Лаура Райф
Джесика (13)

XIII

Джесика се настани на седалката до прозореца. Погледна през стъклото. Беше ранно утро, но градът вече се беше събудил.

По улиците забързани пешеходци отиваха на работа, опитвайки се безуспешно да се скрият от проливния дъжд. „Какъв неприятен ден за пътуване“ — помисли си.

Когато полупразният автобус излезе от града, дъждът се усили още повече, а небето съвсем притъмня. По покрива му барабаняха ледени капки и от пейзажа навън не се виждаше нищо. Настроението на Джесика падна под нулата.

Автобусът продължи в южна посока и най-после времето се пооправи. Слънчеви лъчи проблясваха през облаците. Но много скоро отново се смрачи и заваля сняг.

Джесика очарована гледаше едрите снежинки. Валеше така, както в деня, в който пристигна в клиниката и срещна Питър за първи път. Като че ли отново го виждаше да се приближава към нея — толкова възбуждащо привлекателен, че сърцето й неволно заби. Почувства онова нарастващо напрежение, което бе възникнало между тях.

Спомни си с усмивка как Питър махна снежинката от върха на носа й и я попита дали не е Червената шапчица или детето Исус Христос. Бе му отговорила, че се е родила твърде късно, за да е и двете. „Трябвало е да го срещна по-рано, тогава любовта ми би имала шанс. Може би…“

В автобуса беше много топло. Джесика извади от чантата си списание, прелисти няколко страници, но скоро се отказа. Мислите й се въртяха само около Питър. „Не бива да продължавам да обичам този мъж. Трябва да го забравя!“ Наложи си да мисли за леля си и за грижите, които трябва да положи за нея след операцията.

Междувременно бяха изминали по-голямата част от пътя и шофьорът оповести половин час почивка. Малко преди да тръгнат отново, една възрастна дама се качи и седна до Джесика. Представи се като Лили Бейкър и каза, че живеела в един малък град близо до Озарка.

Местността вече беше много позната на Джесика. Огромни дъбове, покрити със сняг, се редуваха от двете страни на пътя. Дълги ледени шушулки висяха от клоните.

— Нали е красиво? — възторгна се мисис Бейкър. — Винаги се радвам много, когато се прибирам вкъщи. Сред тукашната природа имам усещането, че грижите и притесненията ми намаляват.

„Надявам се да е така и с моите проблеми“ — пожела си Джесика.

— Ето че пристигнахме! — каза тя и се взря през прозореца навън. — Някой чака ли ви? — попита спътничката си.

— Да. А вас?

Джесика кимна.

— Само че не зная кой.

Автобусът плавно спря.

— О, това е Розали, нашата съседка! Трябваше да се сетя! Тя е винаги готова да помогне с нещо.

Лусинда я чакаше вече на портата. Джесика благодари на Розали за посрещането и се хвърли в прегръдките на леля си.

— Лельо Лусинда, толкова е хубаво да се завърнеш вкъщи.

Очите на старицата се насълзиха. Тя прегърна племенницата си и я притисна силно към себе си.

— Скъпа, толкова се радвам, че дойде! Влизай бързо! След дългото пътуване сигурно си ужасно уморена. Нека ти помогна за багажа.

— В никакъв случай! — Джесика вдигна куфара и лекарската си чанта и влезе.

Остави нещата си в своята предишна стая, в която нищо не беше променено, и се върна при старата си леля. Лусинда вече бе приготвила горещ шоколад.

— Сигурно си гладна, дете мое. Сложила съм месо да се пече във фурната, но ще е готово след малко. Изпий първо това. Ела, седни до мен, скъпа, и ми разкажи за работата, за приятелите ти в клиниката!

Джесика бавно отпи от ароматната напитка.

— Мм, много е вкусно, лельо! — тя остави обратно чашата на масата, докато се чудеше какво да отговори.

По телефона й бе споменавала един-два пъти бегло за Питър, за това, че са заедно. Лусинда сигурно искаше да научи нещо повече за него, но на Джесика не й се говореше особено на тази тема. Тя се изкашля.

— Айрийн е добре, лельо. Изпраща ти много поздрави. Нали знаеш, че е сгодена за един млад лекар от клиниката. Кърк е чудесен мъж. Двамата много се обичат.

— Да, вече ми разказа за тях. Радвам се за Айрийн, тя наистина е удивително момиче. Ще се женят ли скоро?

— Да. Когато Кърк започне да практикува. Има още една година като стажант-лекар.

— А ти, дъще моя? Какво става с теб и твоя лекар, за когото ми разказва? Доктор Питър Морисън се казваше, нали?

— Но, лельо, той не е „мой“!

— Извинявай, останах с впечатлението, че между вас има нещо повече от приятелство. Заблудила ли съм се?

Джесика сведе поглед.

— Щом не искаш, не ми казвай, мила. Знаеш, че ти мисля само доброто — Лусинда сложи ръка на рамото й и я погледна в очите. — Но може да ти олекне, ако поговорим за това.

Съпротивата на Джесика се изпари.

— Винаги си ме разбирала, лельо. Да, Питър и аз сме нещо повече от приятели, тоест бяхме. Всичко свърши. Между нас има много противоречия — тя бъркаше замислено горещия шоколад.

— Трудностите могат да се преодолеят, когато хората се обичат.

— Твърде късно е. Между нас наистина е свършено… — като че ли всяка дума разкъсваше сърцето й.

— Не е късно, щом той е „истинският“ мъж — известно време цареше мълчание, после Лусинда продължи: — Знаеш ли, Джесика, може би си избързала с решението си. Винаги си била импулсивна, мила. Понякога действаш твърде прибързано, необмислено и после съжаляваш.

— Понякога… може би, но невинаги…

„Не и когато прекъснах връзката си с моя състудент, когото се самозаблуждавах, че обичам. Между Питър и мен всичко е свършено, не е необходимо да си правя илюзии повече.“

С голямо усилие сдържаше сълзите си.

— Друг път ще поговорим, скъпа. Виждам, че си уморена след дългото пътуване. Хайде сега да ядем, а после ще си починеш.

— Ти също трябва да почиваш, лельо. Тази вечер си легни по-рано, защото утре следобед ще те заведа в болницата. Ще се погрижа да ми донесат легло или кушетка, за да не си сама и да не скучаеш.

Удържа на думата си и на другия ден настани леля си в частната клиника. Успя да убеди ръководството да разреши да остане при нея през нощта.

Както и очакваше, операцията продължи дълго. Джесика крачеше напред-назад по коридора разтревожено. Един млад лекар се приближи към нея.

— Предполагам, че вие сте доктор Лангли?

Джесика кимна.

— Знаете ли нещо за леля ми? Как мина операцията?

— Добре. Раната скоро ще бъде зашита. Кръвното налягане и пулсът са нормални и старата дама се чувства добре. Ще е необходимо известно време, докато се възстанови, но… — той млъкна за миг. — Тя трябваше да се оперира. Всичко хубаво! — обърна се и тръгна.

Изкараха Лусинда от операционната и следващите няколко часа Джесика прекара до леглото на леля си.

Най-после тя отвори очи.

— Джесика… ти ли си? — търсеше ръката й.

— Разбира се, лельо, кой друг може да е? Как си?

Лусинда се усмихна.

— Ти си лекарят! Ти ми кажи.

Джесика се засмя.

— Смятам, че си добре, лельо. Толкова се радвам, че операцията е минала успешно!

— Скъпа, сега трябва да си идеш вкъщи и да поспиш. Тук на това тясно легло не можеш да си починеш.

— Не ме убеждавай. Ще остана при теб, докато ме изгонят.

Лусинда притвори клепачи и заспа.

Джесика я гледаше мълчаливо. „Хубаво е да знаеш, че има човек, когото обичаш и на когото принадлежиш.“ Но въпреки че леля й много я обичаше, тя не можеше да й върне онова, което бе загубила в Канзас сити. Онова, което можеше да й даде Питър. Празнотата, която той бе оставил в сърцето й, може би никой друг не би запълнил. Наведе се, закри лицето си с ръце и заплака.