Лаура Райф
Джесика (10)

X

Побърза с обяда, защото искаше да отиде навреме за доклада, посветен на новите открития в медицината. Този път седна на последните редове, а не както обикновено отпред и не запази място за Питър. Радваше се на всяка минута, през която не беше близо до него.

Неволно се огледа и го откри на един от първите редове на отсрещната страна.

„Престани най-после да мислиш за Питър и се концентрирай над доклада!“ — заповяда си.

— … както вече казах, ленивите черва понякога са реакция на тялото, така че казваме, че той е преустановен. В повечето случаи не може да се говори за заболяване. Но трябва непременно да се приеме и обсъди… — нареждаше професорът.

Джесика отново погледна към Питър. Той внезапно се обърна. „Да не би да ме е наблюдавал?“

— На тези запичания често се дължат коликите, гаденето и повръщането. Затова… — се носеше от катедрата.

Много трудно й се удаваше да се съсредоточи върху лекцията. В стремежа си да изхвърли Питър от мислите си тя се сети за Гари. „Той действително е мил мъж. Изглежда добре… освен това е преуспял… и както изглежда е разбран човек.“

Защо тогава не можеше да се влюби в Гари? Или в някой като него? Мислеше си за предстоящия излет с много радост. Вероятно щеше да забрави Питър. Поне временно. Но ако трябваше да бъде откровена спрямо себе си, не й се вярваше, че ще стане. „Нищо не може да ми помогне да забравя Питър“ — призна си отчаяно.

Ораторът продължаваше лекцията си за хирургическа намеса при вътрешни болести.

— … често са необходими бързи действия. Понякога пациентите са загубили голямо количество течност и е необходимо първо да се стабилизира кръвообращението им. Преди операция трябва да се балансира съдържанието на течности…

„Как бих могла да се справя с тези практически проблеми, след като непрекъснато мисля за Питър… за любовта и нежността му, за връзка до края на живота ни… да се обичаме и да бъдем един до друг… завинаги…“

Стресна се от фантазиите си. С голямо усилие се застави да слуша внимателно. Какво й ставаше, та се отдаваше на мечти, които не биха могли да се сбъднат! Питър не беше ли прав, като поддържаше мнението си за жените? „Глупости! Фактът, че непрекъснато мисля за себе си и за Питър, не означава, че няма да стана добър лекар.“

След лекцията Джесика нямаше особено желание да се срещне с него. Като погледна графика, се успокои, защото дежурствата му бяха променени и с нея щеше да е Кърк.

Кърк беше приятен човек — бе удоволствие да се работи с него. Докато го чакаше, усети, че напрежението й изчезва. Много й се искаше двамата с Айрийн да се оженят. Може би трябваше да го смъмри. Защо не се съгласяваше тя да поеме по-голямата част от разходите им, докато той стъпи на краката си? Та нали преследваха една и съща цел — семейството… да живеят заедно. Нямаше да е зле, ако в този случай съдбата им помогне.

Потънала в мисли, Джесика преглеждаше шкафа с лекарствата и не го чу кога е влязъл в кабинета.

— Здравей, Джесика! — той затвори вратата след себе си. — Днес ние отговаряме за отделението. Не е ли великолепно?

— О, здрасти, Кърк! — тя се обърна. — Наистина е чудесно. Освен това най-после ще можем да поговорим.

— Разбира се. За какво?

— За теб и Айрийн.

Джесика седна и му посочи другия стол. Той я погледна въпросително.

— Кърк, вие с Айрийн сте най-добрите ми приятели. Обичате се и си принадлежите.

— Права си. Дотук не мога да ти противореча.

— Кърк, зная, че не искаш да се ожениш, докато не завършиш стажа си и не започнеш собствена практика.

— Пак си права.

Една малка бръчица се появи между веждите му.

— Отлично те разбирам, Кърк. Айрийн също. Но не е ли време да премислиш? Понякога реалните условия променят всичко. Естествено, ти не си човек, който ще се остави да бъде издържан от жена, или пък да забогатее от наследството й… но мислил ли си какво чувства Айрийн?

Бръчката стана по-голяма.

— Точно за това мисля, Джесика, за чувствата на Айрийн. Не мога да понеса мисълта, че тя ще ме издържа финансово. Бих се чувствал като жиголо!

— Но, Кърк! Защо? Все пак и ти печелиш пари. Не са твърде много, но като ги прибавиш към заплатата на Айрийн и лихвите… ще можете да наемете малко жилище! Важното е да сте заедно.

— Не съм съгласен с това предложение.

Кърк подпря лакти на коленете си и закри с ръце лицето си.

— Сигурно съм наследил твърде много от старомодния си баща. Какво ли щеше да си помисли той за мен, ако беше още жив? Само като си представя, тръпки ме полазват.

— Разбирам те, Кърк. Аз също съм на мнение, че е неправилно както за мъжете, така и за жените, да направят крачка в бъдещето с парите на партньора си. Но при този случай имам чувството, че така ще бъде по-добре. Мисля, че ти и Айрийн трябва да се ожените.

Кърк поклати глава.

— И Айрийн мисли така. Повярвай ми, невинаги ми е било лесно да я убеждавам в противното.

Джесика сведе поглед към пръстите на ръцете си.

— Не искам да те насилвам, Кърк. Само че… вие двамата си подхождате и аз често мисля за вас. Просто ме е яд, че отлагате женитбата си — тя се усмихна леко. — Ако се намесвам в неща, които не са моя работа, ми кажи и повече няма да говоря за това.

— Не, Джесика. Сигурно си права — Кърк я погледна в очите. — Все пак ти си най-добрата приятелка на Айрийн. Може да съм действал егоистично и да съм мислил повече за себе си, отколкото за Айрийн. Боже Господи! С удоволствие бих се оженил за нея още утре — той прокара пръсти през косата си.

В този момент телефонът иззвъня. Кърк трябваше да отиде при една пациентка. Той с видимо облекчение стана и се забърза към вратата.

— Обмисли всичко отново, Кърк! — извика Джесика след него.

Следобед Джесика нямаше много работа. Върна се в лекарския кабинет, отвори учебника по хирургия и започна да чете. Беше решила по този начин да се осведоми за какво е говорил професорът, тъй като от доклада му нищо не разбра. Нов този момент влезе висок слаб лекар с тънки устни. Той я погледна снизходително.

— Аз съм д-р Тори. А вие, предполагам — д-р Лангли — произнесе името й с такова пренебрежение, сякаш въобще не искаше да го споменава.

— Да, така е.

Джесика вдигна поглед от книгата. Сети се, че вече е виждала този мъж. Беше го помислила за новия асистент лекар. По някакъв начин той й втълпи чувството, че е длъжна да му обясни.

— Информирам се за какво е говорил днес професорът.

— Нима? Сега можете да оставите книгата за момент. Д-р Морисън е зает и няма вероятност да се появи скоро. Така че не е необходимо да се правите, че работата ви интересува повече, отколкото самият д-р Питър Морисън.

Джесика почувства как кръвта й нахлу в лицето. Принуди се да изброи наум до десет, преди да му отговори.

— Не разбирам за какво говорите!

— Съмнявам се — отвърна той и се опря на стената. — Цялата болница знае за вас и шефа ви. Защо не се ожените най-после и да отстъпите мястото на някой друг, който държи на тази работа. И без това интересът ви към хирургията не е голям. Както впрочем е при повечето жени!

Брадичката на Джесика трепна.

— Мога да ви гарантирам, че тя ме интересува, д-р Тори!

— Може би в момента, скъпа моя! Но дали ще бъде така и когато застанете за първи път пред операционната маса? Не мислете, че ще бъдете достатъчно смела да разрежете човек. Представете си само многото кръв…

— Достатъчно, Тори. Вие не сте назначен тук, за да ругаете лекарките и да им разказвате страшни истории. Би трябвало да се грижите за пациентите си.

Джесика се обърна. На вратата стоеше Питър. Лицето му бе почервеняло, а между веждите му се беше появила голяма бръчка.

Тори бе много изненадан и се опитваше да се овладее.

— О, д-р Морисън… Съжалявам, ако сте ме разбрал грешно. Искаме да се уверя, че… д-р Лангли е заинтересована от професията си. Само да я подготвя за работата в операционната, а не да…

— Спестете си труда, Тори. Достатъчно съм чувал за вас и зная, че не сте с особено добри намерения. Изобщо нямам представа какво правите тук, а и не искам да зная, но мисля, че е време да си тръгвате.

— О, д-р Морисън, вие наистина сте ме разбрал погрешно.

— Моля — прекъсна го Питър. — Вървете, д-р Тори.

Тори вбесен напусна стаята.

Питър го изгледа намръщен изотзад и се обърна към Джесика.

— Не приемай сериозно думите на тоя хвалипръцко. Не е лош лекар, но затова пък е кофти човек.

— Да оставим това, Питър — сърцето й започна да бие още по-бързо. — Мога да се оправя и сама. И преди съм срещала мъже като него.

— Съжалявам, Джесика. Трябваше да те предупредя за него.

— Няма нищо! Не си длъжен. Изненадана съм, че ме защити. Мислех, че и ти си на същото мнение. Нали именно жените „не можеха да са добри лекари?“

Дълго време Питър я гледа мълчаливо. Физиономията му беше непроницаема.

— Съмнявам се, че имам нещо общо с д-р Тори. Или поне се надявам да не е така — той се обърна и хвърли поглед на дъската със задълженията за деня. — Нещо ново?

— Не — отвърна Джесика, като се опитваше да прогони мрачните мисли, които я бяха обзели.

Изпитваше чувството, че сега е свързана с Питър много повече, отколкото преди. Но отново ги разделяха цели светове. Разделяха ги стени, които не можеха да бъдат преодолени, а и Питър не искаше да ги разруши. Положението изглеждаше по-безнадеждно от всякога.

Когато излезе от клиниката, навън вече се бе стъмнило. Беше мъгливо и студено.

Потръпвайки, Джесика се сгуши в палтото. Обикновено след дежурство беше съвсем изтощена, но в добро настроение и доволна от работата си. Днес обаче се чувстваше потисната. На всичкото отгоре тази вечер трябваше да бъде и сама. Айрийн бе на вечеря с Кърк и щеше да се върне много късно.

Беше гладна, но нямаше никакво настроение да готви. Близо до дома й имаше закусвалня и реши да си вземе един-два хамбургера от там.

Продължаваше да върви и неволно мислите й отново се насочиха към Питър. „Наистина ли се отдалечихме сега повече един от друг? Би могло да се промени… Днес нахока Тори за грубостта му, защити ме… Може би трябва да изчакам още малко, преди да унищожа мечтата си…“

Сепна се, когато до нея спря кола.

— Мога ли да те закарам? — усмихна й се Питър отвътре и отвори вратата.

— Благодаря.

Джесика се отказа от хамбургерите и се качи. Питър известно време я наблюдава мълчаливо.

— Мисля, че трябва да ти се извиня още веднъж.

Тя се засмя.

— Не беше много мило и от моя страна сравнението с д-р Тори.

— Точно така!

— Точно така! — изведнъж й хрумна нещо. — Защо да не сключим мир и да вечеряме заедно? Можеш да дойдеш при мен. Ще приготвя нещо.

Забрави, че не й се готви и се сети, че в хладилника има два котлета и продукти за салата.

— С благодарност приемам поканата.

Докато Джесика приготвяше салатата, Питър запали камината и пусна музика.

Тя пъхна във фурната и една питка. След това донесе от шкафа най-хубавата бяла покривка и започна да подрежда масата. Сложи сребърните прибори и свещи, а после се върна в кухнята да види дали е готово месото.

— Питър, как обичаш стека? — провикна се, щом той зацвърча в тигана. — По-суров, или по-препечен?

Когато се обърна, Питър стоеше толкова близо до нея, че почувства дъха му върху лицето си. Усети, че я залива приятна топлина.

— Питър! — гласът й трепна.

— Извинявай, Джесика. Не исках да те изплаша. Ммм, мирише приятно! Мисля, че вече е готов.

— Наистина е готов — повтори тя и отново се надвеси над печката.

Малко по-късно лакомо се нахвърлиха на прясната зелена салата, стека и ухаещата топла питка.

— Наистина умееш да готвиш — отбеляза Питър и й намигна. — Стекът е великолепен! И салатата също!

Джесика поруменя от удоволствие. От доста време насам не се бе чувствала така щастлива.

След вечерята Питър настоя да занесе приборите в кухнята. Когато се върна, пусна друга плоча и стъкна огъня в камината. После седна до нея на масата.

„Ех, да беше винаги така — мислеше си Джесика. — Колко хубаво щеше да е, ако сме заедно. Само двамата пред камината… Питър да не беше такъв инат…“

Обърна се към него. Той срещна очите й и я прегърна. С другата ръка загаси лампиона. Стаята се осветяваше само от блясъка на огъня в камината.

Притисна я силно към себе си, хвана я за брадичката и я застави да го погледне.

— Джесика… — промълви нежно името й и я целуна по устните.

Тя потрепери, притвори клепачи и отвърна поривисто на целувката му.

— Така те желаех. Джесика…

— На мен също не ми беше лесно. Но, Питър…

— Шшт, не казвай нищо повече.

Устните му отново се сляха с нейните. Целувката му беше страстна и настойчива. Ръката му се плъзна по раменете й, после към гърдите.

— Ела — прошепна й. — Искам те… Сега.

Като в транс Джесика усети как той стана, вдигна я от стола и я занесе в спалнята. Държеше очите си затворени, положила глава на здравите му рамене. Разумът й подсказваше да го възпре, но копнежът й по него беше по-силен… Забрави всички проблеми и съмнения дали е правилно, или не това, което вършат. Тази вечер не желаеше нищо друго, освен да се отдаде на нежните му ласки.

Когато я сложи внимателно на леглото и започна да я съблича с треперещи ръце, умът й престана да действа. Тръпнеща от възбуда, тя се виеше под топлите му силни длани. Едва дочака, докато и той свали всичко от себе си.

— О, Питър… — вплете ръце около голото му тяло. — Люби ме, моля те…

Усещаше, че не може повече да издържа тази неимоверна възбуда.

Бавно Питър проникна в нея. Тя изстена глухо, отметна глава, обхвана с крака хълбоците му и потъна в небитието. Любиха се отчаяно, диво и задъхани стигнаха до върховен оргазъм.

След известно време Питър се отдръпна от нея. Изпълнен с любов, нежно оправи кичура влажна коса на челото й, облегна се на лакът и започна да съзерцава лицето й.

— Толкова е хубаво с теб, скъпа… Не съм се чувствал така добре с никоя друга жена… — усмихна й се. — Всичко между нас ще бъде хубаво… и без брачно свидетелство…

Изведнъж Джесика се върна в реалността. „Как може да съм толкова наивна и дори за миг да приема, че Питър се е променил?! Това не бива да се повтаря повече.“ Този път решението й беше окончателно.

Погледна го тъжно.

— Питър, съжалявам… помислих, че си се…

Той трепна едва забележимо и я погледна недоумяващо.

— Джесика… Какво има?

Тя поклати глава.

— Аз не мога така, Питър. Но може повече да продължава така. Съжалявам, че допуснах тази вечер да се стигне до… Но не може… Моля те, остави ме сама… — като че ли нещо я стискаше за гърлото. Очите й се наляха със сълзи.

— Джесика… скъпа… не исках да те нараня. Много държа на теб.

„Но не толкова, че да се оженим“ — мислеше си тя унило и отвори очи едва когато чу да се затваря вратата на спалнята, а после и на дневната.

Сълзите отново замъглиха погледа й.