Линда Уърд
Нанси (7)

VII

Няколко часа по-късно Нанси пое смяната на рецепцията. Бе в отлично настроение. Джак я поздрави навъсено и си тръгна. Днес заедно с нея щеше да работи Фил, най-възрастният им колега. Той бе към средата на петдесетте, изключително слаб, в лице приличаше на граблива птица, но винаги много бързо успяваше да спечели доверието на гостите. В действителност бе мил и симпатичен човек, макар и открито да заявяваше, че не одобрява днешните разпуснати нрави. Фил бе в много отношения консервативен, което не му пречеше да бъде любезен с всички.

Най-много се възмущаваше от факта, че повечето от съвременниците му не обръщат нужното внимание на облеклото си.

— Поръчват си най-скъпите храни, най-добрите вина, а като ги погледнеш — седят на масата с отвратително пъстри ризи и на всичкото отгоре с изтъркани дънки.

Винаги пребледняваше, когато виждаше господата вечер да се разхождат спокойно в ресторанта по къси панталони. Трябваше здраво да се хване някъде, докато се овладее. Подобни сцени страшно забавляваха Нанси. Фил беше цяла находка и едва ли не спадаше към инвентара на хотела. Често си спомняше с навлажнени очи за доброто старо време, когато бе започнал кариерата си тук като пиколо. Тогава изискванията към външния вид били съвсем различни. В такъв луксозен хотел господата можели да си позволят вечер единствено смокинг или в краен случай тъмен костюм. А дамите били много по-изискани.

Гостите обичаха Фил. Бе дискретен и инстинктивно разбираше кога да излъже някого по телефона. Знаеше всички тайни в Маями, което искрено учудваше Нанси. Съобщаваше местата за срещи на хомосексуалисти със същото изражение на лицето, както и за откриването на нова изложба.

Мистър Раш добре си даваше сметка за предимствата на Фил. И затова му позволяваше понякога да критикува управата на хотела, без да предприема някакви мерки срещу него.

— Как си, Фил? — попита го Нанси след кратко ръкостискане. — Как прекара?

Той разтегна мършавото си лице в ужасна гримаса, сякаш страдаше от зъбобол.

— Да не говорим за това, Нанси. Отидох в Джаксънвил само заради сватбата на племенницата ми. Но тържеството бе непоносимо, дори отвратително. Обилие от храна, но нищо изтънчено. А да видиш само годеника…

— Защо? Какво му е?

— Изключително арогантен тексасец с широка мутра. Аз лично не мога да го понасям. Не мога да разбера какво е харесала в него моята племенница. Дори и физически не изглежда добре. Двадесет и пет годишен е, а вече с ясна наченка на шкембе — Фил пое шумно въздух.

— Чух, че се занимавал с петрол. Вярно ли е?

— Ха-ха. Прост служител в петролен концерн. Нищо повече. Дори не е в ръководството. Племенничката ми единствено се надява, че ще се изкачи няколко стъпала нагоре. Ако питаш мене, нищо няма да излезе от него. Вижда ми се некадърен. С положителност е мързелив и пипкав. Но иначе знае как да се тъпче. Поглъща огромно количество храна.

— Важното е, че двамата се обичат — забеляза колежката му, готова в своето щастие да желае на всички хора само най-доброто.

— Любовта не е достатъчна — поясни назидателно Фил. — Влюбените много бързо изтрезняват, когато настъпи сивото ежедневие.

И понеже събеседничката му замълча, той насочи вниманието си към списъка с гостите.

— Случи ли се нещо особено в мое отсъствие?

— Не, не се сещам в момента. Лейди Астор е отново тук.

— С кучето ли?

— Да, с малкия пинчер, Ренатус.

— Знам го. Миналата година смени стаята си, само защото клетото животно не се чувствало добре.

Фил повдигна вежди. В салона се появи клатушкаща се женска фигура.

— На какво прилича това? — възмути се искрено той.

— Пияна е още от сутринта.

— Може би още от снощи — предположи Нанси и сбърчи чело.

Катлийн Паркър наистина добре се бе подредила. Отпред роклята й бе накриво закопчана, носеше едната си обувка в ръка, което затрудняваше още повече движението й, понеже другата, която бе на крака й, имаше извънредно висок ток.

С глуха въздишка се просна на едно кресло.

— Келнер, уиски! — заповяда с видимо усилие. Приближи се пълен мъж, по всяка вероятност един от икономистите, които от два дена заседаваха в конгресната зала на „Рай“.

— Хей, глух ли си? Искам уиски! — обърна се към него пияната жена.

Нанси изтръпна. Познаваше мис Паркър като студена и необщителна, но от ден на ден виждаше как задръжките й постепенно отпадат. И след като толкова драматично преживя волностите й спрямо Дейвид, особено когато се хвърли в обятията му, държанието й в момента й се стори още по-отблъскващо. Но защо бе изпаднала в това окаяно състояние?

Мъжът се спря, изгледа я и поклати неодобрително глава. Помисли малко и се запъти към рецепцията.

— Кажете ми, аз в луксозен хотел ли се намирам, или по погрешка съм попаднал в долнопробна кръчма? — прозвуча сърдито гласът му.

— Станало е малко недоразумение — заобяснява Фил, като леко се поклони. — Всичко ще се уреди. Дамата изглежда не се чувства добре.

— Не съм сляп — присмя се непознатият. — Но ви съветвам веднага да я отстраните. Иначе ще направя всичко възможно следващият конгрес да се състои в друг хотел.

— Сигурно я взе за някоя проститутка — прошепна Нанси, след като мъжът се отдалечи. — Това е мис Паркър. Нае преди няколко дена стая в хотела, но досега не е правила неприятно впечатление.

— Малко ми е трудно да си го представя. Алкохолът променя човека, във всеки случай не към добро. Може би ти ще се погрижиш за дамата, за да не правим повече сензации.

— Добре, Фил. Ще се опитам.

Нанси се приближи към Катлийн, която междувременно бе заспала и тихо похъркваше. Главата й бе облегната назад, на гърба на креслото. Няколко кичура коса бяха паднали върху челото й. Гримът й бе размазан, особено около очите.

Нанси внезапно изпита съжаление към тази жена. Сигурно преживяваше нещо ужасно, за да се държи по този начин.

— Катлийн! Елате с мен! Ще ви заведа до леглото.

Мис Паркър измърмори нещо под носа си и продължи да спи. Нанси размисли дали не е по-добре да извика на помощ Дейвид. Дали той имаше нещо общо с мъката й? Но мисълта, че нейният Дейв ще я заведе до леглото, не й допадна особено. Затова се зае сама да изпълни неприятната задача.

 

 

Дейвид Клинтън разполагаше с два свободни часа. И понеже Нанси бе заета, той се срещна с брат си на плажа. Пиха кафе и ядоха сандвичи.

— Не изглеждаш добре — забеляза по-малкият брат.

— Не съм спал цяла нощ.

— Аз също — засмя се весело Дейвид.

— Ти си по-млад и по-лесно се възстановяваш. Защо не ми каза по телефона, че Катлийн е тук?

— Защото нямаше да дойдеш. А пък аз исках на всяка цена да те запозная с Нанси и едновременно с това да направя услуга на Катлийн — призна Дейвид.

Но не му каза за сделката, която бяха сключили с мис Паркър — тя да мълчи пред Нанси, а той да пази тайна до идването на Стийв.

— Вярно ли е, братко?

— Знаеш ли, намирам, че Катлийн е много мила жена.

— Съгласен съм. В началото и на мен така ми изглеждаше. Но сега е жив огън. Не мога да я угася. Наистина съжалявам. Мога ли да симулирам чувства, когато такива изобщо няма?

— Не, разбира се, че не. Ако наистина си сигурен, че между вас няма нищо, одобрявам решението ти. Ще ми бъде жал за нея, но и ти си прав. Когато огънят изгасне, никой не може да го запали.

— Досажда ми цяла нощ — Стийв въздъхна примирено. — Плака, заплашва, крещя, рева. Все още съм бил нейният Стийв, човекът, без когото не можела да живее. Веднага след това пък — най-отвратителното същество под слънцето. Съсипа ме с нейните упреци и неуместни обвинения.

— Държи се като сърдито дете, на което са отнели играчката — замислено изрече Дейв. — Но вие все пак се обичахте, нали?

— Да, възможно е. Честно казано, не си спомням.

— Не искаш да си спомниш — поправи го брат му.

— Така да бъде! — сърдито отвърна Стийв. — А сега престани да ме упрекваш! С нищо не се чувствам задължен към нея. Разделихме се преди пет седмици в най-добри отношения, а сега ми разиграва подобен театър.

— Знам, знам. Но искаше да опита за последен път.

— Ако знаех, че и тук ще ми лази по нервите, изобщо нямаше да дойда.

— Съжалявам, Стийв — престори се на разкаян Дейвид. — Не исках да играя ролята на съдбата. Ако желаеш, ще поговоря с нея и ще я посъветвам да си тръгне колкото се може по-скоро.

— Въобразява си, че съм дошъл заради нея — не спираше да се ядосва Стийв. — Не ми вярва, че не съм знаел предварително за присъствието й тук. Писна ми от жени!

Дейвид се усмихна.

— Изчакай, братко. Желанието само ще дойде с времето. Надявам се, че няма да останеш заклет ерген?

— Може и това да стане. Напарил съм се вече — той изпи кафето си и веднага си поръча ново. — Между другото, намирам Нанси за прекрасно момиче. Каня ви двамата на тържествена вечеря.

— Кога, днес ли?

— Днес или утре. Когато ви е удобно. И после отлитам.

— Но тя още нищо не знае. По-добре да изядем някъде по една пица.

— Глупости. Вече й казах, че работя като служител и че печеля добре. Така че няма да се усъмни. Освен това съм на мнение, че с крайно време да й кажеш истината. Жалко ще бъде да се скарате заради това. Любовта и лъжите са нещо несъвместимо.

Дейвид погледна брат си угрижено, а след това и часовника си. Трябваше да върви.

 

 

Катлийн Паркър се бе отпуснала в ръцете на Нанси и тя едва успя да я заведе до стаята й. През цялото време й говореше успокоително.

Пъшкайки, Катлийн се стовари на леглото и се хвана за главата.

— Трябва да се наспите — забеляза загрижено девойката. — Ще се почувствате много по-добре.

— Но аз го обичам! Защо не иска да разбере? Не мога да живея без него.

Тя заплака и се замята из леглото.

— А какво казва той?

— Иска да се измъкне — ридаеше Катлийн. — И той е като всички мъже. Търсят те, само когато те желаят, а като се наситят, безсрамно се… — не се доизказа. — Може ли да ми дадете чаша вода?

Нанси веднага й донесе. Катлийн изпразни чашата на един дъх.

— Предпочитам да умра — измърмори и се отпусна назад.

— Глупости! — отвърна Нанси. — Искате да се самоубиете заради някакъв си мъж? Не си струва! Те не заслужават подобна жертва!

— Напротив. Стийв заслужава. За съжаление допуснах грешка.

— Стийв? — повтори учудено.

— Мисли си, че се въртя около него само заради парите му, но не е прав. Аз не съм такава! — изведнъж мъката й се превърна в омраза и тя добави със злоба: — Не съм като тебе.

Нанси пребледня.

— Какво искаш да кажеш?

В първия момент си помисли, че пияната жена не съзнава какво говори. Сигурно се чувства страшно обидена и обвинява за състоянието си целия свят, само не и себе си. Въпреки това упрекът ужасно я засегна.

— Хванала си златната рибка и не я изпускаш.

— Какво искаш да кажеш? Дейвид ли имаш предвид? — въпросите в главата й напираха един през друг.

— Дейвид, ами кой друг.

— Че той богат ли е?

— И още как! Двамата са милионери. Не се преструвай на невинна! Не си ли чувала за компанията „Клинтън“? Произвеждат компютри и ги продават из целия свят. Тези двамата наистина не си знаят парите. А са толкова млади!

— Но Дейвид няма пукната пара — забеляза смутено Нанси. — Живее от милостиня. Намерих му работа като келнер.

— Ха-ха-ха! — Катлийн се закашля пискливо. — Ти си му намерила работа! Дейвид наистина е откачил! Прави се на скитник. Боже мой! Концернът го освободи временно. Искаше да докаже, че може да живее без никакви пари.

Нанси седеше вцепенена на леглото. Най-накрая пияната Катлийн заспа. Като насън напусна стаята й. Не можеше да го проумее. Какво означаваше тази игра на криеница?

Как можеше да се отнася толкова безотговорно към чувствата й? Тъкмо бе решила като доказателство за любовта си да изостави своите планове и да го последва; а сега изведнъж всичко изгуби значение. Тоя съвсем не се нуждаеше от спътница в живота си. Тя само би ограничавала свободата и независимостта му. Просто си бе взел отпуска като шеф на концерна, за да се посвети отново след няколко незначителни флиртове на всекидневните си задължения.

Нанси поклати глава. Не можеше и не искаше да повярва. Трудно й бе да си представи Дейвид богат. Още повече — притежател на такава известна фирма! И защо досега нищо не й каза?

Тя се спря, въпреки че до стаята й останаха само няколко крачки. Знаеше, че Фил я чака, но й трябваха поне десет минути, за да се съвземе.

Значи през цялото време я беше лъгал! Бе укрил от нея истинската си самоличност. Прозрението й подейства като удар. Но защо? „Съвсем ясно е — отговори си сама на въпроса. — Търсил е приключения. Добре му дойде флиртът със служителка на хотела. Затова не ти е казал истината. Защото е възнамерявал да изчезне от живота ти по същия начин, по който се появи! Или може би се страхува да не предявиш претенции спрямо него, които няма да му се понравят. Предпочел е да играе ролята на беден скитник, привърженик на свободата. Разкрихме те, господин Либерта!“

Неусетно се бе прибрала в стаята си. Седеше като статуя на ръба на леглото, без да помръдва. Мозъкът й усилено работеше. Най-накрая се изправи. В никакъв случай не можеше да си позволи да изгуби работата си. Мечтите й за съвместен живот с Дейвид изведнъж се сгромолясаха. Дори не можеше да заплаче. Шокът бе извънредно голям.

Върна се на работа с високо изправена глава.

— Как е мис Паркър?

Нанси погледна неразбиращо Фил, сякаш я бе заговорил не той, а някакъв марсианец.

— Какво ти е, Нанси? Не се ли чувстваш добре?

Тя бавно поклати глава.

— Не се притеснявай, Фил! Просто се замислих над един проблем.

— Надявам се, че не е голям — каза състрадателно той и изкриви птичата си физиономия в съчувствена гримаса.

— Не. Съвсем незначителен. Вече почти го забравих. Мис Паркър заспа. Слава богу! Съвсем не беше лесно да я придумам. Пияните са изключително твърдоглави.

Фил премина към дневния ред.

— Извикай такси за стая девета! Съпружеската двойка от Франция направи рекламация на наетата кола. Изглежда не ще да се движи.

— Веднага ще се обадя на агенцията — отвърна Нанси и посегна към телефона.

Учуди се сама на себе си, че въпреки съкрушителната новина все още имаше сили да върши работата, за която й плащаха, а именно да бъде любезна и съобразителна администраторка.

 

 

Стийв влезе във фоайето. Усмихна й се приятелски и се запъти към нея.

— Здравей, мило момиче! Как си?

— Както се чувства човек, след като е изтрезнял.

— Катлийн ли имаш предвид?

— Не. Себе си — тя издържа на погледа му. — Не знаех, че компанията „Клинтън“ е водеща на пазара за персонални компютри. Погрижиха се да ме осведомят.

— Значи Катлийн се е раздрънкала — установи с неприязън Стийв.

— Е, какво? Вярно ли е?

— Катлийн не те е излъгала. Но това съвсем не означава, че Дейвид не е искрен към теб. Трябва да му вярваш! Сега наистина живее само от това, което изкарва през отпуската си. Не е взел нито цент от банковата си сметка.

— Прищявка на човек, който може да си позволи подобно нещо. В действителност той никога няма да изпита истинска нужда. Всичко е само малка шега на едно разглезено богато момче. По всяко време може да си вземе шапката и да се завърне в своя свят, нали? Не, Стийв. Чувствам се ужасно измамена.

Думите й бяха пълни с огорчение. Стийв не се усъмни в искреността им.

— Но, Нанси, ние трябва да поговорим! Ти означаваш много за Дейвид. Сигурен съм.

Тя махна с ръка в знак на несъгласие.

— Не си правете труда, Стийв! Вие сте много мил човек. Харесвате ми, въпреки че ме подведохте. Не сте никакъв служител, а шеф на концерн. Съществена разлика, която напълно променя нещата. Но аз не ви се сърдя. Вие не сте виновен. Просто подкрепяте брат си.

— Чуйте ме, Нанси! Не се е случило нищо непоправимо. Дейвид ще ви се извини. И без това имаше намерение днес или утре да ви разкрие истината — излъга, за да го защити.

— Много мило от ваша страна, че продължавате да го подкрепяте, но аз вече взех своето решение. Не искам да имам повече нищо общо с него! Ще бъдете ли така любезен да му предадете? Няма смисъл аз да си губя времето.

Тя се опита да си придаде безразличен вид, но не й се удаде напълно и Стийв продължи да я гледа със съчувствие. Силната прилика с брат му й причиняваше болка. Не искаше да знае вече за съществуването на този мъж.

— Естествено, че ще му предам. Но се съмнявам, че ще остави нещата така. Сигурен съм, че ще поиска обяснение.

— Няма нужда от повече приказки — отвърна иронично Нанси. — Аз съм потърпевшата, а не той. Затова разтурям… хм… нашия съюз, ако мога така да се изразя. И без това нямаше да продължи дълго.

— Толкова ли лесно вземате решения?

Тя го погледна. Очите й се напълниха със сълзи. Въпросът й се стори прекалено нескромен. Нямаше повече сили.

— Извинете ме, Стийв, но имам работа.

Той бавно се отдалечи. Надяваше се, че това не е последната и дума. Изведнъж си спомни за Катлийн. Мъчно му стана за нея, но не чак толкова, че да се размекне от преструвките й. Дори не смееше да я успокои, защото щеше погрешно да изтълкува този жест. А Стийв Клинтън знаеше, че двамата съвсем не си подхождат.