Лаура Райф
Джесика (4)

IV

На следващата сутрин изяде сандвича си без желание, изпи си кафето и тъкмо ставаше, когато Айрийн я попита загрижено:

— Джесика, какво ти е?

— Нищо. Защо?

Не можеше да й обясни, защото и самата тя не знаеше. Вчерашният следобед с Питър надмина очакванията й. Но защо тогава, след като й бе приятно с него, не беше щастлива? Защо се чувстваше толкова странно потисната?

Да не би да се дължеше на факта, че се влюбваше все повече и повече в мъжа, който беше недостижим за нея? Между тях имаше толкова много неща, които ги разделяха и най-вече Саманта.

— Джесика, много си умърлушена. Познавам те добре и мога да разбера, когато нещо не е наред — Айрийн не я изпускаше от очи. — Става въпрос за Питър, нали? Аз си мислех, че вече сте се сближили… Но вероятно не е така — добави тя замислено.

— Права си. Нещата не вървят — отвърна Джесика унило и вдигна поглед към приятелката си. Изведнъж й се прииска да й разкаже всичко. — Отново има пречка между мен и Питър. Трябваше отдавна да разбера, че между нас, освен едно добро приятелство, друго не може да съществува…

Втренчи се пред себе си.

— Какво искаш да кажеш? Каква е тази нова пречка?

— Саманта. Тя не ме желае и прави всичко възможно, за да ми го покаже. Не иска да ни вижда заедно… А е мило дете… бих могла да я обичам… — промълви тя, като си играеше със салфетката.

— Сам наистина може да стане проблем, макар че няма нищо против теб лично. Тя просто мрази всяка жена, която застава между нея и баща й.

— Разбира се, права си — Джесика дръпна стола и стана. — Момиченцето е толкова мило. Жалко, че е без майка. Съжалявам. Мисля, че мога да разбера поведението й.

Тя въздъхна отчаяно. Саманта обаче не беше единственият й проблем.

Айрийн също стана. Почистиха масата и поставиха съдовете в машината за миене. Днес и двете имаха сутрешно дежурство.

На път за клиниката Айрийн поднови разговора за партито и за предстоящите покупки. Почивният им ден беше в средата на седмицата.

— Ще излезем по-рано, за да разгледаме и новогодишната украса.

— Добре, но ще я разгледаме, след като си купя роклята — рече безучастно Джесика и отново потъна в мисли как да спечели доверието на Саманта.

— Джесика, аз… имам нещо предвид…

— Какво каза?

Айрийн се засмя на разсеяността й.

— Всъщност нищо особено. Мислех си, че въпреки тежкия си характер, Питър е мил мъж, и след като ние с Кърк ще бъдем само двамата на Коледа, можеш да прецениш дали няма да е по-добре, ако го поканиш и се съберем заедно.

Джесика се поколеба в първия миг, но след това лицето й се проясни.

— А какво ще стане, ако поканя и Саманта? Бих могла да се опитам да се сближа с детето.

— Добра идея. Прислужницата им сигурно няма да има нищо против един свободен ден.

— Ще говоря с Питър.

И Джесика закрачи по-бодро по пресния сняг, който блестеше на слънцето. Обзе я благодатна топлина и тя се усмихна.

— Утрото наистина е прекрасно, нали?

— Да, така е — намигна й весело Айрийн.

Цяла сутрин Джесика умува как да покани Питър. Трябваше да измисли нещо оригинално, както и той я покани на партито.

„Ах, това парти! То наближава, а нямам тоалет. Дано дежурството ми не бъде променено…“ Често младите стажант-лекари ги извикваха в последната минута да поемат някой спешен случай. „Дали трябва да говоря с Питър за това? Не — реши тя — никакво предварително обсъждане на въпроса.“

Не желаеше да бъде зависима от него.

Следобедът мина бързо. В болницата доведоха братче и сестриче. Те се бяха наранили, като се пързаляли с шейната. Джесика помогна при прегледа на двете деца. Седемгодишното момченце имаше счупване на ръката и рани на двата крака, а петгодишното момиченце беше ужасно изплашено и объркано.

След като ги превързаха, децата бяха настанени в една от болничните стаи, защото цялата нощ трябваше да останат под наблюдение. Джесика потърси нещо, с което те да се забавляват. Най-после намери книжка с весели историйки. Децата много се зарадваха, а родителите им й благодариха.

Когато ги попита какви подаръци желаят да им донесе Дядо Коледа, момчето обясни, че искало компютър, а момиченцето, което й напомняше за Саманта — кукла. Тя намигна на родителите, а те се засмяха съучастнически.

„Ще направя подарък на Саманта, разбира се, ако баща й приеме, поканата…“ — реши Джесика.

Нямаше смисъл да мъдрува повече. Още не беше поканила Питър. „Дали ще дойде? Може би вече е ангажиран?“

При тези мисли сърцето й се сви. Трябваше да го попита колкото се може по-скоро. Но как да стане това?

Би го обсъдила с Айрийн, но тя едва ли би могла да й помогне. Повдигайки рамене, реши да говори с Питър открито… Трябваше само да й се предостави сгоден момент.

На следващата сутрин в клиниката имаше толкова много работа, че Джесика не успя да го стори.

Когато на обяд тя, Питър и Кърк се върнаха в лекарския кабинет, за да подготвят медицинските експертизи, дойде и Айрийн. Погледна я въпросително, забеляза едва забележимото й поклащане на главата, след което размени по няколко думи с другите и си тръгна. На вратата се поспря за миг.

— Впрочем, Кърк, какво искаш тази Коледа за десерт? — в очите й имаше лукава искрица. — Каквото ти решиш, това ще е…

Кърк, който почистваше инструментите, я погледна усмихнат.

— Колко хубаво, че имам право да изкажа желанието си. От кои вкусни десерти трябва да си избера?

Айрийн си даде вид, че се замисля сериозно.

— Ами, или сливов пудинг или пудинг с фурми… естествено със сметана — добави тя.

— О, разбира се, че пудинг с фурми — и Кърк погледна колегата си. — Питър, непременно трябва да опиташ пудинга с фурми, който Айрийн приготвя.

Изведнъж Айрийн изтърси:

— Питър, какво ще правите на Коледа? Къде ще бъдете със Саманта?

Той вдигна глава.

— Прислужницата ни има свободен ден. Вероятно аз и Сам ще отидем някъде да изядем по една супа.

Всички се засмяха и започнаха да го уговарят да дойде на Коледа в шест часа вечерта при тях заедно със Саманта.

Накрая Питър се съгласи.

Най-после Айрийн и Джесика имаха почивен ден. След закуска започнаха да се приготвят за покупките. Тогава иззвъня телефонът. Търсеха Джесика. Една сестра от клиниката я молеше да отиде да види пациентката си мисис Добс.

Когато след четвърт час Джесика влезе в болничната стая, за нейна изненада мисис Добс седеше в леглото. В ръката си държеше кукла, която беше в бяла докторска престилка и със стетоскоп през шията. Като се приближи, Джесика видя, че куклата има тъмна къдрава коса и лъчезарни сини очи — сполучливо копие на самата нея.

— О, мисис Добс, какво е това?! — беше смаяна. — Колко е красива!

— Надявам се, не ми се сърдите, че ви помолих да дойдете. Радвам се, че куклата ви харесва. Тя е подаръкът ви за Коледа. Исках да ви я дам още днес, защото през следващите няколко дни няма да сте на работа.

— Много мило от ваша страна, мисис Добс! Сърдечно ви благодаря! — Джесика взе куклата и погали копринените й коси. Беше доста объркана и не отделяше поглед от нея. — Не разбирам, как…

— Как е постигната приликата ли, д-р Лангли? — засмя се радостно мисис Добс.

— Да.

— Ами не беше доста лесно. Помолих приятелката ви Айрийн за ваша снимка. Направи я една моя позната, която се занимава с изкуство.

Тъй като не разбираше нищо, Джесика само кимна. След това й хрумна идея.

„Вероятно тази жена би могла да направи и кукла, която да прилича на Саманта!“

— Мисис Добс — започна тя, изпълнена с надежда, — би ли могла вашата приятелка да изработи кукла за подарък на едно малко момиченце — само че куклата да прилича на него?

— Мисля, че да. Когато снощи Лусинда ме посети, ми каза, че вече се е подготвила за Коледа — мисис Добс сбърчи чело. — Но ни трябва снимката му.

Джесика се замисли. Върху бюрото на Питър, в лекарския кабинет на хирургията, имаше голяма фотография на Сам. Проблемът беше тя да се вземе незабелязано, да се даде на мисис Добс, и да се върне пак обратно.

— Кога пак ще дойде приятелката ви?

— Утре сутринта.

— Чудесно!

„Супер случайност — мислеше си Джесика. — Утре сутринта Питър не е на работа.“

— Приятелката ви трябва ли да вземе снимката със себе си?

— Не е необходимо. Може да си направи скица.

— Великолепно!

Когато разказа на мисис Добс за чие малко момиченце ставаше въпрос, пациентката се зарадва.

— Ще стане! Приятелката ми е виждала Саманта. Веднъж момиченцето беше в клиниката. Със сигурност ще стане…

Когато Джесика се прибра вкъщи с куклата, Айрийн я посрещна, кискайки се, на вратата.

— Какво е това? Коледен подарък ли?

— Не се прави на разсеяна! Знам, че си дала моя снимка на мисис Добс — тя шеговито заплаши с пръст приятелката си. След това махна хартията, в която беше завита куклата, и й я показа.

— Не е ли чудесна идеята? — Айрийн наблюдаваше куклата. — Невероятно! Една малка Джесика!

— Да, прекрасна е! Но въпреки всичко сега трябва да се погрижим за голямата Джесика, която се нуждае от нов тоалет.

Повикаха такси и се запътиха към новия търговски център. Навсякъде по покритите със сняг улици се виждаха бързащи хора, които правеха последните си коледни покупки.

В центъра двете приятелки разгледаха първо бляскавите витрини на едно златарско ателие, после влязоха в парфюмерия, където имаше най-различни екзотични и елегантни парфюми, и най-накрая откриха малък изискан бутик.

Джесика веднага разбра, че тук ще си намери тоалет за партито и имаше право. Малко по-късно тя се въртеше пред тройното огледало, облечена в електриковосиня шифонена рокля, която очертаваше фигурата й. Очите й сияеха.

— Точно това ми трябваше! — извика тя радостно.

— Наистина. Цветът й е като ирисите ти и в нея изглеждаш великолепно — потвърди Айрийн.

След като купиха роклята, която й беше връчена в огромна кутия, Джесика се обърна към приятелката си.

— След закуска нищо не сме яли, а сега е почти два часът. Умирам от глад.

— Аз също. Сега, след като се сдоби вече с тоалет, бихме могли да отидем някъде и да хапнем. Особено аз, защото ти трябва да пазиш талия за роклята.

— Така си мислиш. Ако се наложи, след това ще я занеса на шивач да я отпусне. Гладна съм като вълк и ще се наям до насита, можеш да бъдеш сигурна.

Усмихнати, те напуснаха магазина и решиха да отидат в малък уютен ресторант от другата страна на главната улица. Седнаха на една маса в дъното и разгледаха менюто.

— За мен един стек „Канзас“ и една салата — взе да поръчва Джесика, — а също и крем „Рарбарбер“ с ванилов сладолед…

Когато вече сити седяха на по чашка кафе, тя зададе на Айрийн въпроса, който я вълнуваше откакто бяха запланували Коледната вечер.

— Как мислиш… Реших да направя подарък на Саманта нещо… но…

— Питаш се, дали да подариш нещо и на Питър, така ли е? — засмя се приятелката й.

— Да, така е. Не искам да бъде някакъв специален подарък, но също и не бива да е абонамент за медицинско списание — усмихна се несигурно. — Или може би още веднъж трябва да обмисля идеята за абонамента?

— С други думи, да не е нито копринена пижама, нито златна халка — подхвърли Айрийн.

Джесика сбърчи вежди.

— Много весело, няма що. След като си толкова остроумна, какво ще подариш на твоя Кърк?

— Още не зная. Сигурно нещо практично. Например една риза, но не съм съвсем сигурна…

— А пък аз знам. Мисля, че трябва да му подариш нов ръчен часовник. Неговият е развален, а лекар без часовник е като с вързани ръце.

— Сигурна ли си? — Айрийн отпи глътка кафе. После я погледна и кимна. — Имаш право! Ще му подаря часовник!

— Много ще му се зарадва.

— Сигурно. Въпреки че ще си помисли, че подаръкът е твърде скъп — Айрийн зарея поглед нанякъде и лека усмивка огря устните й.

Джесика въздъхна.

— Още ли трябва да чакам, за да се върнеш от седмото небе? Време е да тръгваме.

Навън двете се спогледаха.

— А сега накъде? — попита Джесика.

— Към бижутера. Ще купя часовник за Кърк.

Скоро намериха един, който им хареса и помолиха да гравират на обратната му страна следното: „За Кърк. С много обич. Айрийн“.

След четвърт час си тръгнаха.

— Какво да подаря на Питър? — въздъхна Джесика, на която още нищо не й бе хрумнало. — Може би бележник за бюрото.

Айрийн поклати глава.

— Не е оригинално. Ела, ще отидем в универсалния магазин и ще видим.

Въпреки големия избор, не намериха нищо подходящо. Без да разрешат въпроса, тръгнаха към изхода. Изведнъж групичка хора привлече вниманието им. Когато се приближиха видяха един известен лекоатлет да продава илюстровани книги за олимпиадата, която се проведе наскоро.

Разгледаха една от тях. Беше скъпо, подвързано с кожа издание.

Когато Джесика взе внимателно книгата в ръка, разбра, че това е най-подходящият подарък за Питър. „На нищо друго не би се зарадвал толкова!“ По време на олимпиадата той прекарваше всяка свободна минута пред телевизора. Всеки ден осведомяваше и нея, и Кърк кой какъв медал е спечелил.

Джесика се нареди на опашката и хвърли още един поглед на книгите. „Да, това наистина е най-подходящият подарък за Питър!“

Когато късно следобед се прибраха вкъщи, бяха радостни, че са успели да направят покупките си. Изморени и изгладнели, най-напред си събуха обувките, след това седнаха на масата и започнаха да си мечтаят за една добра фея, която да ги нагости.

— Знаеш ли какво? — лицето на Айрийн светна. — Ще си поръчаме по една пица по телефона. През два блока има пицария.

— Добра идея.

С удоволствие още веднъж Джесика би облякла новата си рокля, но тъй като беше много уморена, само я извади от кутията, закачи я на закачалката и я загледа замечтано. Представяше си как ще изглежда на партито и как ще танцува в прегръдките на Питър.

„Питър…“ — отново я обзе съмнение дали е взела най-подходящото за него. Дали подаръкът й не беше доста скъп? Какво ли щеше да си помисли той за нея?