Линда Уърд
Нанси (3)

III

Когато се прибра най-после в хотела, бе четири сутринта. Но единственото нещо, което я притесняваше в момента, бе, че него го няма и не може да усети дъха му. Само четвърт час, а вече почувства липсата му.

Събуди се малко преди седем, изпълнена с желание за работа. Дейвид! Всичко, което преживяха заедно, премина като филмова лента пред очите й. Мисълта за случилото се тази нощ ускори пулса й и тя задиша учестено.

Скочи бързо от леглото и отиде под душа. След нощта, прекарана с него, тя вече бе истинската Нанси, без маска. Насапуниса се и си представи, че я галят неговите ръце.

Господи, нима е влюбена? Мислеше единствено за него. За своя особняк Дейвид. Изговори името му няколко пъти с различна интонация. С нетърпение очакваше момента, когато отново ще види очите му, пълни с безкрайна нежност и топлота.

Облече набързо пола й блуза, среса косата си назад и я върза на опашка. Постави дискретен грим. Любезната, но недостъпна дама от администрацията на хотел „Рай“ бе готова за работа.

Отиде направо в бара на последния етаж, но Дик Съмърс, който изцяло се разпореждаше там, не се забелязваше никъде.

— Къде е мистър Съмърс? — се обърна към една от чистачките.

— В стаята си. По всяка вероятност спи — беше лаконичният отговор.

Нанси събра цялата си смелост, от която се нуждаеше човек, принуден да събуди друг. Дик сигурно скоро си е легнал и тя щеше да наруши напълно заслужената му почивка.

За нейна изненада той не спеше, а лежеше облечен, с книга в ръка на дивана. Изгледа го учудено.

— Не си ли изморен?

— Разбира се, че съм — Дик се усмихна любезно. — Много мило от твоя страна, че си се сетила за мен. Започнал съм един криминален роман и на всяка цена трябва да го дочета. Чак тогава ще ми се доспи — той отмести книгата настрана и попита: — С какво съм заслужил честта за това посещение?

— Ще ходатайстваш ли за назначаване на още един временен келнер?

— Няма да е зле. Имаш ли някого предвид?

Тя кимна.

— Да. Един млад мъж.

— Студент?

— Нямам представа. Знам, че търси работа. Много е подходящ за келнер.

— Всъщност последната дума има както винаги Раш. А през деня на смяна в бара е Боби — отбеляза Съмърс.

— Знам, че шефът ще се съгласи. Лесно си дава благословията. Но добре ми е известно, че зачита твоето мнение. Не е отхвърлил нито едно от предложенията ти. За него е от голямо значение добрата печалба на бара.

— Окей, Нанси — той се усмихна приятелски. — Познаваш ли го?

— Да. Би могъл да сервира на басейна и на плажа.

— Сръчен ли е?

— О, да! — бе убедена в способностите на Дейвид.

— Добре ли изглежда? Знаеш, това не е без значение за обслужващия персонал.

— И още как! Дамите ще правят двойно по-големи поръчки — отвърна със смях.

— Е, щом е така, нямам нищо против. Сега остава само да убедиш Раш.

— Нали няма да ми подлееш вода?

— Не. Напротив, ще те подкрепя. Смятай работата за уредена.

— Благодаря, Дик. Ще се видим по-късно.

Нанси напусна бързо бара. Бе на седмото небе от радост. Всичко досега се нареждаше чудесно. Как ли ще реагира Дейвид, когато научи? Надяваше се, че вчерашният им разговор е бил сериозен. Не знаеше защо толкова държи да му съдейства. Може би си въобразяваше, че по този начин ще го задържи по-дълго.

Главният управител изслуша спокойно предложението на Нанси.

— Ако ми хареса, ще го наема. И без това имам нужда от още двама в обслужващия персонал. Кажете му да дойде при мен в единайсет часа — заяви шефът и погледна доброжелателно Нанси. — В началото ще го назнача временно.

— Няма проблеми, сър.

Доволна напусна кабинета на Раш. Трябваше отдавна да е на работното си място. Но преди това й се искаше на всяка цена да зарадва Дейвид.

Мина покрай рецепцията. Джак го нямаше. Виждаха се само стажантите. Високите й токчета зачукаха по мраморните плочки, обграждащи басейна. Спря се на стълбището, събу обувките си и слезе на плажа.

— Тази плажна ивица е частна и принадлежи на хотел „Рай“.

— Знам. Нямам намерение да си я присвоявам. Какво всъщност желаете от мен? — Дейвид спокойно наблюдаваше току-що заговорилия го мъж.

— Нямате работа тук.

— Седя си край морето и размишлявам. Изведнъж се появявате вие и започвате да ми досаждате — Дейвид погледна натрапника в тъмен костюм.

— Размишлявайте някъде другаде! — отвърна грубо Джак.

— Как така? Аз не вдигам шум.

— Субекти като вас изобщо не трябва да се разхождат свободно наоколо.

Джак, колегата на Нанси, бълваше змии и гущери. Тази сутрин безспорно бе в лошо настроение и си го изкарваше на непознатия, без дори да осъзнава това.

— По-спокойно, мистър! Успокойте топката! Доколкото ми е известно, живеем в свободна страна. Или се лъжа? — Дейвид се изправи. Бе половин глава по-висок от Джак.

Последният отстъпи крачка назад.

— Има вече оплаквания.

— От какво?

— От вас. Някои възприемат присъствието ви като прекалено нахалство.

— Кои са тези някои, за да говоря лично с тях?

— Какво сте намислил? — разпали се Джак. — Ако не се разкарате веднага, ще извикам полиция.

— Дейвид! — прозвуча отнякъде гласът на Нанси. Като чу името си, той се обърна и я видя — цялата обляна от слънчева светлина, леко смутена, но сияеща от щастие. Сърцето му се изпълни с любов. Без да се притеснява от присъствието на Джак, той се приближи до нея и нежно я приласка в обятията си.

— Добро утро, скъпа! Добре ли спа?

— Добре. Доколкото можах да спя през тази кратка нощ — му прошепна тя в ухото и се освободи от него.

— А, Джак! — погледна към колегата си учудено. — Какво правиш тук?

— И аз това щяха да те питам — отвърна той заядливо. — Защо не си вече на рецепцията?

— Исках да кажа нещо на Дейвид.

— Познавате ли се? — Джак повдигна неодобрително вежди.

— Да. Стари приятели сме. Вече говорих с шефа за него. От този момент Дейвид става част от персонала на „Рай“.

Джак остана с широко отворена уста.

— Какво?

— Господинът е новият ни келнер — заяви твърдо Нанси, въпреки че още не беше сигурна. Зависеше единствено от думата на Раш. Обърна се отново към Дейвид: — Трябва да се явиш в единайсет часа при главния управител. Ако му направиш добро впечатление, ще те вземе.

Джак стисна зъби и се отдалечи.

Нанси долепи устни до челото на скитника.

— Имаш ли принадлежности за бръснене?

— Да. Трябва ли да ти се отблагодаря по някакъв начин?

— Както желаеш. Но приемам само определен вид благодарност.

Устните му се плъзнаха по врата й.

— М-м-м, миришеш хубаво!

Играта на немирния му език я накара да настръхне.

— Престани! Отдавна трябваше да съм на рецепцията. Смяната ми започна.

— Много си сладка, Нанси — прошепна той развълнувано. — Кога ще се видим?

— След като говориш с Раш. Ще ти стискам палци.

 

 

Нещата се уредиха. Дейвид постъпи на работа. Когато подписваше временния договор, усмивка на задоволство пробягна по лицето му. Почасовото заплащане никак не беше високо, но Раш се постара да го убеди във възможността за по-големи бакшиши и в това, че да работиш за хотел „Рай“ е чест за всекиго.

Дейвид напусна кабинета доволен. Свирукайки с уста, той се запъти към пералнята, където щеше да получи черен панталон и бяла риза. Какво щастие, че не го задължиха да се поти в тесен жакет при тези температури! Поклати самокритично глава. Не бе и помислял, че толкова бързо ще се откаже от свободния си живот. Но му се искаше да е близо до Нанси. Освен това играта му хареса. Очакваше с нетърпение и любопитство по-нататъшния развой.

В пералнята го посрещна младо момиче. Прецени го с поглед на познавач и му бутна под носа два панталона.

— Единият от двата ще ви стане. Можете да ги пробвате оттатък.

По-късно Дейвид се обади на Боби, който отговаряше за снабдяването на бюфета към басейна. Боби му обясни задълженията, а заедно с тях и някои тънкости като бялата кърпа, която винаги трябваше да виси на лявата му ръка. Дейвид бе посветен и в начина на отчитане, което също не го затрудни особено.

Първата му поръчка бе доматен сок, чаша мляко с кубчета лед и три черни кафета. Млякото с лед бе за Ренатус, малкия кафяв пинчер на лейди Астор, която днес изглеждаше превъзходно. Ренатус подуши млякото и близна неохотно няколко пъти — не беше ясно дали заради леда, който не понасяше, или заради тайната му мечта да опита от шампанското, което неговата господарка поемаше с литри.

За новоназначения келнер не останаха скрити жадните погледи на изключително екстравагантната дама на средна възраст, с които тя неведнъж се опита да привлече вниманието му.

— Ще изпиете ли чаша мляко с мен? — го подкани приятелски Серена Астор.

— На работа съм, мадам.

— Кога свършвате?

— Нямам представа. Някъде следобед.

— Ще ви изчакам тук — рече атрактивната лейди и доближи чашата с доматен сок до ярко изчервените си устни.

Дейвид се усмихна самодоволно, когато събираше празните чаши и ги скупчваше върху подноса, след което забърсваше масите. Тук спокойно можеше да напише критична статия за хората от хайлайфа на тема: „Изисканото американско общество през очите на един келнер.“

Едва ли щеше да се задържи дълго на тази работа. Но също така знаеше, че я върши заради Нанси, за да бъде близо до нея. Копнееше за мига, когато отново ще са заедно.

Бе късен следобед, когато най-после намериха малко свободно време за себе си. Нанси се бе преоблякла. Носеше лека плажна рокля. Легнаха заедно под един чадър, за да се насладят на заслужената почивка. От време на време ръката й плахо докосваше неговата.

— Тук има много хора — забеляза Дейвид с дълбока въздишка. — Трябва дълго да чакаме, докато всички се приберат за вечеря.

— Какво ще правим тази нощ?

— Само хубави неща. За съжаление смяната ми свършва чак в десет.

— О-о-о! — разочарова се Нанси.

— Ти сама ми предложи тази работа — припомни й с лукава усмивка той и потърка нежно носа си в рамото й.

— Доволен ли си? — поинтересува се тя.

— Не е зле. Нямах представа, че толкова красиви самотни дами се шляят из Америка.

— Така ли?

— Да, наистина. Отварят се неподозирани възможности.

— Посмей само! — тя замълча и легна по гръб. Трябваше ли да му каже колко силно го ревнува? Не, това плашеше повечето мъже. Поколеба се за миг и се отказа. Все пак се почувства обидена. Само при мисълта, че той държи друга в ръцете си, милва гърдите и бедрата й, ляга върху нея и…

Преглътна с усилие. Отвори широко очи, за да се отърси от черните мисли, нахлули внезапно в главата й. Бе силно влюбена и се страхуваше да не го изгуби. Чувстваше се като ученичка!

— Какво ти става? — свъси вежди Дейвид. — Изведнъж ти падна настроението.

— Нима? — прозвуча престорено бодро гласът й. — Тъжна съм, защото скоро трябва да те напусна. Кога ще се видим?

— В десет и половина тук, на плажа.

— О, скъпи! — тя извърна глава и притисна устни до дланите му.

— Гарсон! — чу се плътен женски глас.

— Трябва да вървя — прошепна той, изправи се с лек подскок и се запъти към чадъра на лейди Серена, която лениво се протягаше с неизменно следващия я Ренатус. Наоколо се бяха събрали неколцина на нейната възраст.

— Шампанско! — извика тя и се огледа. — Мисля, че на първо време четири бутилки ще са достатъчно.

— Веднага, мадам — отвърна Дейвид с лек поклон.

А вътрешно се изсмя над себе си. На какво бе заприличал? Вчера скитник, днес плажен келнер. Какво ли го очакваше утре?

Замисли се с тревога за Стийв и реши да му се обади възможно най-скоро.

Малко преди полунощ Дейв отново държеше Нанси в обятията си. Лежаха на същото място. Само кръглата луна бе свидетел на пламенната им среща. Прилепи устни до шията на момичето, за да приглуши дълбоката въздишка, която се изтръгна от гърдите му. Изпита неописуема наслада от съприкосновението, когато буйно я облада.

Нанси обхвана с бедра хълбоците му и той започна енергично да се движи в нея. Тя застена от удоволствие.

— Дейвид, скъпи… да… да…!

Той ускори темпото. Нямаше връщане назад. Горещото му желание го водеше неудържимо към връхната точка. И когато я чу да крещи, загуби контрол над себе си. Удоволствието го правеше в известна степен безпомощен. Но въпреки това изпитваше пълно доверие към нея.

Не им беше нужно много, за да се съвземат обезсилените им от насладата тела.

— Дейв — промълви по-късно Нанси, загледана в безкрайността на звездното небе. — Прекрасно е с теб.

— Още не мога да осъзная това, което става с нас. Никога досега не съм се любил с по-голямо удоволствие.

— Много жени ли си имал?

Той се изсмя тихо.

— Това разпит ли е? Мога да ги преброя, ако държиш да бъда по-конкретен, около тридесет. За две години — толкова. Естествено, не съм живял като монах. А ти?

— Имах двама приятели — продума тя тихо и продължи. — Единият бе много нежен, но другият — истинска катастрофа. Постоянно ме ревнуваше неоснователно и с най-голямо удоволствие би ме държал под ключ. За щастие навреме разбрах, че е невротик.

Дейв погали с ръка плоския й корем.

— Нанси, обичам те!

Сам се учуди от себе си. Съвсем не възнамеряваше да каже това. Не бе в стила му толкова скоро да изрича съдбоносно важни неща. Замисли се над думите си. Не, чувството не го лъжеше. Изведнъж осъзна съвсем ясно, че тя е жената, която отдавна търсеше.

„Но ти изобщо не я познаваш!“ — възпротиви се вътрешният му глас. Чувството, което изпитваше, естествено бе неразумно. Той инстинктивно разпозна в Нанси човека, на когото можеше да се довери в живота. Усещането съвсем не беше плод на разумни разсъждения. Именно затова се изплаши. Досега благодарение на желязната логика, с която работеше мозъкът му, бе избегнал редица неприятности.

— Целият си живот ли искаш да прекараш в „Рай“? — попита я той.

— Опазил ме господ! Разбира се, че не! — възкликна момичето. — Имам диплома за преводач. Романски езици. Френски и италиански. Събирам пари за Европа. Отсега се радвам на предстоящата екскурзия.

— Кога смяташ да пътуваш?

— Когато събера достатъчно пари. Може би след половин година. Ела с мен, Дейв! Ще изживеем незабравими мигове.

— Знаеш финансовото ми състояние.

— Но сега имаш работа. Можеш да заделяш по нещичко.

Той я прекъсна:

— Защо искаш непременно да стана порядъчен гражданин? — търкулна се върху нея и нежно пое с устни връхчето на гърдата й. — Бих предпочел да гледаш света през моите очи. Прекрасно е да спиш под открито небе. Виж! Ние лежим тук, а над нас са само звездите. Тази гледка не събужда ли в теб чувство за необятна свобода?

— Смяташ ме за прекалено прозаична… — не се доизказа, защото ръцете му се спуснаха надолу и загалиха нежно меките косъмчета между бедрата й, а пръстите му любопитно се заровиха навътре.

Сърцето й заби лудо. Желанието й се събуди отново. Разговорът можеше да се отложи за по-спокойни времена. Дойде моментът да се посветят отново на любовния ритуал, на който се отдаваха всецяло, и понеже се бяха задоволили веднъж, отделиха предостатъчно време за любовна игра. Пръстите му я докосваха нежно. Едва когато възбудата й стана неудържима, той проникна в нея. Нанси изживя много по-силен оргазъм в сравнение с първия. Тя се притисна още по-здраво в силните му обятия. Потъна в море от разноцветни, пламъци, които не я изгаряха, а само я докосваха с върховете си.

— Дейв!

Гледаше го с невярващите очи на дете. Изведнъж по бузите й потекоха сълзи.

— Защо плачеш? — запита изненадано той.

— От радост — отговори с безкрайно щастлива усмивка.