Лаура Райф
Джесика (12)

XII

Джесика не можеше да си спомни кога за последен път беше спала толкова дълбоко и спокойно. И откога не се бе чувствала толкова добре. Замисли се за Гари. В негово лице виждаше само един верен приятел. Приятел, който не можеше да играе главна роля в живота й. Друг мъж държеше ключа за сърцето й.

— Хей, поспаланке, цял ден ли ще се излежаваш? — извика й Айрийн от вратата.

— Защо да не…

— Чуй тогава, твой ред е да приготвиш закуската!

— Добре, надзирателко на роби! Идвам! — с въздишка Джесика се размърда върху възглавницата и стана от леглото.

Малко по-късно тя режеше зелени чушки и кромид за омлета със сирене. Вече беше сварила кафе, което ухаеше примамливо.

Айрийн влезе в кухнята и подреди малката масичка.

— Мм, мирише чудесно! Гладна съм като вълк! — тя погледна нетърпеливо към печката.

— Радвам се. Не обичам да закусвам сама — отвърна Джесика, сложи омлета в чиниите и извади хрупкавите хлебчета от фурната.

Айрийн наля кафе в две чаши.

— Ама че е вкусно! — възкликна. — А сега ми разкажи подробно за вчерашния излет! За съжаление бях нощна смяна, и когато се върнах, ти вече спеше. Предполагам, че си прекарала великолепно. Нали?

— Наистина — засмя се Джесика. — Времето беше ужасно студено, но това не попречи на децата. И, представи си, на мен също! В трапезарията на хижата гореше камина — беше толкова топло и уютно… А и яденето беше чудесно! — добави тя.

— Така и трябва да бъде. Но разкажи ми нещо за този велик симпатичен адвокат. Изглежда доста си го пленила — Айрийн отпи от кафето си.

— За Гари ли говориш?

— Ами за кого? Да не би да е имало и някой друг, за който аз не знам?

— Добре ти работи фантазията, Айрийн — Джесика помисли малко и после продължи: — Гари е много мил мъж. Приятно е да си с него. Той е толкова любезен, но…

Айрийн въздъхна.

— Разбирам. Ти все още държиш на Питър, права ли съм?

— Да… той все още означава много за мен! — Джесика сложи приборите си настрана и изтри устата си със салфетката. — Няма ли да е по-добре да побързаме, Айрийн? — смени тя темата. — Нали не си забравила, че днес ще ходим да наблюдаваме онази операция на сърцето?

— Не, разбира се. Да оставим темата „Питър“ за друг път.

— Благодаря ти, драга — Джесика направи иронична физиономия. — Впрочем какво става с теб и Кърк? Вие…

В този момент телефонът иззвъня. Тя протегна ръка и вдигна слушалката.

— Ало…

— Джесика, скъпа! — прозвуча тънък женски глас.

— Лельо Лусинда! — извика радостно Джесика и погледна бързо към Айрийн. — Леля ми е.

— Как си, Джесика?

— Добре съм, лельо. Липсваш ми. Живи и здрави ли са всички наши приятели? Усети ли се настъпването на пролетта?

След като си размениха няколко незначителни реплики, Джесика повтори въпроса си.

— Не ми отговори как си, лельо. Аз не се отказвам толкова лесно — чувстваше се някак си притеснена.

— Не се тревожи, скъпа! — уверяваше я леля й, но гласът й далеч не звучеше убедително.

— Ти криеш нещо от мен! Усещам по гласа ти. Какво се е случило? Да не си болна? — Джесика притаи дъх.

— Нищо не мога да скрия от теб — въздъхна Лусинда. — Клетките отново се размножават опасно бързо. Това ме тревожи.

— Какво ти каза лекарят по този въпрос, лельо? Когато за последен път ти бях на гости, той беше на мнение, че при тези обстоятелства трябва да се подложиш на операция. Препоръча ли ти пак хирургична намеса? Всъщност, ти ходила ли си скоро при него?

— Вчера бях в кабинета му.

— И какво? Защо трябва да вадя думите ти с ченгел?

— Не искам да се безпокоиш, скъпа. Ако реша да се оперирам, със сигурност ще ти кажа.

Преди да затвори телефона, Джесика я накара да й обещае, че ще й се обади, когато докторът определи времето на операцията.

Сбърчи чело, докато оставяше слушалката, а после бавно се обърна към Айрийн.

— Много се безпокоя за нея. Знаеш, че живее там сама… Разбира се, по всяко време може да ми позвъни, но…

— Не желае да те притеснява, нали? За да не ти пречи да си завършиш спокойно образованието.

— Точно така. Но ако в най-скоро време не ми се обади, аз лично ще се свържа с лекаря.

— Добра идея.

Айрийн стана и отиде да постави приборите в машината за миене на чинии.

— Така, а сега да помислим за предстоящото ни дежурство.

Времето преди обяд мина неусетно. Джесика бързаше да си свърши работата, за да е свободна да присъства на сърдечната операция, в случай че не възникне нещо непредвидено и неотложно.

Когато настъпи часът, заедно с Айрийн и Кърк, седна на най-хубавите места в залата, през чиито прозорци можеха да наблюдават всичко в операционната.

Помещението непрекъснато се пълнеше със студенти, медицински сестри и стажант-лекари. Когато внесоха пациента и го поставиха на операционната маса, разговорите заглъхнаха.

Лекарите и асистентите в стерилни престилки и маски влязоха в залата. Анестезиологът зае мястото си и започна да поставя упойката. Дойде и хирургът — доктор Майлс. Анестезиологът го погледна въпросително, получи утвърдително кимване и Джесика разбра, че пациентът вече е готов за сложната операция.

Гласът на хирурга се чуваше ясно и отчетливо по репродуктора. Той обясни накратко хода на операцията и изтъкна предимствата на електронния кардиостимулатор, който ще се постави на пациента. След това пристъпи към операцията, а Питър му асистираше.

Известно време не се чуваше нищо друго, освен потракването на инструментите.

Дори отдалеч, Джесика успяваше да различи дългите ръце на хирурга, който работеше бързо и сръчно, като едновременно с това обясняваше всяко свое действие.

— Доктор Майлс… — един от младите стажант-лекари зададе въпрос на опериращия. — Колко удара на сърцето заменя уредът?

— Около осемдесет процента. Осигурява почивка на сърцето на болния, а тя е крайно необходима.

Джесика сложи ръка на рамото на Айрийн.

— Това откритие е наистина гениално, нали? Фантастично е, че този уред може да свърши такава работа.

— Вярно — отвърна Айрийн. — Но смятам, че е още по-фантастично да асистираме един ден и ние на такава операция.

Времето летеше. Джесика наблюдаваше смаяна хода на операцията.

Когато свърши, тя забърза към отделението си и се залови отново за работа. Скоро дежурството й приключи. Айрийн отново имаше среща с Кърк. Чудеше се дали да не си купи нещо за ядене от деликатесния магазин. Реши, че не е гладна и тръгна към къщи.

Все още си мислеше за операцията, която просто я беше зашеметила. Доктор Майлс работеше наистина перфектно. Джесика се гордееше с Питър, защото именно него бяха избрали да асистира. Един ден и той навярно щеше да стане голям и известен хирург и да прави тежки операции.

„Операции…“ Трябваше да помисли за леля си. Много се притесняваше за здравословното състояние на старата дама и смяташе, че тя има нужда от нея. Може би трябваше да опита да си вземе отпуск.

Когато взе решението, се почувства по-добре.

Тъкмо влезе в апартамента, когато се позвъни на вратата. Погледна през шпионката. Отвън стоеше Питър.

Поколеба се за момент и отвори.

— Питър! Каква изненада! Влез!

— Трябва да поговорим — погледна я изпитателно.

— Седни, Питър — тя му посочи стол.

„Да поговорим! Какво още имаме да си кажем? Нищо!“ За миг я порази безнадеждността на ситуацията.

— Джесика, не бихме ли могли да оправим нещата? Все пак сме възрастни…

— Да, вече сме такива — Джесика се страхуваше да се приближи до него и седна на отсрещното кресло. — Питър, аз взех решение. Ще изляза в отпуск. Ще си ида у дома за известно време.

Той се втренчи в нея изумен.

— Какво ще правиш? — изражението му издаваше и гняв, и смущение. — Не мога да повярвам! Искаш да се измъкнеш само защото имаме някои проблеми? Смяташ ли, че по този начин ги разрешаваш?

— Не става дума за това, Питър. Погрешно си ме разбрал. Реално погледнато, това не е решение.

Джесика се уплаши, като видя мрачната му физиономия. Знаеше за какво си мисли сега: за мъртвата си съпруга, която също не е успяла да разреши, тежките проблеми.

Въпреки че Питър никога не беше й споменавал, до ушите й бе достигнала мълвата, че смъртта на жена му не е била злополука. Имаше хора, които смятаха, че тя нарочно е насочила колата към пропастта, защото е била отчаяна и не е намерила друг изход.

„Сравнява ме с нея“ — помисли си и се почувства зле.

— Питър… Не е така, както ти си въобразяваш. Имам основание… Моята…

Но изглежда не го трогна с думите си.

— Винаги могат да се намерят причини. Разбирам, Джесика! — той стана. — Бихме могли да намерим решение. Аз… — тръгна си, но на вратата се обърна. — Надявам се, въпреки всичко, че ще бъдеш щастлива.

— Питър! — гласът й се превърна в шепот. Не я чу, защото вече беше излязъл.

Изкара криво-ляво деня. През цялото време се чувстваше потисната. След като свърши дежурството й и ръководството на клиниката одобри молбата й за отпуск, тръгна към къщи, за да приготви багажа си. После се обади на леля си, че пристига на следващия ден.

Позвъни и на лекаря. Той й обясни, че иска да оперира старата дама в най-скоро време и й обеща да я дочака.

Когато Айрийн се върна след работа, я завари готова за път.

— Кураж, Джес. Ще те чакам да се върнеш, щом леля ти се почувства по-добре. Да се надяваме, че операцията няма да бъде тежка. Мисля, че твоето присъствие ще допринесе за оздравяването й…

— Благодаря, Айрийн — Джесика се огледа в малкото жилище, където се чувстваше толкова добре. Изведнъж се натъжи. — Ще ми липсва апартаментът ни… ти също — гласът й трепереше.

— И ти на мен — отвърна приятелката й. — Но в края на краищата нали ще се върнеш скоро. Хрумна ми една идея! Каня те на вечеря. Къде да отидем? Какво ще кажеш за един голям стек „Канзас“?

— Май повече ми се яде голям хамбургер с лук и краставички — Джесика едва се отърси от мрачното си настроение.

— Е, добре. И аз мога да изям един хамбургер. Хайде да вървим.

Решиха да отидат в близкия ресторант. Намериха свободна маса в дъното. След като поръчаха на сервитьорката хамбургери и айскафе, двете останаха смълчани и вгледани пред себе си.

Мина доста време преди Джесика да забележи, че при Айрийн нещо не е както трябва. Беше неспокойна и прекалено сериозна.

— Какво има, Айрийн? Нещо се е случило ли?

— Просто се бях замислила — тя сведе поглед.

— Между теб и Кърк всичко наред ли е? — Джесика не възнамеряваше да се откаже от въпросите си.

— О, да.

— Какво има тогава? Хайде, кажи ми!

— Е, добре — Айрийн я погледна в очите. — Но ми обещай, че няма да се засегнеш.

Джесика се засмя.

— Обещавам. И така, разказвай!

— Добре. Ти и Питър се обичате и сте създадени един за друг. Зная колко му е тежко — Айрийн вдигна предупредително ръка, когато Джесика се опита да я прекъсне. — Но, Джес, той е преживял много. Мисля, че трябва да си по-търпелива. Трябва да се опиташ да го разбереш.

Преди да отговори, Джесика си пое дълбоко въздух.

— Трябва да имам търпение, значи! Толкова търпелива не съм била никога през живота си. Но Питър и аз имаме различни мнения и разбирания за… за всичко.

— Важното е, че и двамата желаете едно и също. Сигурна съм. Зная, че е трудно да се свикне с предразсъдъците на Питър, но чрез тях той се предпазва да не бъде наранен повторно.

— Що се отнася до мен, въобще не възнамерявам да го наранявам. „А той интересува ли се колко на брой са моите наранявания“ — помисли си с горчивина.

— Опитай пак. Дай му време.

— Айрийн, Питър е против всичко, за което аз упорито съм се борила. Не понася лекарките! Счита ни за много емоционални — нещо, което ни пречело да сме добри професионалисти. Ако ставаше така, както той мисли, всички жени щяха да си стоят вкъщи край печката — Джесика се усмихна тъжно. — Не, не че обичам да готвя. Но няма да допусна някой да ми втълпи, че не мога да върша нищо друго, само защото съм жена.

— Питър обаче не го е казал точно така, нали? — Айрийн замълча за момент. — Зная колко е ужасно всичко това за теб, но вие двамата се обичате! Повярвай ми! Ти не си първата, която трябва да се бори за любовта си. Понякога е необходимо много търпение и разбиране… Помисли само, невинаги човек има два шанса. Някои неща се проиграват, ако пропуснеш мига.

Дълбоко в себе си Джесика призна, че приятелката й е права…