Линда Уърд
Нанси (10)

X

На сутринта Нанси се чувстваше поизлекувана от нещастната си любов. Но все още не знаеше колко погрешно щеше да се окаже мнението й за Дейвид Клинтън.

Целия предобед прекара в напрегнато очакване. Вярваше, че Стийв няма да се осмели да наруши уговорката и да доведе брат си. Но в същото време съжаляваше. Досега Дейв все още не се бе появил да наеме стая.

Постоянно си представяше как ще реагира. „Съвсем нормално — подсказваше й разумът. — Ще се държа мило и любезно като към всеки новодошъл гост.“

Фил й хвърляше от време на време изпитателни погледи.

— Днес си прекалено нервна — констатира той. — Не използва ли вчерашния ден за почивка?

— Да, разбира се. Точно както заповяда шефът. Но понякога е по-лесно да се каже, отколкото да се направи.

Фил погледна покрай нея към входната врата.

— Но това е… — възмути се искрено той.

Нанси извърна поглед. Стийв бързаше към рецепцията само по плувки. Краката му оставяха мокри стъпки по килима. Задъхан се облегна на мраморния плот.

— Трябва веднага да извикате лекар! — едва си поемаше въздух. — Бързо! Брат ми щеше да се удави.

— Дейвид? — извика Нанси. — Къде е?

— На „Александра“. Едва го измъкнах на борда. Но опитите да го съживя бяха безуспешни.

Девойката пребледня.

— О, не! — възкликна уплашено. — Стийв, как се случи?

— Нямам представа. Закусихме обилно и… — непрекъснато спираше, за да си поема въздух.

Фил вече бе вдигнал телефонната слушалка и набираше номера.

Нанси не изчака отговора и се втурна към вратата. Хукна надолу към плажа. „Александра“ бе съвсем наблизо. Плуваше се леко върху спокойната повърхност на морето.

Не се колеба нито миг. Съблече копринената блуза и полата и побягна към водата по бикини. Един мощен скок и заплува бързо към лодката. Мислеше само едно: „За бога той не трябва да умира! Та аз го обичам! Толкова много го обичам!“

Не се обърна да види дали Стийв я следва. Скоро трябваше да се появи лекарят. Няколко изтеглени канута лежаха на плажа. Може би ще се наложи да го отнесат до болницата с вертолет. Тя се заизкачва по стълбата.

— Дейвид — извика с все сила, макар да знаеше, че никой няма да й отговори.

Заслиза надолу по вътрешната стълба към каютата. Очите и трябваше да привикнат към светлината. Тук бе по-тъмно, отколкото навън.

Видя стройното му тяло, проснато върху леглото. С две крачки се озова до него.

— Дейвид!

Бе прекалено развълнувана и нервна и не знаеше какво да предприеме. Някога бе изкарала курс за оказване на първа медицинска помощ, но не си спомняше точно какво трябва да прави. Трябваше ли да повдигне главата му, или да я постави по-ниско от тялото, а след това да му прави изкуствено дишане?

Гърлото й пресъхна, като го гледаше да лежи безжизнен пред нея.

— Дейвид — прошепна и прокара нежно ръка по бузата му, която й се стори топла. Клекна до него, без да откъсва очи от лицето му. — Лекарят веднага ще дойде — започна да го успокоява.

Помилва го по косата, но съвсем не обърна внимание на факта, че е суха.

— Дейвид, любими, отвори очите си! Защо не ме чуваш! Обичам те! Ти си ми най-скъпият човек на този сеят!

Спря и се ослуша. Вън нищо не се чуваше. Наистина нищо. Но защо не идваше най-после проклетият доктор? Тя положи глава върху корема му. Страхът я бе сковал напълно и не се замисли защо тялото му е топло и меко, точно както си го спомняше.

— Дейвид — разрида се отчаяно — Дейвид!

В първия момент не можа да разбере откъде се появи ръката, която помилва голия й гръб. Повдигна глава и срещна погледа на сините му очи. Дейвид я придърпа върху себе си и в следващия момент усети парещите му устни върху своите. Сякаш нещо избухна дълбоко в нея.

Импулсивно се вкопчи в него. Силните му ръце я притискаха здраво. Цялата потъна в море от страстно желание. Никога не бе изпитвала нещо по-прекрасно. Езикът му зашари по тялото й, топъл, влажен, безкрайно познат. Ръцете му, пълни с копнеж, галеха гърба й, милваха бедрата й.

Не мислеше какво върши. Бе се отдала изцяло на любовната му игра, която ставаше все по-дива и необуздана. Но изведнъж се изтръгна от прегръдките му и поклати смутено глава.

— Какво става? — промълви объркано.

— Нищо, скъпа. Жив съм. Цял-целеничък. Не ми се сърди! Не виждах друг изход. Любовта ме превърна в похитител.

— Значи Стийв ти е съучастник! — възнегодува тя.

— Да. И аз съм му безкрайно благодарен. Винаги, когато съм в беда, мога да разчитам на него. Не оставя малкото си братче в нужда.

— О, Дейвид, ужасен си! А аз толкова се изплаших!

— Какво означава това?

— Означава, че те обичам.

— А какви си ги надрънкала на Стийв? Че не изпитваш вече нищо към мен!

— Ти през цялото време ме водеше за носа — отвърна обидена тя.

— Съвсем не си права. В началото не исках да знаеш кой съм. Трябваше ми време — той помилва нежно хълбоците й и мушна два пръста под бикините й. — Сега пак те подведох, но нямаше друг изход.

— Радвам се, че съм тук, любими! Още не мога да повярвам.

— И защо трябваше да си толкова опърничава?

— Помислих, че търсиш само приключения и аз съм ти поредното завоевание. Това откритие страшно ме обиди. Бях много натъжена.

— Изглежда още не ти е минало — констатира той и леко я целуна по шията.

Полазиха я тръпки.

— Дейв… — безпомощно притаи дъх.

— Когато те видях през онази сутрин за първи път на плажа, веднага разбрах, че си нещо по-особено — промълви развълнуван и добави: — Никога няма да те пусна да си идеш!

Те лежаха настрани, притиснати един до друг. Нанси преметна крак върху хълбока му.

 

 

— Може би бях малко инат — призна тя.

Дейв се засмя.

— Малко ли? Това, че имам внушителна банкова сметка, все още не е престъпление, нали?

— Разбира се, че не е. Не е там причината. Мислех си, че нищо не знача за теб. Би могъл да имаш всяка, която пожелаеш.

— А с теб как е? На мъжете им изтичат очите, когато те видят. Целуни ме, Нанси! Искам да те чувствам, да вдишвам дъха ти!

Отново се забравиха в ласките си.

— Готов съм дори да отстъпя дела си на Стийв — призна й малко по-късно. — Ще направя всичко, каквото поискаш, само и само да сме заедно.

— Обичам те, мили!

— Кажи ми го пак!

Тя повтори и потрети. Светът за нея се бе събрал в една малка люлееща се лодка. Лежеше до любимия мъж и се чувстваше щастлива, както никога допреди.

Дейвид почувства нейната всеотдайност. Отново попаднаха в морето на любовта — милваха се, гледаха се нежно в очите и сами се учудваха на страстта, която ги влече един към друг.

И когато най-сетне се озоваха един върху друг, Нанси се прилепи плътно към него и изстена от възбуда. Ритъмът на движенията ставаше все по-бърз, докато накрая я доведе до полуда. Взаимният им екстаз ги хвърли едновременно в оргазъм. После мирно се отпуснаха и се уловиха за ръце.

— Стийв изобщо няма да дойде — забеляза Нанси след кратка пауза.

— Страх го е да не ни попречи. Ще го видим чак довечера.

— Мислех, че е време да си ходи.

— Може все пак да остане още ден. Сега е много любопитен да види как ще се развият нещата между нас. Нека не му отнемаме тази възможност! Планът да се направя на удавен всъщност е негово дело.

— Ще му се скарам — засмя се Нанси.

— Но защо? Нали успя?

— Ужасно се изплаших за теб. Сърцето ми щеше да се пръсне.

Тя се уви около него. Уханието на топлата му кожа я опияни. Дейвид бе голямата и единствена любов в живота й. Осъзна го в следващия момент. Радваше се, че е близо до него и се закле никога повече да не се разделят.

— Катлийн имаше по-малък късмет от мене — забеляза с неподправено съчувствие.

— Вярно е. Стийв не я обича. Но тя не иска да се примири с това. Способна е на всичко.

Нанси бавно започна да се връща към действителността.

— За бога! — извика изплашено.

Дейвид се усмихна и я целуна нежно.

— Какво има, скъпа?

— Забравих, че съм на работа. Раш вече ми чете веднъж конско. Дано не разбере!

Но шефът, естествено, бе забелязал липсата й. Разбра това, когато половин час по-късно се изправи пред него с влажна коса и пясък в обувките.

— Предупредих ви, мис Гулд! — изрева управителят. — Никакви грешки повече! Но вие прекалихте! Търпението ми се изчерпа. Не мога да проумея как така се излъгах във вас. Свободна сте. Можете да си вървите! Веднага и завинаги! Служебните ни взаимоотношения свършват дотук. И не искайте никаква характеристика от мен! Ще изглежда ужасно…

— Довиждане, мистър Раш! — отвърна любезно вече бившата администраторка и се запъти към стаята си, за да си събере багажа.

Дейвид й бе предложил да наемат апартамент в „Рай“ но тя категорично отказа.

— Шефът ще вземе да се развълнува прекалено много и това ще се отрази зле на здравето му. Не ми се иска. В края на краищата нищо не ми е направил — бе му казала Нанси.

— Тогава да отидем в „Палмс Гардън“.

Вече се бе запътила натам. На рецепцията каза името на Дейвид и едно от момичетата я заведе до стаята му. Няколко минути по-късно те вече се притискаха в обятията си. Целият следобед се отдаваха на пламенната си любов един към друг. Отново и отново.

Към шест вечерта Дейвид настоя да се облекат.

— Стийв иска да вечеря с нас за последен път.

— О, чудесно! Много ми допада братлето ти. Бих искала да му го кажа лично. Къде ще отидем?

— В „Рай“, разбира се. Ресторантът там е първокласен. Чудесно място за малко годежно тържество.

— Дейвид! — почти изкрещя тя.

— Не искаш ли да станеш моя жена?

— Знаеш отговора ми!

— В тебе никога не мога да съм сигурен — очите му я гледаха сериозно — Нанси, убедена ли си?

— В какво?

— Че наистина ме обичаш?

— Ти си едно малко, глупаво момче, Дейвид! Обичам те повече от живота си.

— Е, тогава какво да чакаме още? — притисна я толкова силно до себе си, че тя остана без дъх. — Можем да се венчаем в Лас Вегас. И след това ще отлетим за Европа. Първа спирка — Париж.

— Ще вземем ли със себе си спални чували? — пошегува се Нанси.

— Както заповяда жена ми — отвърна закачливо той.

Лесно отстъпвам, както знаеш. Но ти все още не си отговорила на въпроса ми. Или ти трябва време за размисъл?

— Не, не ми трябва никакво време! Ти си моята съдба, Дейвид Клинтън! Дали ще се омъжа за теб сега или след две години, е все едно.

— Тогава да се залавяме за работа! Май не очаквах, да се съгласиш веднага. По-рано жените трябва да са били по различни.

 

 

Стийв ги чакаше пред „Рай“.

— Щастието ви е изписано върху лицата — забеляза без следа от завист. — Моите благопожелания! Радвам се за вас!

— Благодаря, братко — разнежи се Дейвид. — Идеята ти бе превъзходна. Сега тя се съгласи да ме вземе такъв, какъвто съм, дори и с пари.

— Ех, Стийв! — Нанси прегърна бъдещия си зет. — Здравата ме поведохте, но не ви се сърдя. Напротив. Добре, че ме спасихте от глупавото ми упорство!

— Запазих маса — смигна Стийв на брат си. Застанаха от двете страни на Нанси и влязоха в салона.

Джак ги изгледа с присвити очи. Супер келнерът с дамата от рецепцията! Ето, че и двамата бяха уволнени — обстоятелство, което правеше Джак щастлив. Но никак не го зарадва фактът, че се появяваха тук толкова безочливо — Дейвид в извънредно елегантен костюм, а Нанси в прекрасна рокля, която спираше дъха.

Стийв се окашля.

— Казвам се Клинтън. Поръчах маса в ресторанта. Бихте ли съобщил за нашето пристигане?

Джак изпълни молбата на госта с недоволно изражение.

Дейвид, Нанси и Стийв прекараха наистина една чудесна вечер.

— Още една чаша шампанско? — обърна се по някое време към дамата Стийв.

— Благодаря! Стига толкова! Утре ще ме боли главата.

— Разумно, Нанси — съгласи се с нея Дейв. — Освен това по-късно ще имаме друга работа, нали? — прошепна й в ухото.

Тя се изчерви от неудобство пред по-големия брат, който по всичко личеше, беше безкрайно доволен от хода на събитията. Тайно се надяваше, че бъдещата му жена, ще влияе положително и ще избие от главата на малкия всякакви мисли за свобода и приключения. По-късно на масата се появи мистър Раш. Усмивката му бе любезна и приветлива, но Нанси усети усилията, които полагаше.

— Имате ли нужда от нещо? — попита смирено той.

Стийв поклати отрицателно глава.

— Не. Храната е чудесна, шампанското също.

Не знаеше, че разговаря с управителя на хотела. Помисли го за оберкелнера и му бутна в ръцете една банкнота. Последният остана не малко изненадан и без да каже нещо, бързо се оттегли. Едва когато прозвуча с мъка сдържания досега смях на Нанси, Стийв поиска да разбере какво толкова се бе случило.

— Бутна добър бакшиш на бившия ми шеф — забеляза Дейв с подигравателна усмивка. — Горкичкият?! Съвсем се шашна.

 

 

Бял пясък, синьо море, запенени гриви върху вълните.

Влюбените бяха същите, само декорът беше друг. Франция, Лазурния бряг.

Нанси се протягаше лениво на пясъка. Пътешествието из Европа продължаваше вече шест седмици. Никога преди това не се бе чувствала по-щастлива. Бяха пристигнали в Париж точно преди шест седмици и един ден. След нощта, прекарана в луксозния хотел „Етоал“, решиха да разгледат Франция от друг ъгъл.

Купиха си пътни карти, обзаведоха се с два леки пухени спални чувала, осигуриха всичко, от което смятаха, че ще имат нужда по пътя и вечерта се озоваха на шосето за Орлеан. Не чакаха дълго. Веднага ги качиха. Наеха малка стая в частен дом и вечеряха в обществото на дванайсетчленното семейство.

На другия ден тръгнаха пеша по течението на Лоара Движеха се през приказна местност. И всяка сутрин бяха щастливи, когато съзерцаваха ведрото синьо небе. Възхищаваха се на чудни залези и не минаваше нощ, в която да не докажат любовта си на някое потайно местенце сред природата. Дори и времето бе на тяхна страна.

Първоначалната антипатия на Нанси към паяците и друга подобна пълзяща твар бързо изчезна. Сега още по-добре разбираше Дейвид. Вече знаеше какво го накара да се откаже от удобствата на големия луксозен хотел, където постоянното присъствие на обслужващия персонал щеше да бъде живо мъчение.

Днес рано следобед пристигнаха в Banyuis sur Mer и дълго се къпаха в морето. Дейвид вече кроеше планове за вечерта. Искаха да си похапнат някъде добре и да опитат от прочутото вино на тази местност.

Косата на Нанси беше изрусяла от слънцето, въпреки че почти никога не сваляше сламената шапка от главата си.

Дейвид погледна с любов и умиление лицето й.

— Бракът ти се отразява отлично — забеляза той. — Изглеждаш още по-хубава от преди.

— Причината е любовта, а не бракът — поправи го тя. — Помниш ли вчерашната съпружеска двойка от Англия? Бяха страшно начумерени. И най-малко десет години по-възрастни от нас. Бррр! Ако и аз трябваше да живея в подобен затвор, отдавна да съм загинала.

— Откъде реши, че живеят в затвор? — попита съпругът й заинтригуван и я погали по корема.

— Щастливите хора не изглеждат така. Не са с толкова стиснати устни.

Той се наведе над нея и я целуна нежно.

— Обичам те от ден на ден все повече.

— Така ли? Закъде ще пътуваме утре?

— Нямам представа. Накъдето ни видят очите. Както винаги.

— Искам да отидем в Перпинян — заяви твърдо Нанси.

— Както желаеш. Интересува ли те градът?

Тя поклати глава.

— Не особено. Не си падам много по градовете.

— Но защо тогава искаш да ходим там? — запита я учудено.

— Имам някои неща за уреждане — отвърна и го погледна присмехулно.

— Може ли да дойда с теб?

— Не. Забранено е за мъже.

Дейвид повдигна изненадано вежди. Тя прехапа показалеца си.

— Не се разстройвай чак толкова!

Вечерта премина в мир и любов. Нахраниха се добре и се насладиха на силното вино.

Нанси взе душ, преди да се сгуши до него, и тихо се извини.

— Много съм изморена.

Той погали нежно твърдите й гърди, но по дълбокото равномерно дишане разбра, че е заспа. Внимателно я целуна още веднъж по бузата, прегърна я закрилнически и също се унесе.

 

 

На сутринта Нанси му се стори леко развълнувана. Бузите й се бяха зачервили. Очите й блестяха.

Изненада го със съобщението, че веднага след закуска заминава.

— Поръчай ми такси, Дейв!

Той я придружи до града, но там се разделиха пред едно бистро.

— Чакай ме тук! — помоли го тя. — Ще се върна след час, най-много два.

Дейвид я хвана здраво за китката.

— Трябва ли да се притеснявам, Нанси? — попита я сериозно.

— Напълно излишно, мой малък глупчо!

Докато я чакаше, изпи две кафета. Французите правеха тази напитка доста силна. Започна да чувства напрежение. Нервите му се изопнаха. Противно на навика си изпи още рано сутринта един коняк.

Защо изведнъж се появиха тайни между тях? Очакваше с нетърпение завръщането й. Минутите му се струваха часове.

Най-сетне Нанси се върна и застана пред масата. Когато я видя, Дейвид въздъхна с облекчение:

— Най-после!

За първи път по време на пътешествието те се разделяха, макар и за два часа.

— Надявам се, че не си скучал, докато ме нямаше.

— Кажи най-после къде беше?

Келнерът дойде на масата им. Нанси си поръча портокалов сок.

— Бях при доктор Бувар.

— При доктор?

Нанси кимна.

— Беше много любезен.

— Болна ли си? Какво ти е, за бога?

— Очаквам дете — съобщи съвсем непринудено тя. — Предполагах, но сега вече съм сигурна.

— Какво? — извика Дейвид. Вълна на радост и щастие заля загорялото му лице. — Кажи го още веднъж!

— Ние ще имаме дете — повтори, като наблегна на първата дума. — Добре ли си?

— Чудесно! Великолепно! — той я грабна лудо в прегръдките си. — Отсега нататък край на разходките! Ще търсим малки потайни хотелчета.

— Но все някога ще трябва да се върнем в Щатите! Или искаш да останем тук, във Франция!

— Не. Стийв истински ще ни се разсърди, ако скрием от него племенника му.

— Може и да е племенница — поправи го Нанси.

— Все едно. Брат ми ще е един чудесен чичо. Знам го отсега. Ще му се обадим по-късно, за да му съобщим радостната новина.

— Сокът от портокали, мадам — каза келнерът и постави чашата върху кръглата маса.

— Предпочитам да пием сега шампанско!

Той целуна нежно ръката й.

— Но за мен само една чашка — усмихна се тя и отпи глътка от портокаловия сок. — Ще се наложи да изгубя добрата си фигура — добави с престорено прискърбие след малко Нанси.

— Ти пак ще си красива, най-красивата от всички! Радвам се толкова много! — възкликна Дейвид.

След като платиха сметката, ръка за ръка се отправиха към най-близката пощенска станция, за да поръчат разговор с Америка.