дошла от Индия в Америка, никой никога не се бе обръщал към нея така. Всички я наричаха Дженифър, затова сега й се струваше, че и новото й име съответства на новата й същност. Тя се чувстваше по-млада, по-лекомислена и по-жизнерадостна от всякога.

— Пристигнахме — гордо обяви Чък със сияещо лице, насочвайки колата към висока врата от издялани трупи. На горната напречна греда с нажежено желязо бе издълбано „Ранчо Фелтън“.

Джени преглътна с усилие. Недалеч от тях, в подножието на веригата от хълмове, бе струпано голямо множество плоски бели постройки, които изглеждаха като малко село. Малко по-нататък, върху едно широко плато, се намираше самотна продълговата жилищна сграда.

— Това ли е вашето „малко старо ранчо“? — попита тя слисано.

— Точно това — ухили се Чък.

Джени го изгледа невярващо:

— Боже мой, Чък, колко голямо е владението ви!

— Ще се съберат няколко хиляди хектара.

— Няколко… няколко хиляди хектара?! — Джени шумно си пое въздух. Колко ли още такива изненади й бе приготвил Чък? Тя го гледаше втренчено и изведнъж я обхванаха съмнения дали с тесните си джинси и избелялата тениска би се вписала в едно очевидно потомствено благородническо обкръжение. При тази мисъл Джени започна неспокойно да помръдва насам-натам по седалката.

Чък спря колата пред най-голямата конюшня.

— Хей, стар койоте, как вървят работите? — провикна се той към един среден на ръст, набит мъж, който тъкмо излизаше, преметнал седло през рамо.

— Гръм да ме порази дано, ако това не е гласът на нашето мило слънчево момче! — весело откликна непознатият.

Джени си отдъхна облекчено. Макар че представата й за малкото старо ранчо се бе оказала съвършено неточна, то поне образът на по-големия брат до известна степен съответстваше на нейните очаквания. Тя отвори вратата, скочи от колата и с леки стъпки се приближи към двамата мъже, които през смях се тупаха по раменете.

— Е, братлето ми, дойде значи най-сетне времето, отново да се завърнеш вкъщи?! — прозвуча неочаквано зад гърба на Джени плътен и дълбок мъжки глас. — Сигурно в града е имало голяма суматоха, много по-голяма от тази, която настава при нас, когато изпуснем всички говеда едновременно.

Гърлен смях последва думите му.

— Спокойно можеш да се обзаложиш, че беше точно така, големи братко. Трябваше да видиш тези нещастни туристи в новичките им лъскави ботуши и колосани каубойски шапки как бягат като подплашени зайци из улиците, когато профучавах с все сила по завоите.

Джени се обърна и се стъписа. Очите й широко се разтвориха. Пред нея стоеше мъж, който като че ли бе излязъл направо от нейните уестърни. Толкова близо, че можеше да го докосне, стоеше той — истинският герой на нейните сънища — мускулест, красив, със спираща дъха витална мъжественост. За миг тя смутено притвори очи. Ако ранчото с неочакваните си мащаби я бе оставило без думи от изумление, то „старият Стив“, както Чък шеговито наричаше своя брат, окончателно я извади от равновесие.

— Чък… — промълви тя едва чуто.

— Я виж ти! — Стив като че ли едва сега истински я забеляза.

Обърна се към нея и докато изненадано я разглеждаше, изразът на лицето му се промени по един доста застрашителен начин. Усмивката угасна върху устните му — те образуваха една тясна черта, а тъмните му очи, пълни досега с топлота и симпатия към Чък, внезапно блеснаха студено и отблъскващо враждебно.

— Виж кого съм довел от Сан Франциско! — Чък, който не бе забелязал нищо от странната промяна у брат си, хвана Джени за ръка и погледна към него, очаквайки сякаш аплодисменти.

Несигурно усмихвайки се, Джени протегна десница на Стив. Сърцето й тревожно трепна. Мразеше ли я този човек? И защо? Той никога преди не я бе срещал.

— Коя е тази? — гласът на Стив звучеше раздразнено.

Веселата усмивка на Чък изчезна от лицето му.

— Стив, искам да ти представя Джени Вандийн. Тя ще прекара ваканцията си тук при нас. Аз я поканих… — той отпусна безпомощно ръце.

— Джени Вандийн — повтори Стив, сякаш това бе най-долното проклятие, което знаеше.

Джени гледаше ужасена ту единия, ту другия. Какво бе сторила на Стив Фелтън, че се държеше така грубо?!

— Добре, заведи я в къщата. Луиз ще се погрижи за нея. А ти веднага след това ела в обора, че имаме много работа.

С тези думи, при които Чък се сви като под камшични удари, Стив рязко се извърна и ги остави сами.

Чък гледаше след него. Долната му челюст увисна и червенина обля лицето му.

Очите на Джени се напълниха със сълзи. Никога досега не се бе чувствала толкова унизена, както в този момент. Искаше й се да потъне в земята от срам.

— Джени… — Чък стисна ръката й. — Вярвай ми, Джени, нямам представа какво става със Стив. Не мога да си обясня… — той озадачено вдигна рамене.

— Чък… — Джени пое дълбоко дъх и издаде напред брадичката си. С какво право Стив Фелтън се държеше по такъв недостоен начин с нея? Трябваше ли тя да допуска това? Гняв и възмущение постепенно замениха безпомощното разочарование, което първоначално бе породило в нея отблъскващото поведение на Стив.

— Чък, искам да си взема стая в някой мотел.

— Не мога да ти опиша колко отвратително се чувствам, Джени. Но повярвай, вината не е твоя. Няма за какво да се упрекваш.

Той я гледаше с такова отчаяние, че за момент й се прииска да го вземе в прегръдките си и да го утеши.

— Утре рано ще те откарам обратно до Джаксън, обещавам ти. По това време не може да се намери свободна стая никъде.

Джени се поколеба. Никак не й се искаше да се срещне още веднъж със Стив. Но имаше ли избор?

— Добре, Чък, ще си тръгна утре рано.

Тя стисна устни и без да каже нито дума повече, отново се качи в колата. Мълчаливо пътуваха в гаснещата светлина на залязващото слънце нагоре по пътя към къщата.

Високо над потъналата вече в сянка долина се издигаха като предупредителни знаци острите зъбери на планинските върхове и обагрени в розово облаци. Джени тихо въздъхна. Това бе страната на нейните мечти. Тук тя би могла да бъде щастлива.

Чък свали багажа на Джени и го занесе на верандата. Тя бавно го следваше.

— Моля — той блъсна с крак едното крило на богато украсената с дърворезба голяма двойна врата от тъмен дъб.

Джени влезе вътре и спря очарована. Не бе очаквала да намери толкова силно издържана рустикална^[1] подредба. В камината пращеше ярък огън и изпълваше помещението с приятния аромат на горящи дърва. Червеникавокафяви тежки кожени кресла приканваха към отмора. Лампиони с абажури от грубо, домашно боядисано платно разпръскваха мека приглушена светлина, която се отразяваше в излъскания до блясък дъсчен под. Тъкани килими с индиански мотиви бяха разпръснати като цветни островчета в огромната стая. В отсрещния й край имаше старинна маса за хранене с красиви столове и масичка за сервиране от тъмно орехово дърво.

Джени едва се стърпя да не се разсмее високо. Така значи изглеждало „малкото старо ранчо“ — скромното убежище на „двама самотни ергени“, което тя се канеше да чисти и подрежда като отплата за великодушно предложените й от Чък храна и легло.

Някъде се отвори врата:

— Чък!

— Луиз, стара приятелко! Тук съм! — Чък се втурна към една нисичка сивокоса жена, прегърна я и стремително я завъртя около себе си.

— Крайно време беше, младежо, да се появиш отново при нас — Луиза цяла сияеше. — Човек би си помислил, че не искаш вече да имаш нищо общо с нас, загубените планинци. Но стига съм бърборила, сигурно си гладен като вълк.

— Дума да няма, ти наистина добре ме познаваш, Луиз. — Той й намигна съзаклятнически. — Но почакай. Преди да се върнеш в твоето тайнствено вълшебно царство, искам да ти представя един гост — и той заведе Луиз при Джени.

— Джени, мога ли да ти представя Луиз — дамата, която упражнява върховната власт вкъщи. Ако някой от нас не върви в крак, тя го вкарва в пътя.

Джени усмихната протегна ръка на жената:

— Радвам се да се запознаем, Луиз. Казвам се Джени. Джени Вандийн. Добър ден.

Луиз я изгледа, като че ли беше някакво привидение.

— Стив видя ли я вече? — напрегнато попита тя.

— Естествено — усмивката замръзна върху устните на Чък. — Няма ли поне да я поздравиш?

— Добър ден, мис — тя кимна кратко. — А сега моля да ме извините, имам работа в кухнята.

Обърна се и припряно тръгна.

— В коя стая ще настаним Джени? — извика Чък след нея.

— Знаеш, че стаите за гости са винаги подредени. Потърси й ти една — и вратата хлопна зад гърба й.

С намръщено чело Чък взе отново багажа на Джени.

— Ще я видим ние тая работа — промърмори той. — Много бих искал да разбера какво се разиграва тук.

Джени го последва. Макар че се стараеше да държи главата си изправена, тя вече бе изгубила самообладание.

— Мисля, че тази стая ще ти хареса. — Чък я въведе в едно просторно помещение в дясното крило на жилищния тракт. — Зад тази врата имаш самостоятелна баня и тоалетна — той посочи към отсрещния край и се отправи към изхода. — Сигурно ще искаш да се поосвежиш малко — или каквото там правите вие момичетата.

Кимна й окуражително и хвана дръжката на вратата:

— Вечерята е точно в шест.

— Един момент, Чък.

— Да, Джени?

— Можеш ли да ми обясниш, защо всички в това ранчо се отнасят с мен като с прокажена?

— Нямам никаква представа — той повдигна рамене. — Никога досега не съм водил момиче вкъщи. Може би тук се крие отговорът на загадката. Вероятно са малко шокирани. Да, сигурно това е обяснението. Но почакай само, още на вечеря нещата ще си дойдат на местата, положително — Чък й махна за сбогом и бързо изчезна.

Джени уморено се отпусна на широкото легло. „Стив ще се върти около теб като мечка, подушила мед“ — думите на Чък отекваха в ушите й като горчива подигравка. Той се държи по-скоро като мечка, нападната от рояк разлютени пчели — помисли си с лек привкус на самоирония.

Въздишайки тежко, тя стана, за да спусне завесите. След това извади от куфара несесера си и влезе в банята, тонирана в турскосиньо и бяло. Но Джени изобщо не беше в състояние да оцени изящното, с много вкус подредено обзавеждане. Чувстваше се изтощена и потисната, а при мисълта, че след малко ще трябва да седне на една маса със Стив, усети лек пристъп на гадене в стомаха си.

Развъртя крановете и си приготви вана. Поклати глава. Очевидно и братската любов може да направи човека сляп за недостатъците на другия. Как иначе би могла да си обясни крещящото несъответствие в оценката на Чък за неговия брат?

Съблече се и влезе във ваната. Стив я бе изгледал така, като че ли искаше моментално да я изхвърли от това място. Но защо? Дали се страхуваше, че тя ще му отнеме Чък? Затвори очи и пред нея изплува образът на Стив. Виждаше ясно атлетичната му фигура, плавните му гъвкави движения и чуваше дълбокия му топъл глас. Какво ли би било, ако този глас тихо й нашепваше любовни слова? Ако тези устни я целуваха, ако тези ръце я галеха?

Джени рязко се изправи. Накъде я водеха нейните мисли? Пет пари не даваше тя за Стив, за този груб, арогантен тип!

Излезе от ваната и затърка тялото си, докато усети иглички по кожата. След това отиде в спалнята и полегна върху леглото. До вечерята имаше още около час, така че спокойно можеше да си позволи няколко минути благодатна почивка.