Линда Уърд
Нанси (4)

IV

Пред администрацията бе застанала изключително елегантна жена, която искаше да наеме стая за следващия ден. Нанси прегледа списъка с резервации.

— Мога да ви предложа стая 14. За съжаление прозорецът е с изглед към улицата.

— Хм — чифт сиви очи се втренчиха в грациозната фигура на красивата администраторка. — А апартамент?

— Има свободни, но… — Нанси назова цената.

— Прекалено скъпо е за мен — отсече решително самоуверената лейди. — Ще наема стая 14.

— Колко време възнамерявате да останете?

Лицето на новодошлата потъмня.

— Още не знам. Може би седмица.

— Вашето име?

— Катлийн Паркър.

Нанси махна на едно от момчетата-носачи, което пое трите пътни чанти на дамата, после записа името в тефтера. Но спря за момент, защото изведнъж отново си припомни колко е щастлива. Кръвта напираше в жилите й. Задиша учестено. Откакто се запозна с Дейвид, животът й се промени. Постоянно бе в напрежение. Непрекъснато жадуваше за ласките му. Дали винаги щеше да е така? Все някога и най-горещата любов се уталожва и отстъпва място на еднообразното ежедневие. Но дотогава имаше много време. По-добре да се наслаждава на любовта, на това, че непрекъснато го желае, че притежава тялото му. Синхронът между тях бе съвършен — обстоятелство, което безпокоеше донякъде Нанси.

Успя да се измъкне за пет минути и прескочи до басейна. Поприказваха набързо.

— В десет на плажа — му прошепна в ухото.

— Ще те чакам, скъпа — отговори той с топла усмивка.

Проследи го с поглед, докато се отправяше към поредната маса, за да вземе поръчката. Тесните черни панталони и свободно падащата бяла риза подчертаваха добре сложената му фигура. Бръснеше се всеки ден. Дългата му руса коса го правеше екстравагантен. А когато извиваше в усмивка чувствените си устни, обходили всяко кътче на тялото й, сърцето й се пълнеше с щастие и тя бе безкрайно благодарна на случая, който й предостави гази любов.

Но заедно с щастието предвкусваше вече и горчивия сок на страха, който заплашваше любовта й. Ясно си даваше сметка, че и други жени могат да бъдат привлечени от чара му и от добрата му външност. Не можеше да се освободи от подозрението, че жените на плажа гледат само него през тъмно оцветените чаши и хранят похотливи мисли. За първи път съжали, че му бе осигурила подобна работа. Защо не се задоволи да се срещат вечер на плажа? Тогава нейната скъпоценна находка щеше да остане скрита от очите на лъстолюбивите жени. Но тогава щеше ли да го спечели изобщо? Привличаше го свободата. Така или иначе тя нямаше да го задържи. Прозрението секна дъха й. Уплашено се хвана за гърлото. Не можеше да си представи живота без него. Не бе по силите й. Почти несъзнателно поклати глава. Но затова щеше да мисли по-късно. Сега по-добре да се наслаждава на живота, защото всичко е преходно. Няма нищо вечно. Проста мъдрост, която я изплаши.

„Дейвид, скъпи страннико, остани завинаги при мен“ — мислеше си тя и се смути не малко от силата на желанието.

Към девет часа той мина покрай рецепцията. Създаваше впечатление на подгонен от нещо или някого.

— Ще дойда към дванайсет — продума набързо. — Колата на Кен се е повредила. Трябва да го заместя. Както виждаш, започна се вече. Изпадам в професионален стрес.

Нанси направи толкова отчаяна физиономия, че той не можа да не се засмее.

— Отложеното не значи отменено — се опита да я успокои Дейвид и изчезна отново.

„Рай“ разполагаше с два бара. Единият се намираше под покрива и имаше чудесен изглед към морето и града. Другият бе на гърба на големия приемен салон и бе луксозно обзаведен. Нанси седя там цялата вечер. Хапна набързо и сега разгръщаше разсеяно някакво списание, поглеждаше към Дейвид и дебнеше и най-малката възможност да разменят, макар и няколко думи. Не си представяше точно така работата му. Замисълът й бе съвсем друг. Надяваше се, че той ще печели достатъчно, за да не разчита на подаянията на чужди хора.

Сама си създаваше грижи и му приписваше какви ли не неща. А той като че ли изобщо не се вълнуваше. Весело и непринудено живееше от ден за ден и се наслаждаваше на живота.

„Да, прав е — продължаваше да размишлява Нанси. — Нищо не притежава, следователно няма защо да се страхува, че ще загуби нещо“.

На негово място едва ли щеше да води подобен начин на живот. Без покрив на главата си, без редовен месечен доход… Тази мисъл я разстрои. Отпи глътка калифорнийско бяло вино, което Дейвид й бе донесъл в четвъртлитрова бутилка, смигайки й съзаклятнически.

Но какво щеше да избере, ако я постави пред алтернативата: да живее с него под открито небе или да се откаже от любовта си? Чувстваше се в безизходица. Ако наистина трябваше да вземе решение, загубата на сигурен финансов източник й се струваше по-малкото зло.

В бара влезе лейди Астор, придружена от леко посивял възрастен мъж и трима надменни млади господа. Върху рамото си носеше Ренатус, който изглежда бе най-голямата й слабост. Придружителите й от мъжки пол се сменяха през няколко дена, докато кафявият пинчер оставаше неизменният й спътник. Той бе толкова сигурен в първенството, че единствената реакция към околния свят се заключаваше в това да примигва сънливо и да се прозява, а после да се свие на кълбо в скута на своята господарка и да подремне малко.

Дейвид се приближи към гостите, за да се осведоми за желанията им. „Напълно излишно — мислеше си Нанси. — Нима не знае, че лейди Серена пие само шампанско? И то от най-скъпото!“

Така и стана. Дейвид потъна до гуша в работа. Зае се да приготвя кофичките за лед и високите чаши, в които щеше да разлее прекрасното питие. Наливането също изискваше определено време. А на дамата явно й доставяше удоволствие да ангажира изцяло точно този симпатичен келнер.

Нанси се питаше дали не е по-добре да го изчака в стаята си или навън, на терасата. Но точно когато се надигна, забеляза жената, която тази сутрин ангажира стая 14.

Мис Паркър бе облечена в извънредно елегантен сив костюм — пола с голяма цепка и шапка с широка периферия. Единствено розовата й блуза се придържаше към пъстрата гама на новите модерни цветове. Мис Катлийн се повъртя нерешително наоколо. Създаваше впечатление на безпомощна — факт, който даваше повод на повечето мъже да се притекат услужливо на помощ, ако в бара не присъстваха толкова много загрижени дами, готови по всяко време да осуетят подобна инициатива.

„Забележителна жена е тази Катлийн Паркър“ — помисли си Нанси. Дори и Серена Астор не можеше да не удостои с възхитен поглед елегантната дама в розово-синьо.

Катлийн премести малкото си портмоне от едната ръка в друга, направи крачка назад и се обърна. Перфектно движение, достойно за увековечаване върху заглавна страница.

Дейвид балансираше през салона с пълна табла. Мис Паркър се изпречи, без да иска на пътя му. В първия момент като че ли искаше да отстъпи встрани, но изведнъж радостна усмивка се разля на лицето й. Сега изглеждаше още по-красива…

— Дейвид! — извика едновременно с почуда и възхищение. — Каква изненада!

Нанси чу и видя всичко, с изключение на отговора му. Бавно постави чашата на масата с пребледняло внезапно лице.

Дейвид трескаво мислеше, докато бързаше към бара и изброяваше една след друга поръчаните напитки. Какво търсеше тук Катлийн? Шпионираше ли го? Или бе дошла по поръчение на брат му? А може би срещата им се дължеше на чиста случайност.

Реши още днес да си отговори на въпросите. Само при мисълта, че Нанси го чака с нетърпение, изпадна в още по-голямо затруднение.

При една от кратките паузи той седна до Катлийн.

— Здравей — обърна се към нея и отметна една къдрица от челото си. — Улови ме в най-голямата бъркотия.

— Какво правиш тук?

Той й се усмихна мило.

— Сама виждаш. Сервирам напитки на жадните гости. Изтощителна работа.

— И какво означава всичко това? — Катлийн се облегна назад и го загледа с леко притворени очи. — Какво искаш да докажеш?

— Нищо особено — отвърна сериозно. — Чуй ме внимателно! Срещнах една жена, тук в хотела, която силно ме интересува. Тя ме обича такъв, какъвто съм. Аз също я обичам.

— И коя е тя?

— Нанси Гулд, администраторка. Скоро се дипломирала като специалист по романски езици и работи в „Рай“, за да спечели пари. Мечтата й е да отиде в Европа.

— И тя не знае, че…

— Не — прекъсна я грубо. — И не искам да научи. Всичко ще й кажа сам, когато му дойде времето.

— Намирам играта ти за глупава, но моля, щом мислиш, че така е по-добре — погледна го и неодобрително поклати глава. — Още тогава идеята ти ми се стори смахната.

— Знам, знам — отвърна припряно той и махна нетърпеливо с ръка. — Не започвай отново с речите си! Познати са ми до болка. Остави ме просто да си вървя по пътя! Изглежда само Стийв ме разбира.

— Не ми се вярва — рязко го прекъсна тя. В гласа й пропълзя омраза. — Снизходителен е към малкото братче, това е всичко.

— А как вървят нещата между вас? Сдобрихте ли се? — поинтересува се Дейвид.

— За съжаление не — тя стисна ядно устни. — Не мога да разбера откъде възникнаха всички недоразумения. В началото толкова добре се разбирахме.

— При повечето двойки е така. Любовта ви е заслепила.

— Обичам брат ти. Болно ми е, че ме отбягва. От две седмици обикалям курортите, но не мога да го забравя.

— Охо, това е вече нещо сериозно.

— Е, и какво от това? — Катлийн сви сърдито устни. — Искам да спечеля отново Стийв. Защо не ми помогнеш?

— Не вярвам, че ще успея да му повлияя. Стийв е все пак на трийсет и четири. Не мога да му диктувам какво да прави.

— Поне опитай! — обърна се тя към него умолително. В очите й заблестяха сълзи.

Дейвид изпита съжаление. Катлийн умело прикриваше чувствата си, но той знаеше, че зад маската на равнодушие и арогантност се крие едно все още малко, лесно наранимо дете, което жадува за ласки. Искаше й се да бъде всичко за човека, когото обича, но същевременно да го притежава изцяло. Това нещо Стийв Клинтън не можеше да понесе.

Бе готов да свърже живота си с жена, но не му бе приятно да изглежда в очите на хората като нейна собственост. Катлийн не разбираше, че всеки човек се нуждае от личен живот. И затова се бореше като лъвица за нещо, което никога не можеше да притежава.

— Добре. И без това мислех да му се обадя тия дни. Може би ще намери време да отскочи до Маями Бийч. Няма да съжалява, ако загърби за малко всекидневните си грижи и се поразведри — замисли се за миг и продължи: — Но обещай ми, че ще мълчиш!

— Обещавам.

Мис Паркър доближи устни до чашата си.

Дейвид се надигна, наведе се и я целуна бързо по бузата. Ако знаеше само какви неприятности щеше да му донесе този незначителен жест, никога нямаше да си го позволи.

 

 

Нанси прехапа устни. Всъщност нямаше намерение да ги гледа, но не може да се въздържи. Изпита силна ревност. Какво прави Дейвид? Наистина ли е толкова лекомислен за колкото се представя?

Вярваше, че искрено е влюбен в нея. А сега целуваше друга. Двамата изглежда се познаваха. Какво се криеше зад всичко това?

Ревността постепенно отстъпи място на самосъжаление. Толкова много направи за него. А как й се отблагодаряваше само!

„Престани да хленчиш! — говореше друг глас в нея. — Трябва ли един Дон Жуан да определя чувствата ти? Не си заслужава да страдаш“.

Очите й се навлажниха. Реши да се прибере в стаята си. Само да се осмели да почука! Нямаше да му отвори.

Ужаси се от мисълта, че може изобщо да не дойде.

О, тя добре се познаваше. Нямаше да мигне цяла нощ. Непрестанно щяха да я измъчват неприятни видения. Може би още една бутилка щеше да свърши добра работа. Ще успее ли да забрави болката?

— Добър вечер, мис Гулд — чу внезапно мъжки глас. — Дължите ми нещо. Спомняте ли си?

Нанси повдигна поглед и видя изразителното лице на петдесетгодишния Сам Андерсън.

— Естествено — усмихна се по възможно най-съблазнителен начин тя. Не заради него самия, а заради Дейвид. Дано само да я види. — Обещах ви да изпием заедно по чашка.

— Но само ме залъгвате с празни обещания.

— Днес нямам нищо против. Свободна съм — Нанси сведе глава.

— Чудесно! Мога ли да седна до вас? — и преди да получи отговор, се настани на съседния стол.

Тя го погледна бегло. Андерсън изглеждаше изключително добре за възрастта си. Никога не отсядаше сам в „Рай“, макар и за ден-два. Водеше със себе си най-малко две очарователни придружителки. Разказваха се какви ли не истории. Често се случваше някой от персонала да долови странни звуци от стаята му, което даваше повод за всевъзможни клюки.

Не се знаеше доколко разпуснат бе сексуалният му живот, но във всеки случай бе мил и общителен гост, който с удоволствие раздаваше големи бакшиши.

Андерсън бе бивш жокей, достигнал световна известност със своите зрелищни спектакли на хиподрума. Днес се издържаше от огромен конезавод в Атланта, в който се отглеждаха едни от най-добрите коне.

— Какво ще пиете, мис Гулд?

— Не бих отказала още една чаша бяло вино — отвърна Нанси.

— А защо не шампанско? Много съм жаден, а вие? — той вдигна ръка и извика Дейвид.

Когато последният се приближи, Нанси се опита да си придаде най-безразличен и незаинтересован вид. Андерсън направи поръчката.

Тя примигна от вълнение, но бързо се окопити и се усмихна преднамерено, така че да подразни Дейвид.

Този, към когото бяха насочени атаките, стисна устни и с рязко кимане на глава даде да се разбере, че веднага ще изпълни поръчката. След това бързо се отдалечи от масата.

Андерсън се наведе към Нанси с подканващ поглед.

— Разкажете ми нещо за себе си! Харесва ли ви работата в хотела?

— О, да. Особено съм доволна от заплатата. Надявам се, че скоро ще спестя достатъчно пари, за да… — спря дотук. Колко глупаво се държеше. Едва ли го интересуваха нейните финансови проблеми. Така Андерсън можеше да си помисли, че е една от многото, които се присламчват към него заради парите му.

— За какво?

— Например за една екскурзия до Европа. А защо не и да поживея известно време там.

— Знаете ли европейските езици?

Нанси кимна. Заразказва за своето следване, но изведнъж се сепна, когато чу подрънкването на кубчетата лед, които Дейвид току-що поставяше на масата. Не трябваше да чуе нищо, а само да остане с впечатлението, че между тях става нещо, което може да прерасне във флирт с неизвестен изход.

Келнерът отвори бутилката. Андерсън се обърна отново към хубавата си събеседничка и й предложи цигара. Въпреки че не пушеше, тя се възползва от предложението. Не пропускаше възможността за по-голямо интимничене с мъжа до себе си.

И когато погледна скришом нагоре, забеляза две учудени очи, които я наблюдаваха въпросително. Бързо дръпна от цигарата и изтръска нервно пепелта в кристалния пепелник.

— Благодаря, приятелю! — Андерсън мушна в ръцете на келнера една банкнота.

Дейвид напълни чашите, поклони се с учтива усмивка и бързо се оттегли.

Нанси не очакваше, че ще прекара толкова забавна вечер. Установи, че мистър Андерсън е действително добър събеседник, мъж от класа, преживял и научил много неща, за които умееше да разказва увлекателно.

Когато Нанси започва да се съмнява в благоприятния изход на вечерта, реши да сложи край. Кавалерът й я изпрати навън и я попита директно не желае ли да прекара нощта с него.

— Съжалявам, мистър Андерсън.

— Сам — поправи я с лека усмивка той.

— Утре точно в осем трябва да съм на рецепцията. Крайно време е да си лягам.

— Сама? — той я придърпа към себе си — Не ми отказвайте. Ще се почувствате приятно изморена и ще спите много по-добре.

Нанси се засмя и го отблъсна леко.

— Непоправим сте, Сам. Но отказът ми е категоричен.

— Жалко. Наистина много жалко.

Каза го действително с прискърбие, но по нищо не личеше да е обиден или пък това да е засегнало честолюбието му. Мъж като него знаеше да приема и откази.

Тя му беше благодарна, че не настоя повече. Стана й още по-симпатичен. Когато зави зад ъгъла, спря за момент и се обърна. Сам все още беше там. Повдигна ръка и й махна за довиждане. Нанси му изпрати въздушна целувка.

Натисна бравата на вратата и заопипва за електрически ключ. Светна и… Дейвид седеше на леглото.

— Нали се бяхме разбрали? — попита я и нервно се изправи. — Надявам се, че няма да ми се разсърдиш, задето те чакам тук. Навън щяха да ме забележат и да се пуснат какви ли не слухове.

— И какво от това? В „Рай“ всички се одумват взаимно. Така че защо да се притеснявам?

Дейвид протегна ръце към нея.

— Какво искаше този тип от тебе?

— Просто ме харесва — тя отметна предизвикателно коси назад. — Имаш ли нещо против?

— Не, абсолютно нищо. Но защо трябваше да се нахвърля върху теб?

— Не говори толкова пренебрежително за него! Прибра бакшиша, нали?

Дейвид сбърчи чело.

— Този господин е голям женкар, нима не знаеш? Боби ме осведоми подробно.

— Не е единственият покорител на женски сърца — апострофира го нетърпеливо Нанси. — И ти не стоеше със скръстени ръце. Задяваше една от най-елегантните дами тази вечер — мис Паркър.

— С нея се познаваме отдавна. Срещнахме се тук съвсем случайно. Едва от днес съм на работа. Как бих могъл да се уговоря предварително?

Доводите бяха сериозни и тя се отпусна поуспокоена в ръцете му.

— Не си подхождате — забеляза иронично и продължи. — Прекалено елегантна е за теб. Между другото, откъде се познавате?

— От университета — отвърна бързо Дейвид. — Следвах два семестъра икономика, но прекъснах. Знаеш колко съм несериозен.

Не й харесваше начинът, по който говори за себе си.

— Ах, Дейвид — въздъхна тъжно. — Имам чувството, че криеш нещо от мен. Вярно ли е?

— Не — той я придърпа бързо към себе си, за да не види лицето му.

За бога, без малко да й каже всичко. Но днес не бе моментът. По-добре да се наслаждава на неочакваната любов и да се надява, че чувствата им ще се задълбочат.

Нанси притисна глава до гърдите му. Ръцете му започнаха да я галят. Тя изстена тихо се отпусна в скута му.

— О, Дейвид, обичам те! Толкова много те обичам! Аз… — промълви задъхано и спря. Съвсем не искаше да каже това.

Той зарови нос в гъстата й коса.

— Скъпа, ти си…

В този момент телефонът иззвъня.

Нанси трепна и учудено погледна часовника си. Какво ли се е случило? По това време можеше да я търси единствено шефът.

Тя вдигна слушалката.

— Ало, мис Гулд? — чу се женски глас. — Надявам се, че не ви безпокоя, но трябва да говоря с Дейвид. Само за малко.

Нанси пребледня. Хвана се инстинктивно за гърлото и се закашля.

— Един момент — отвърна с усилие.

— Обажда се Катлийн Паркър — продължи гласът в слушалката.

— За теб е.

— За мен? — възкликна учудено Дейвид и веднага се досети кой може да е.

Ужасно се ядоса на себе си. Защо веднага се довери на Катлийн? Не трябваше да го прави, ако искаше да запази поне още малко тайната си.

— Ало! — изръмжа гневно.

— Тук е Катлийн. Дейвид, не се сърди!

— Слушай, почти един часът е! — каза укорително. По гласа й личеше, че е прекалила с алкохола.

— Знам, скъпи. Не исках да ви попреча, а само да те помоля за нещо. Веднага кажи на Стийв да дойде! Ще ми направиш ли тази услуга? Заради старото ни приятелство. Моля те, Дейв… — проплака в слушалката. — Обади му се веднага!

— Точно сега ли? — възкликна смаяно той.

Нанси изтълкува съвсем погрешно думите му. Вцепени се. Изведнъж се почувства страшно измамена. Какви глупави игрички й устройваше Дейвид? Толкова жалък й се стори в този момент.

— Тогава утре — настояваше Катлийн.

— Добре, утре. Лягай си вече! — постави слушалката и се обърна към Нанси, присвивайки примирено рамене.

— Наистина съжалявам, но мисля, че е пила прекалено много.

— От къде на къде те търси при мен?

— Разказах й за теб. Тя се поинтересува.

— Мога ли да знам — прекъсна го грубо — какво ще правиш утре при нея?

Дейвид я погледна и се хвана за главата.

— О, не! — въздъхна той. — Чуй ме, мила! Нещата съвсем не стоят така, както си мислиш. Кълна ти се.

— По-добре недей!

— Нищо няма между мен и Катлийн. Честно.

— Какво искаше тогава от теб? И то по това време?

— Сега не мога да ти обясня.

— Стига толкова! — почти изкрещя Нанси. — Изчезвай оттук! И по-бързо! Докога ще ме заблуждаваш?

— Нанси, скъпа… — искаше да я прегърне, да я успокои, но тя го изблъска към вратата.

— Върви си! Писна ми от твоите измишльотини! Нямам никакво желание да съм част от харема ти. Хайде, махай се! Не искам да те виждам повече!

— Както желаеш — отвърна й развълнувано Дейвид. — Сега си разстроена. Утре ще поговорим на спокойствие.

— Не ме третирай като малко момиченце!

— Добре, добре! — той примирено запристъпя към вратата. — Приятни сънища, мила!

— И на нея каза същото! — едвам удържаше гнева си Нанси.

— Защо? Нещо лошо ли направих?

Тя затръшна силно вратата зад гърба му, без да се съобразява с късния час. После се заослуша с разтуптяно сърце дали ще се върне. Но нищо не чу. Дебелият килим заглушаваше стъпките му. Дейвид не направи по-нататъшни опити да я успокоява. Въпреки че тя го изгони, сега се чувстваше отчаяна.

Със силен плач се хвърли на леглото и даде воля на чувствата си. Малко по малко започна да се успокоява. Бавно съблече роклята и се мушна под завивките. Проплака още няколко пъти, но накрая се унесе и заспа.