Лаура Райф
Джесика (8)

VIII

Джесика беше толкова объркана, че на път за хирургичното отделение се сблъска с някакъв непознат. Ако не я беше хванал, щеше да падне, но силните му ръце я удържаха. Тя усети, че се изчервява и едва се осмели да вдигне очи.

— Много съжалявам — промълви.

— Няма нищо — прозвуча бодро гласът на високия тъмнокос мъж. Той се наведе и вдигна книгата на отделението. — Изпуснахте нещо.

— Благодаря — Джесика я взе и тръгна.

— Почакайте малко. Сигурно бихте могла да ми помогнете. Търся стаята на малкия си племенник.

— Как се казва?

— Дони… Донълд Секстън. Той е едва шестгодишен. Казаха ми, че е в това отделение.

— Малкият Дони! — извика Джесика изненадана. — Елате! Ще ви покажа къде е — тя се вгледа изпитателно в лицето на мъжа. — Казвате, че Дони е ваш племенник. Да не би да сте… Гари, братът на Елва?

— Точно така. Но коя сте вие, ако мога да попитам?

Джесика му протегна ръка.

— Аз съм вашата бивша съседка. Джесика Лангли.

— О, не! Джесика! Не мога да повярвам! — смая се мъжът. — Боже господи, толкова си пораснала!

— Ти също! — отвърна тя. И двамата се засмяха.

— О, Гари! Измина наистина доста време, откакто се видяхме за последен път. Аз бях едва дванадесетгодишна, когато ти отиде във въздушните войски. А по-късно следва право, нали?

— Точно така! Виждам, че сестра ми ти е разказвала много за мен…

Влязоха в стаята на Дони.

— Гари, колко е хубаво, че дойде! — зарадва се Елва.

Той я прегърна и я целуна по бузата. Джесика си тръгна.

— Бих искал да те видя отново — викна Гари след нея.

— С удоволствие, Гари. Обади ми се.

В този момент влезе Питър и по мрачния му поглед тя разбра, че е чул последните й думи.

— Мисис Секстън, Дони няма вътрешни увреждания и утре можете да си го вземете — обърна се той към Елва.

— Много ви благодаря — тя затвори за миг очи. — Дони наистина се чувства по-добре. Има голям апетит. Много се радвам, че отново ще си е вкъщи. Цялото семейство се радва. Мога ли да ви представя брат си Гари Стоктън?

Двамата си стиснаха ръце, след което Питър излезе.

По-късно, когато Джесика отново отиде при Дони, Гари вече не беше там.

— Трябваше да телефонира. Много е зает — шеф е на голяма фирма в Сент Луис. Гордея се с него.

„Значи е преуспяващ мъж“ — помисли си Джесика. Всъщност това не я интересуваше особено, но въпреки всичко се запита дали е женен. „Естествено — реши тя. — Хубавите и преуспяващи мъже винаги са женени. Сигурно е приятно да си заедно с него.“

— Колко хубаво, че дойде точно сега.

— О, да… Дони много се зарадва на посещението му. А и аз също — въздъхна Елва. — Гари е ерген. Смята, че още няма достатъчно време да се замисли сериозно за брак. Понякога толкова ми се иска да си намери мила жена и да си създаде семейство — тя намигна на Джесика. — Впрочем той е очарован страшно от теб. За него е много важно, че си лекарка. И ако те интересува, ще остане една седмица при нас.

На път към лекарския кабинет Джесика си зададе въпроса, защо не се е влюбила в мъж като Гари, а в този вироглав Питър?

След като дежурството й свърши, тя си обу ботушите, облече си палтото, сложи си плетената шапка и напусна болницата. Навън вече се беше стъмнило. Крачейки по пресния сняг към къщи, си мислеше как да постъпи.

Дали да помоли в клиниката за отпуска? Но Айрийн беше права, работеше отскоро и не се знаеше дали ръководството ще й разреши. Беше се затъжила за леля си, искаше да я види и да се убеди, че е добре. В края на краищата реши да й се обади по телефона.

Потънала в мисли, Джесика забеляза колата до себе си чак когато клаксонът изсвири. Беше Питър. Отвори й предната врата.

— Качвай се!

— Не, благодаря. Предпочитам да вървя пеша — тя ускори крачките си.

— Джесика, моля те! Трябва да поговорим!

— За какво?

— Качи се и ще ти кажа!

Питър караше съвсем бавно, успоредно с нея. Накрая Джесика се съгласи и се качи в затоплената кола. След режещия студ навън, топлината й се отрази добре. По радиото звучеше тиха инструментална музика.

Мълчаливо свали ръкавиците и вълнената си шапка. Меките тъмни къдрици рукнаха върху раменете й.

Питър я погледна отстрани и се засмя.

— Всъщност знаеш ли колко си хубава? Особено когато си ядосана!

Нещо в нея трепна.

— За теб това не може да се каже. Чудя се защо направи такава кисела физиономия, когато влезе в стаята на Дони? Да не би да ревнуваш от Гари?

Той смръщи вежди.

— И аз не зная! — отвърна троснато и настъпи по-силно педала на газта.

— Остави ме, моля те, пред жилището ми!

— Няма да стане. Казах ти, че трябва да поговорим.

— И къде?

Хрумна й да го покани в апартамента си, но веднага отхвърли тези мисли. Айрийн си беше у дома и не биха могли да разговарят насаме!

— У нас — чу да казва Питър. — Ще си направим по един топъл шоколад. Джесика, съжалявам, че днес бях груб. Не зная какво ми става — в гласа му имаше разкаяние. От начина, по който я погледна, й стана приятно и същевременно тревожно.

— Добре.

А през ума й мина: „Саманта няма да остави баща си на мира, а и прислужницата е винаги някъде наблизо.“ Като че ли Питър прочете мислите й.

— Днес Хана ще ходи на пазар. Ще я помоля да вземе със себе си и Сам.

Питър не се остави да бъде умилостивен. Намръщена, Саманта бавно хвана прислужницата за ръка и излязоха.

Джесика се отпусна във фотьойла. Питър отиде в кухнята.

— Примири се, че шоколадът няма да бъде особено хубав. Ще го приготвя аз, а не Хана — подвикна й.

Тя се засмя.

Скоро той постави на ниската масичка две чаши с топъл шоколад. В камината пращяха горещите цепеници. Джесика отпи глътка.

— Ммм… великолепен е! — облиза устни. — Имаш ли и други скрити таланти?

— Ти ги знаеш! — Питър се усмихна, взе чашата от ръката й и я постави на масата. После сложи длани на раменете й и я притисна към себе си.

Тя се отскубна от прегръдката му.

— Няма смисъл — гласът й прозвуча тъжно, но категорично. — Нещата не са толкова прости. Не можем да преодолеем нашите различия.

Погали я по бузата. Очите му горяха от желание.

— Но, Джесика, аз… аз… Ние двамата си принадлежим един на друг!

— Питър! Не усложнявай нещата!

Пръстите му очертаха контурите на устните й.

— Не аз ги усложнявам, а ти!

Той се наведе и я целуна. Целуваха се дълго и страстно. Джесика забрави за всичко около себе си. В прегръдките на Питър се чувстваше така добре, така сигурна… Силна топлина се разля по тялото й. Обичаше го с цялото си сърце, с всяка своя фибра. Чувстваше как съпротивата й се стопява. Защо не искаше да приеме една обикновена връзка с него? Ако някога й омръзнеше, просто ще се огледа за някой друг мъж.

Изплашена от мислите си, Джесика трепна и притисна ръце към гърдите му.

— Питър, престани! Остави ме да си вървя! — отблъсна го с усилие.

Той се отдръпна мълчаливо. После стана и й обърна гръб.

— Е, добре, Питър. Аз съм виновна толкова, колкото и ти.

Питър се поколеба и отново седна, сложил ръка на челото си.

— Не можем да продължаваме така. Какво има толкова сложно? Защо не вървят нещата при нас?

Тя си пое дълбоко въздух, преди да отговори.

— Мисля, че знаеш. Оценявам твоята искреност и… принципи. Опитвам се да те разбера. Но възгледите ни са толкова различни, че не виждам бъдеще за нас — Джесика избърса скришом сълзата, която се стичаше по бузата й.

Питър нищо не забеляза, зареял поглед пред себе си.

— Искаш да кажеш, че можеш да ме обичаш само ако сме женени…

— Искам да бъда твоя жена — изплъзнаха й се думите от устата. — Бихме могли да продължим с една хубава и страстна любов, но се страхувам, че всичко това просто някога може да свърши. Зная, че брачното свидетелство не е никаква гаранция за вечно щастие, но може би допринася да не бързаш да скъсаш с партньора си, когато в отношенията ви нещо не върви. Питър, аз те обичам, но ще се съглася на бъдеща връзка, само ако е такава, каквато аз я желая. Искам да те имам или изцяло, или просто всеки от нас да тръгне по своя път.

Питър протегна ръка към нея.

— Джесика… аз… — замълча, защото в този момент вратата на дневната се отвори.

— Татко! Ние се върнахме! Познай какво ми купи Хана!

Сам се затича и се гушна в него. Той я целуна по бузата и погали косата й.

— Първо съблечи палтото и си свали шапката, после ще видим покупките.

Питър разгледа книжката с картинки, която прислужницата беше купила, а Джесика размени няколко изречения с Хана за времето и стана.

— По-добре да тръгвам, Питър.

Закара я с колата до вкъщи. По време на пътуването не си размениха нито една дума. Когато спря и тя се приготви да слиза, той я хвана за ръката.

— Кога ще се видим пак?

— Утре в клиниката — отвърна му, без да го погледне.

— Джесика, аз мисля…

— Питър, няма смисъл. Няма бъдеще за нас. Затова е по-добре да скъсаме, преди да сме се наранили повече.

Гласът й трепереше.

— Не искам!

— Нямаш друг избор!

Джесика потърси дръжката на вратата, дръпна я и слезе.

— Всичко хубаво, Питър!