Лаура Райф
Джесика (3)

III

След две седмици беше Коледа. В болницата бе доста оживено. Поради лошото време имаше много пациенти със счупвания и други наранявания.

Джесика се справяше добре с измерването на кръвно налягане, изваждането на конци, с поставянето на инжекции. Почти свикна с обръщението „Госпожице д-р“, но имаше моменти при работата си с Кърк и Питър, в които изпълняваше ролята не на лекар, а на наблюдател.

Въпреки всичко й беше забавно да работи с Кърк, който постоянно бе в добро настроение и непрекъснато се шегуваше. Дори Питър понякога забравяше предубежденията си и ставаше общителен и мил с нея.

Тогава тя започваше да чувства по друг начин развитието на отношенията им, а и приятното напрежение, което съществуваше между тях, непрекъснато се усилваше. Бореше се с всички сили срещу влечението си, но чувствата й изглежда водеха собствен живот и не можеха да бъдат контролирани. Очевидно и Питър изпитваше същото. Имаше моменти, в които Джесика се опитваше да забрави, че той е един обикновен прелъстител, също като предишния й приятел, но някаква частица от разума й я възпираше.

„Не бива да се впускам в интимна връзка с Питър, защото би завършила катастрофално. Но бихме могли да сме приятели — мислеше си тя. — Един брак би разрушил всичко.“ В същия момент се плашеше от себе си. „Как мога да мисля тъкмо сега за женитба!“ Не се бяха срещали нито веднъж извън работно време. Не си бяха казали нито дума, та да има повод за някакви надежди. Но кой знае защо обаче Джесика беше убедена, че той копнее по нея, както и тя по него. Когато оставаха сами, погледът му се задържаше върху тялото й повече, отколкото беше необходимо, а когато му подадеше нещо и се докоснеха пръстите им, и двамата се чувстваха като наелектризирани. Изпитваха еднакви чувства един към друг — Джесика беше сигурна в това.

Стоеше пред вратата на барчето с група колеги, когато Питър застана до нея, дръпна я под едно имелово клонче и я целуна. Топлите му устни се задържаха върху нейните и телата им се докоснаха.

Джесика имаше чувството, че ще изгори от желание, въпреки че се държеше така, сякаш се шегуват. По гърба й премина остра тръпка, усещайки ускорения му пулс. Колегите им ги погледнаха слисано в първия миг, а след това започнаха да пускат остроти и да се смеят. Питър също се засмя.

Малко по-късно бяха сами в лекарския кабинет на хирургията. Изведнъж Питър стана странно сериозен.

— Това са новите ви указания — отбеляза той и й подаде една бележка, отбягвайки погледа й.

Объркана, Джесика взе листчето и се поколеба дали да го погледне. „Сигурно съм преназначена към друг главен лекар. О, не — мислеше си тя. — Искам да остана при Питър. А ако той лично е поискал да го напусна? — преглътна. — Може би така ще е по-добре.“

Боязливо погледна написаното в бележката.

1. Точно в 21:00 часа трябва да бъдете на партито.

2. Да сте без бяла престилка.

3. Да танцувате само с един мъж — Питър.

4. Нямате друг избор. Вечерта ще бъдете с мен!

Подпис: Вашият шеф.

Мина известно време, докато схване нещата, а след това изведнъж й стана горещо. Питър я молеше да бъде с него на партито. Тя го погледна с крайчеца на окото си. Той се изправи до нея и се засмя.

Изведнъж напрежението й се стопи и също му отвърна със смях.

— Това са моите задължения, така ли? Какво ще стане, ако не ги изпълня?

— Санкциите са много строги. Нямате избор! — очите му блестяха от радост.

— Значи ще трябва да се подчиня…

В момента Джесика въобще не се притесняваше какво ще облече за партито. Мислеше само за това, че ще бъде заедно с Питър, че ще танцува с него… цяла нощ… Сега вече не можеше да разсъждава за нищо друго.

Вечерта заедно с Айрийн разгледа гардероба си и констатира:

— Нуждая се от нова рокля.

Приятелката й донесе една от своите.

— Искаш ли да ти дам тази? — беше хубава вълнена синя рокля с деколте на гърба. — Какво ще кажеш? — Айрийн завъртя закачалката.

Джесика поклати глава.

— Не, благодаря ти. По-добре да си купя нещо ново. Ще дойдеш ли с мен? — изведнъж се почувства отпочинала, въпреки напрегнатия работен ден.

— С удоволствие — съгласи се Айрийн. — За щастие аз вече знам какво ще си облека. Преди да пристигнеш ти, си купих нещичко.

— Зная. Прекрасна е. Копринената, нали? — рече Джесика засмяно. — Следващата седмица имаме свободен ден. Тогава ще пазаруваме. Каня те и на обяд!

Айрийн също се засмя.

— Сигурно имаш доста в кредитната карта?!

 

 

Двамата с Питър работеха в лекарския кабинет, когато се почука на вратата. Показа се една медицинска сестра.

— Питър, търси ви симпатична млада дама.

Преди той да реагира, влезе дъщеричката му Саманта с развени тъмни къдрици. Последва я закръглена възрастна жена.

„Сигурно е прислужницата“ — помисли си Джесика. Питър сияеше.

„Личи си, че обича детето си най-много от всичко“ — установи Джесика.

Той вдигна малката, притисна я към себе си и я целуна по нослето. След това я пусна нежно.

— Сами, искам да ти представя Джесика Лангли — направи крачка напред и докосна Джесика по рамото. — Джесика, това е дъщеря ми Саманта. Най-хубавото момиченце на света.

„Не може да бъде. Питър ме сприятелява с дъщеря си. Престани да си въобразяваш!“ — заповяда си Джесика. Усмихна се мило на детето и протегна ръка.

— Здравей, Саманта. Радвам се да се запознаем — момиченцето имаше същата тъмна коса и същите пълни, потрепващи устни като баща си, но за разлика от тъмнокафявите му очи, неговите бяха сини и много изразителни. Наистина беше хубаво.

— Добър ден! — Сам й подаде неохотно малката си длан.

Джесика веднага усети, че ревнува баща си от всяка жена, с която той общува.

— Сигурно си дошла, за да видиш голямата коледна елха, нали?

Преди детето да й отговори, нещо, Питър го изпревари:

— Права сте. Вчера обещах на Саманта да й покажа елхата и украсата.

Представи на Джесика и прислужницата си, преди тримата да излязат.

 

 

Два дни по-късно Питър й съобщи, че трябва да му асистира при операция на апандисит. Въпреки че беше наблюдавала вече такава операция, това й беше първата, в която щеше да участва. Постепенно щеше да стане истински лекар. С нетърпение и любопитство очакваше предстоящото „събитие“.

Нейната задача беше да подготви пациента за операцията. Преди хирургическата намеса да го прегледа основно, да му направи изследвания на урина и кръв, и да му измери кръвното налягане.

Дойде „големият ден“. Преди болният да бъде отведен в операционната, Джесика му инжектира успокоително. След това отиде да си измие ръцете и да ги дезинфекцира. Погледна се в огледалото и оправи непокорния кичур коса на челото си. В същия момент влезе Питър.

— Джесика, не можете ли да забравите поне за момент, че сте жена? — измърмори той. — По-късно ще се оправяте.

Не можа да отговори нищо. Този ли бе мъжът, който преди няколко дни я бе поканил да бъде с него на тържеството? Не можеше да го разбере. Скоро отново си възвърна гласа.

— Вие сте единственият, който не може да забрави, че съм жена, д-р Морисън!

Никога досега не се бе нервирала така. „Какво всъщност си въобразява този тип? Нямал е късмет в живота и сега обвинява всички жени за това!“ С удоволствие би му го изтърсила право в лицето.

До операцията оставаше съвсем малко време и Джесика трябваше да се овладее. „По-късно ще поговоря с него“ — реши тя и прехапа устни. После изми старателно ръцете си с четка, сложи си ръкавици и се запъти към операционната.

След малко и Питър дойде. Носеше стерилна престилка, маска, хирургическа шапка и ръкавици. След кратко общуване с анестезиоложката чрез поглед, той започна операцията.

Джесика го наблюдаваше внимателно. Той работеше ловко и прецизно. Въпреки нежеланието й, тя трябваше да признае, че действително е добър хирург.

След като приключи, той се обърна към нея.

— Можете да зашиете раната.

Никога досега не бе го правила. Беше толкова развълнувана, че отначало се стъписа. През целия си живот не се беше чувствала толкова несигурна и несръчна. И на никого не бе била толкова благодарна, колкото на Питър, който в този момент хвана ръката й и я води, докато не завърши шева.

 

 

Когато късно следобед напусна клиниката, Джесика се чувстваше толкова изтощена, че нямаше сили да се прибере вкъщи. Навън валеше на парцали. Тя сви рамене и притвори очи. Усети колата, която се движеше бавно до нея и чу, че някой я повика. Беше Питър. Без да се обръща, тя ускори ход.

— Мога ли да ри закарам? — попита той през отворения прозорец.

Беше му все още сърдита заради забележката в операционната и продължи да бърза с наведена глава.

— Не, благодаря! — отсече.

Питър спря колата и след няколко мига стоеше до нея. Внимателно махна снежинките от косата й.

— Изглежда, че магически привличате снега — усмихна се и я прегърна.

Изведнъж ядът й мина и неволно му отвърна с усмивка.

— Елате, Джесика, качете се. Навън е твърде студено — придърпа я към автомобила и отвори предната врата. Без да протестира повече, тя се качи.

Наистина топлината вътре беше много приятна. Докато Питър заобиколи и седне зад волана, Джесика се отпусна на седалката.

— И така, сега сте под мое покровителство и не можете вече да ми противоречите. Какво мога да направя за вас? — засмя се той доволно и запали двигателя.

— Отведете ме вкъщи, защото ще ви обвиня в отвличане.

— О, не! Имам по-добро предложение. Ще ви откарам у нас — даде газ и изпревари лимузината отпред.

— Питър! — викна му Джесика, когато той, без да намали скоростта, профуча покрай жилището, в което живееха с Айрийн.

— Защо бързате толкова? Малко по-късно, след като се сгреете с едно питие, ще ви закарам. Искате ли да видите отново дъщеря ми?

Тя не се възпротиви, пък и наистина не бързаше. Айрийн беше още на работа, нямаха и никакви планове за вечерта.

— Ще се радвам да видя отново Саманта. В клиниката не ни остана време дори да се запознаем — отговори по-меко. Освен това се радваше, че най-сетне е насаме с Питър извън работното им място, но го премълча.

Беше се стоплила и свали ръкавиците си. Малко след това почувства ръката му върху своята.

— Стоплиха ли се ръцете ви? А сърцето? Още ли е леденостудено?

Отдръпна се сърдито.

— Това не ви засяга.

Питър се засмя и зави към гаражите на жилищната сграда.

— Пристигнахме.

Той паркира и й помогна да слезе. До третия етаж се качиха с асансьора. Отвори вратата на апартамента, застана встрани и я покани да влезе.

— Имали някой вкъщи? — извика от антрето. — Сам, къде си? Водя ти гости.

В дневната Саманта се хвърли в прегръдките на баща си и той я целуна нежно.

— Мила, сигурно си спомняш Джесика, с която те запознах в клиниката?

Детето се обърна неохотно.

— Здравейте…

Джесика почувства враждебния тон в гласа му, усмихна се мило и му подаде ръка.

— Здравей, Сам. Приятно ми е, че те виждам.

Не й отговори, но тя не се оставяше така лесно да бъде объркана.

— Хареса ли ти елхата в болницата?

— Много е хубава — отвърна малката, явно без намерение да я улесни в контакта.

Джесика отправи поглед към подредения с любов коледен венец до камината. Той беше от имелови клончета, по които блещукаха пъстри светлинки.

Питър я покани на масата и клекна до дъщеря си.

— Сами, какво става с горещия шоколад? Искаш ли да помогнеш на Хана при приготвянето му?

Момиченцето продължи да стои смълчано. Погледът му бе насочен не особено доброжелателно към Джесика. Най-накрая се приближи бавно и протегна ръчичка към баща си.

— Татенце, ела в моята стая, за да ти покажа изненадата за Хана — рече и го дръпна за ръката. — Но само ние двамата.

Джесика разбираше, че детето целеше да я отстрани.

— Питър, докато Саманта ви показва изненадата, ще отида до банята.

Той й отправи благодарствен поглед и се обърна към прислужницата.

— Хана, бихте ли показала тоалетната на госпожица д-р Лангли?

„Бедният Питър — мислеше си Джесика малко по-късно, докато се решеше. — Вероятно никога няма да може да се ожени, поне докато Саманта не порасне. Момиченцето е сладко, но доста разглезено и преди всичко болезнено ревниво към всяка жена, която се приближи до баща му.“

Изведнъж й стана студено. И когато се върна в дневната, закопня колкото е възможно по-бързо да се прибере вкъщи и да си легне.