Лаура Райф
Джесика (7)

VII

Новогодишните празници минаха бързо. Джесика имаше много работа в болницата. Изведнъж с изненада установи, че е наближил краят на януари. „Не е за учудване, че съм загубила чувството за време“ — констатира невесело. Освен с работата си, постоянно бе заета с размисли за връзката си с Питър.

През почивките в клиниката и през свободното й време той издебваше всеки удобен момент да бъде близо до нея — толкова често, колкото беше възможно, и й показваше недвусмислено симпатиите си. Когато се притискаше до него, Джесика се чувстваше много по-силна и уверена.

Но въпреки всичко, между тях все още съществуваше някакво скрито напрежение. Негативното отношение на Питър към лекарките не се промени. Макар да не говореше за това, Джесика вярваше, че ще му се хареса, ако тя напусне работа. Но не й се искаше да го спечели на такава цена.

Да беше заговорил поне един-единствен път за миналото си! Тогава вероятно би могла да го убеди, че между двама интелигентни и разумни хора бракът би вървял добре, независимо каква професия имат. Но винаги, когато се опитваше да подхване тази тема, Питър не искаше и да чуе за нея и започваше да говори за нещо друго.

Една вечер ходиха на кино и гледаха романтичен филм. После се разходиха с колата и спряха на едно възвишение. Пред тях се откриваше заснежената гора. Имаше и пълнолуние, което придаваше сребрист оттенък на зимния пейзаж.

— Не е ли прекрасно? — прошепна Джесика и за момент затвори очи.

Питър я притисна към себе си и тя почувства топлината на тялото му.

— Ммм… — махна нежно един кичур коса от челото й. Пръстите му се плъзнаха бавно от лицето към шията й.

— Наистина си прекрасна, Джесика — прошепна й с дрезгав глас. С безброй целувки обсипа челото и затворените й очи, устните му се сляха с нейните.

Джесика забрави всичко наоколо и му отвърна страстно. Този миг никога не биваше да свършва… никога… Ала разумът й подсказваше друго.

Неохотно отдръпна устни от неговите, без да се освободи от прегръдката му.

— Питър, крайно време е да си поговорим.

Тя много трудно произнесе тези думи. Тяхната връзка беше стигнала дотам, че нямаше връщане назад. Бяха зрели хора, които се обичат. Без да й го е казвал, Джесика беше сигурна в любовта му. Но изглежда самият той още не беше наясно с чувствата си.

— Какво има? — Питър отново се наведе и долепи устни до нейните.

Тя сложи ръцете си на гърдите му.

— Питър, аз говоря сериозно.

Той се отдръпна и се облегна назад.

— Добре. И за какво трябва да разговаряме?

Джесика мобилизира всичките си сили.

— Питър, за мен е важно. Не можем да продължаваме така. Това не ми дава мира…

Най-после му призна, че го обича. „Как ли ще реагира на признанието ми в любов?“ Последните няколко секунди й се сториха безкрайни.

След цял век мълчание Питър започна да говори. Гласът му прозвуча неуверено.

— Джесика, между нас има нещо съвсем друго. Някаква магическа сила на привличане… Изглежда ние двамата не бихме могли да се разделим — той се поколеба, — това е… Джесика. Трябва да ти кажа, че аз… не искам да се женя повторно. Особено…

— Особено пък за лекарка, нали?

Той изрече думи, които я унищожаваха…

Завинаги ли щеше да го загуби? Защо не й признаваше, че я обича? Защо не назоваваше нещата със собствените им имена? Магическо привличане! Това си беше любов, а не нещо друго! И то любов, която идва само веднъж в живота… Всичко ли щеше да изгуби? И Питър, и любовта си?

— Извини ме, Джесика. Зная, че съм коравосърдечен, но просто не мога да… Не, няма да потръгне — той я прегърна отново. — Скъпа, ти си най-хубавото нещо в живота ми! Защо да не продължим така, както досега? Вече сме пораснали. За теб не е ли възможна връзка без свидетелство за брак?

Джесика се засмя, но някъде дълбоко в себе си почувства остра болка.

— Не, Питър. Не желая такава връзка. Съжалявам много, но в това отношение съм наистина доста старомодна.

Той се усмихна вяло.

— Старомодна! Аз също съм такъв и това е нашият проблем. Няма да повторя още веднъж грешката си. И аз съжалявам, Джесика.

Джесика изгуби всякакви илюзии. Прозвучаха окончателните му думи, които не й оставиха нито капка надежда за щастие. Какво можеше да му каже? Какво би могла да направи, за да унищожи глупавите му предразсъдъци? Нищо…

— Защо ненавиждаш жените, които работят като лекарки? — попита тихо.

— Те се ръководят от чувствата си, а не от разума! Вече ти обясних. Просто не мога да променя мнението си.

Дълго време мълчаха, загледани в звездното небе. Дърветата в долината хвърляха тъмни сенки. През затворените прозорци на колата се чуваше само гласът на бухал.

— Тук е толкова хубаво… — промълви Джесика. — Толкова е спокойно.

Високо от небосвода кръглата луна сипеше сребриста светлина върху снега.

— Хайде да се поразходим?

— С удоволствие.

Може би студеният и чист нощен въздух щеше да проясни ума им.

Питър заобиколи и помогна на Джесика да слезе от колата.

— Внимавай да не се подхлъзнеш!

Спряха се на върха на хълма, където нямаше много сняг. Оттук бухалът се чуваше още по-ясно. Птицата се приближи, като че ли искаше да ги наблюдава отблизо.

Питър се засмя.

— Сигурно му пречим, навлезли сме в неговия свят.

Джесика се почувства неловко.

— Може би си прав. Но къде е той?

Питър посочи един дъб.

— Виждаш ли това дърво там? Мисля, че е кацнал на него — отвърна и стисна дланта й. — Пръстите ти са съвсем студени. Да се върнем ли в колата? В нея е по-топло.

Тя кимна. Цялото й напрежение се стопи, когато усети сигурната му и закриляща ръка върху своята. „Трябва да съм близо до него, за да се чувствам смела и сигурна.“ Щеше да й бъде трудно да живее без това чувство, но се налагаше.

 

 

Джесика тъкмо стигна до отделението, когато чу Питър да я вика. Беше в приемната и преглеждаше шестгодишно дете. Тя се забърза натам.

— Какво му е, Питър?

Забеляза порезна рана над едното око и нараняване на рамото. Момченцето беше в безсъзнание.

— Още не зная. Имал е злополука с колело. Ще помогнеш ли на сестра Джейн да го настани в стаята и да го сложи в леглото? А след това се върни при мен. Нуждая се от помощта ти.

Питър даде инструкции на сестрата:

— Ще останете при детето, докато дойде в съзнание. Ще намина да го видя.

Двете вдигнаха внимателно момчето от масата за прегледи и го поставиха на една количка.

— Къде са родителите му? — попита Джесика. — Тук ли са?

— Майката и по-голямата му сестра чакат в приемната. Ще поговоря с тях.

Питър свали стерилните ръкавици и ги пусна в кофата. После съблече престилката и я хвърли в коша за пране.

Джесика се увери, че малкият пациент е сравнително добре и заедно с Джейн го закараха в болничната стая.

Сестрата тъкмо завиваше момченцето, когато влезе майка му. Джесика се стъписа от изненада. Беше Елва Секстън — стара приятелка и съседка, придружена от едно момиче, което много приличаше на нея.

— Елва! — възкликна и се забърза да я прегърне.

— Джесика, каква изненада! Ти? Ти ли си наистина? Радвам се, че те виждам! — Елва се усмихна тъжно, след което се обърна към леглото, в което лежеше синът й. — Как е той?

— Ще оздравее — поколеба се за момент Джесика. — Да не би това да е малкият Дони? Ами да, наистина.

— Разбира се, че е Дони — кимна Елва. — Беше бебе, когато го видя за последен път.

— Да, тогава заминавахте за Филаделфия. Но защо сега сте тук?

— Преди две години мъжа ми пак го върнаха в Канзас сити.

Мислите на Джесика взеха друга насока. Питър вече сигурно я чакаше. Но не можеше да изостави приятелката си в тази ситуация. Трябваше да остане при нея, докато Дони се събуди. Надяваше се, че Питър ще я разбере.

Лекарките винаги се ръководят от чувствата си, на е от разума.

Сякаш чу думите му, но въпреки всичко ги прогони и помоли сестрата да донесе кафе за Елва и сок за дъщеричката й Нанси.

Когато Джесика след половин час закъснение отиде при Питър, узна по яростното му лице, че е бесен.

— Добре че най-накрая се сети за какво си в клиниката!

Стоеше до мивката и хвърли нервно кърпата в коша за пране.

— Съжалявам, Питър. Но майката на момченцето, мисис Секстън, е моя стара приятелка и в този момент се нуждае от подкрепата ми.

— Ръката ли й държа? — сопна се той. — Не знаеш ли, че в клиниката имаме практиканти, които се занимават с неща от този род.

— Съжалявам — повтори Джесика. Как ли би могла да му обясни ситуацията?

— Това е добър пример, че мнението ми за лекарките не е грешно — Питър седна в креслото си. — Сега не се нуждая повече от теб. Освен това е време за обяд. Преди няколко минути Айрийн пита къде си. Сигурен съм, че ако побързаш, ще я свариш.

— Благодаря, Питър.

Облекчена, Джесика напусна бързо стаята. Тя знаеше, че облекчението е временно, защото големият й проблем все още не беше решен.

Откри Айрийн на една маса в барчето, отправи се натам, и въздишайки, седна на стола срещу нея.

Айрийн си хапваше филия с масло и задушено месо. Тя се облегна назад и я погледна.

— Какво се е случило? Изглеждаш така, сякаш си загубила най-добрата си приятелка — усмихна й се насърчаващо. — И след като аз съм най-добрата ти приятелка, а ти все още ме имаш, не разбирам защо си така загрижена.

— Аз… страхувам се. Загубих нещо повече от един приятел — гласът на Джесика беше несигурен.

— Отново става въпрос за Питър, нали?

Тя кимна.

— Всичко това няма никакъв смисъл, Айрийн — повдигна глава и я погледна в очите. — Определено мисля, че той не е за мен.

— Странно. През последните няколко седмици двамата се срещахте редовно… и изглеждаше така, сякаш се погаждате много добре.

Джесика се усмихна тъжно.

— Живяла съм в друг свят… Всъщност през цялото време знаех, че между мен и Питър няма да потръгне — гласът й трепереше. — Не знаех, че от любов може така да те заболи.

Айрийн хвана ръката й.

— Съжалявам… Питър е мил, но е пълен с предразсъдъци — после добави: — И е проклет твърдоглавец.

Джесика като че ли не я слушаше.

— Айрийн, аз вече си мислих дали да не си потърся работа на друго място. Най-малкото ще се наложи да си взема отпуска, за да си изясня чувствата. Трябва да зачеркна Питър от моя живот. А пък и се притеснявам за леля си. Бих искала да я видя. Вече не е така млада.

— Тя сама ли живее във вашата къща?

— Да, след смъртта на баща ми живее сама.

Айрийн замълча за момент.

— Джесика, съмнявам се, че за времето, за което беше тук, ще ти дадат отпуск.

— Имаш право. Помислила съм също дали няма да е по-добре да сменя клиниката. Но решението е много съдбовно. Работата тук ми харесва, а и не искам да се изтълкува като бягство.

— Да, това наистина не е в твоя стил. За теб определено има и друга възможност, освен тази, да напуснеш болницата. Все пак като начинаещ стажант-лекар ти се справяш добре със задълженията си.

Джесика унило поклати глава.

Айрийн повиши глас.

— Напротив! Вярно е! Не се опитвай да скромничиш. Зная, че наистина се справяш добре с работата. Кърк ми е разказвал колко си сръчна.

— Благодаря, но понякога се съмнявам.

— С всеки е така.

Джесика въздъхна.

— Всъщност тук ми харесва, Айрийн. Не искам да напусна. Но е толкова… толкова напрегнато да се работи с Питър и така да го обичам…

— Не вземай прибързани решения! — Айрийн я погледна загрижено. — Мисли винаги за това, че Питър много е преживял. Когато загуби жена си, беше съвсем отчаян. Разбира се, постепенно успя да се съвземе от шока, но вероятно все още му напомняш… Добре разбирам защо не иска толкова бързо отново да се ожени.

— Наистина си права. Аз също го разбирам.

— Просто Питър навярно се нуждае от повече време.

— Но презрението му към всички лекарки не се е променило. Каза ми в очите, че не би допуснал втори път същата грешка. И… — Джесика заплака. Напоследък трудно потискаше сълзите си.