Лаура Райф
Джесика (14)

XIV

На четвъртия ден след операцията Джесика реши да не нощува повече в клиниката. Леля й се чувстваше добре и по думите на лекаря след няколко дни можеха да я изпишат.

Като напазарува и свърши някои други неща, тя се прибра вкъщи късно следобед. Тъкмо затвори вратата, когато телефонът иззвъня. Сърцето й замря от страх да не е някоя лоша вест за леля й.

Пусна чантата си на пода и се втурна към апарата.

— Ало?

— Здравей, Джесика! — чу гласа на Айрийн.

— О, ти ли си, Айрийн! — стори й се, че са минали години, откакто напусна приятелите си и клиниката. А беше тук само от една седмица.

— Как си, Джесика? Как мина операцията?

Разказа й накратко.

— Нямам търпение леля Лусинда да се прибере вкъщи — добави.

— Разбирам те. Сигурно си стояла при нея неотлъчно. Няколко пъти се опитвах да се свържа с теб, но никой не се обади.

Джесика се засмя.

— Спах на допълнително болнично легло в стаята й. А това означава, че почти не съм мигвала няколко нощи… Има ли нещо ново при теб? Какво става в клиниката? Струва ми се, че цяла вечност ме е нямало.

„Господи, как копнея да разбера нещо за Питър!“

— Е, скъпа моя, имам една новина! Дръж се! — гласът на Айрийн звучеше тайнствено. — Аз и Кърк ще се женим!

— О, Айрийн! Толкова се радвам! Кога? — притисна по-здраво слушалката към ухото си.

— Колкото се може по-скоро. Не знаем още със сигурност. Във всеки случай не преди да се върнеш ти. Настоявам да ми бъдеш кума!

— С най-голямо удоволствие! — отвърна Джесика. И тогава рояк мисли се завъртяха в главата й. Как щеше да я посрещне Питър? Ще намери ли сили и воля да го погледне в очите? Беше ли достатъчно подготвена за това, или й трябваше още време?

Гласът на приятелката й я върна на земята.

— Стига сме говорили за мен. Сигурно нямаш търпение да чуеш нещо за Питър.

Под натиска на първия си импулс Джесика понечи да отрече, но после промени решението си. Айрийн едва ли щеше да й повярва.

— Права си. Какво ново при него? — напрегната, тя затаи дъх.

— Честно казано, станал е невъзможен.

— Какво имаш предвид?

— Откакто те няма, е направо нетърпим. Винаги е намръщен, непрекъснато е в лошо настроение, дори и с Кърк се държи зле. Знаеш колко добре се разбираха преди.

— Но какво му става?

— Не се ли сещаш? Липсваш му! Много добре го знаеш, нали? — тросна й се Айрийн. — Е, кога ще се върнеш? Надявам се да си се отказала от фиксидеята си да започнеш другаде всичко отначало!

— Още не съм сигурна, Айрийн. Не намерих време да помисля за това. В последно време бях заета само с леля.

Имаше вече едно такова решение — да не се върне никога в Канзас сити, да не види никога вече Питър. Джесика затвори очи за момент. „Вероятно така ще е най-добре. Айрийн ще си намери друга кума и…“

— Джесика, моля те не предприемай нищо, за което да съжаляваш по-късно. Знаеш, че мястото ти е тук. И… извинявай, скъпа, на вратата се звъни. Ще ти се обадя пак след няколко дни.

— Приятно ми беше да си поговорим, Айрийн. До скоро!

— Джесика, моля те, обмисли всичко още веднъж…

— Чао!

Джесика затвори телефона. Айрийн бе споменала, че Питър бил винаги тъжен и намръщен. След тази новина се почувства по-добре. „Навярно наистина му липсвам… Дали не се е променил? Не — ядоса се на себе си. — Трябва най-после да престана да се самозалъгвам. По-добре да помисля къде да продължа стажа си.“

Звънецът рязко иззвъня и прекъсна мислите й. Преди да стигне до вратата, чу гласа на съседката си.

— Джесика, аз съм!

Отвори. Отвън стояха Розали и един млад мъж, който нервно мачкаше яката на ризата си.

— Джесика, това е Хенри Йорк. Жена му…

— Мис… Мисля, доктор Лангли, че жена ми ще ражда! Елате, моля ви! — гледаше я умоляващо.

Представата да изражда дете сама в това отдалечено място я изплаши много. Имаше съвсем бегла представа от акушерство… Беше специализирала хирургия.

— Нуждаете се от специалист, мистър Йорк. Кой е вашият лекар? Защо не повикате него? Аз едва ли мога да ви помогна.

— Моля ви, мис… лекарят ни, старият доктор Типин, няма да е в града до утре сутринта. Не очаквахме бебето толкова рано. Жена ми преди два дни беше на преглед.

— Защо не я закарате в болницата?

Джесика изпадна в паника. Знаеше толкова малко за акушерството.

— Нямаме време! — младият мъж припряно оправи косата си. — Жена ми… тя мисли, че бебето скоро ще се роди — той отново я погледна умолително. — Ще дойдете ли?

— Разбира се.

Нямаше право да му откаже. Мислите й се объркаха. „Какви инструкции се спазваха при раждане?“

— Разбира се, че ще дойда. Само да си взема чантата.

На път към селото, където живееше младото семейство, Джесика го запита:

— Имате ли други деца?

Вероятно жена му раждаше за първи път, а в такъв случай болките можеше и да не са родилни. При това положение, до раждането имаше още време, а дотогава старият доктор Типин щеше да се върне. Но надеждите й не се оправдаха.

— Имаме две момчета, мис — отвърна й гордо. — Този път се надяваме да е момиче. Жена ми Емили казва… — той се впусна в разточителни обяснения за техните надежди и планове, но Джесика не го слушаше. Опитваше се да си спомни какво бе чела в учебниците за раждането.

Младият мъж паркира колата си пред къщата и те изкачиха бързо стълбите. Емили вече ги чакаше на вратата. На Джесика й бе достатъчен само един поглед, за да разбере, че жената е в напреднала бременност и й е време да ражда.

Подаде й ръка и тя направи болезнена гримаса. Придържа я, докато отмине болката. Емили поиска да си легне.

— Нека да ви прегледам! — говореше й с нежен глас и се учуди, че толкова убедително прозвуча.

„Е, поне теоретично съм наясно с нещата“ — помисли си. Беше завършила с отличие. Знанията й би трябвало да са достатъчни, за да може да помогне на една жена да роди нормално!

Когато Емили си легна, Джесика отвори чантата си. За щастие имаше необходимото. Сложи си стерилни ръкавици и започна прегледа, като все още вътрешно се надяваше, че новият жител на планетата ще дочака завръщането на доктор Типин.

Резултатът от прегледа показваше обаче, че бебето е нетърпеливо да излезе на бял свят. Джесика беше сигурна, че това няма да продължи дълго. Болките зачестяваха и силата им се увеличаваше. Като че ли Емили бе я чакала само да пристигне, за да започне да ражда.

Джесика си пое дълбоко въздух. После се обърна към Хенри и му даде някои указания.

— Нуждая се от чисти кърпи. Заведете ме в кухнята — тя последва младия мъж. — Трябва да сложим вода да ври, за да стерилизирам инструментите.

Огледа шкафовете.

— Нужна ми е купа със сапунен разтвор… — осъзна, че говори по-скоро на себе си, отколкото на Хенри, но това някак си й помагаше да събере мислите си.

Бъдещият баща нервно носеше всичко, което му поискаше. После чакаше нови нареждания.

— Хенри, намерете ми шнур, за да завържа пъпната връв.

Джесика се радваше, че имаше в чантата си шишенце течен сапун и ножица.

Хенри донесе шнура. Тя си отряза едно парче и го пусна заедно с ножицата във врящата вода. После забърза към пациентката си. Лицето на Емили беше изкривено от болка. Беше свила коленете и пръстите на ръцете си в юмруци. Кокалчетата им бяха побелели от напрежение.

— Хенри, трябва ми съд със студена вода и кърпа — избърса лицето на Емили. Предусещаше, че бебето ще се роди скоро и отправи молитва към небето да й помогне да се справи. Подаде кърпата на Хенри. — Продължавай. Ще я прегледам още веднъж — най-напред реши да успокои пациентката си. — Емили — рече й спокойно и уверено. — Легни настрани. Не се страхувай, няма да ти причиня болка.

Когато дойдоха новите пристъпи на болка, Джесика взе чиста кърпа, за да задържи излизащата главичка на детето. Не биваше това да стане прекалено бързо, за да не се разкъса перинеумът на майката.

Сложи си ръкавица и отново прегледа Емили. Изплаши се и дъхът й секна. Пъпната връв беше при главата на бебето. При всяка контракция главичката натискаше пъпната връв и прекъсваше кислорода, нарушавайки кръвообращението.

Студена пот изби по челото на Джесика. Бебето беше в опасност. „Какво да правя? — мислеше си отчаяно. — По дяволите, каква полза от медицинското ми образование, след като не мога да изродя едно дете?!“

Напрегна паметта си, но в главата й сякаш се бе спуснала тъмна завеса. Знаеше само едно: ако веднага не предприеме нещо, детето щеше да се задуши от липса на кислород. „Милостиви Боже, защо? Трябва непременно да си спомня какво се правеше в такива случаи. Бебето не бива да умре. Да можех само с пръст да преместя пъпната връв и да я избутам над главичката!“

Погледна Емили в лицето. Очите й се бяха разширили от страх. Джесика се опита да й се усмихне успокояващо, но самата тя беше почти толкова уплашена, колкото и майката. А може би и повече!

Опита се да пъхне пръсти под пъпната връв. За неин ужас тазът беше стегнат и тя не можеше да се премести. Следващите няколко мига бяха кошмарни. Трябваше да погледне истината в очите. Беше сама до родилка, чието бебе беше в опасност. Ако не успееше да премести пъпната връв, след секунди бебето щеше да се задуши.

Сега всичко зависеше от нея и от способностите й.

Постепенно мозъкът й се проясни. Спомни си думите на един възрастен професор: „Напрягането често е рефлекс, получен от страх. Като начало е важно да се преодолее страха…“

„Естествено! Страхът на майката допринася за стягането на таза и пъпната връв не може да се премести! На всичкото отгоре Емили трябва да е усетила и страха в очите ми. Трябва да я накарам да преодолее страха си“ — мислеше си Джесика, усещайки как надеждата се връща в нея. И тя се усмихна ободрително.

Сега трябваше да се концентрира върху Емили и бебето. Когато отново я погледна, срещна в очите й доверие и надежда. Всички следи от напрежение и боязън бяха изчезнали.

Този път Джесика успя да прокара пръсти под падналата пъпна връв и бързо да я измъкне.

Не след дълго бебето се роди.

Изпита непознато досега по силата си вълнение. Вдигна го високо и после го сложи до майката.

— Имате чудесна дъщеря — усмихна й се и завърза пъпната му връв.

Хенри се втурна в стаята, щом чу бебешки плач. Но той не беше сам. Джесика не можеше да повярва на очите си. До него стоеше Питър! Той се втренчи в нея, сякаш я виждаше за първи път.

— Питър! Какво правиш тук?!

Преди той да успее да й отговори, Хенри нададе победоносен вик.

— Добре ли чух?! Момиче?! Наистина ли имам момиченце?! — прегърна щастлив жена си и я целуна.

— Да, Хенри! — погледна го Емили сияеща. — Имаме прекрасна дъщеричка!

Той бързо се обърна към Джесика.

— Всичко е наред, нали?

— Да, всичко е наред! Но то се нуждае от баня.

Никога преди това тя не беше къпала бебе, но го направи, сякаш й бе ежедневие.

 

 

Половин час по-късно, след като двете с Розали изкъпаха бебето и майката и подредиха стаята, Джесика сложи новороденото в скута на Емили. После извика в стаята мъжете, които „поляха“ събитието с бутилка уиски.

Докато Хенри се занимаваше с жена си и дъщеря си, Питър сложи длан на рамото й.

— Моите поздравления! Беше великолепна!

— Благодаря, Питър…

Тя все още не можеше да проумее какво прави той тук. Погледите им се срещнаха и отново я обхвана онова опиянение, което почувства още първия път.

— Това тук никога няма да го забравя! — прошепна, като под „това тук“ разбираше всичко: страховете си по време на израждането, умението да запази самообладание в извънредно критичната ситуация, комплимента на Питър и възхищението, което прочете в погледа му.

— Аз също няма да го забравя, Джесика. Никога! — Питър взе ръцете й в своите и ги стисна. — Но има много други неща, които искам и ще ги забравя. Тук съм, за да говоря с теб за това.

Двамата погледнаха щастливите родители.

— За какво по-точно ще говорим? — Джесика се взря в очите му и прочете безкрайна нежност и любов.

— За това, че съм бил глупак — засмя се той смутено. — За това, че понякога съм те сравнявал с жена си, че съм ти приписвал същите грешки, които тя правеше. Не ти дадох никакъв шанс. Не дадох шанс на двама ни, защото не можех да забравя миналото. Но ще се погрижа да наваксам загубеното, ако все още ме желаеш!

„Наистина ли го мисли?!“ Джесика не можеше да го проумее, не можеше да намери думи, за да изрази това, което усещаше; не се чувстваше достатъчно силна, за да приеме това, което й се даваше. А всъщност една дума беше достатъчна да обясни всичко — любов.

Емили и Хенри се приближиха и й благодариха сърдечно. Хенри колебливо й предложи да я закара вкъщи.

Джесика се усмихна на щастливия баща.

— Мисля, че това ще стори доктор Морисън. Вие сега сте нужен на семейството си.

Питър кимна.

— Да, аз ще те закарам.

Нежният му поглед говореше много. Никога досега не беше го виждала така влюбен и толкова изпълнен с желание.

Сбогуваха се със семейство Йорк и излязоха ръка за ръка.

Когато пристигнаха в къщата на леля й, Джесика първо направи по едно силно кафе. След безсънните нощи в болницата и след тежкото израждане се чувстваше като пребита. Беше щастлива, както никога в живота си, защото имаше нова надежда…

— Сигурно си страшно уморена — прозвуча топло гласът на Питър. — Ще ти донеса едно кафе — той я прегърна и я заведе в дневната на канапето. Сложи я нежно на възглавничките, целуна я по челото и отиде в кухнята, откъдето се върна малко по-късно с две чаши димящо кафе. Подаде й едната и седна до нея. Двамата отпиха мълчаливо.

— Благодаря, Питър, тъкмо от това имах нужда — Джесика остави чашата си. — Беше дълъг ден — тя си пое дълбоко дъх.

— Последните дни бяха и за мен безкрайно дълги… — той вдигна очи и срещна погледа й. — Джесика, имам да ти казвам толкова неща. Много съжалявам. Аз наистина съм…

Джесика се засмя.

— Ах, ти, донжуан такъв! Преди говореше едно, а сега друго.

Питър сериозно кимна.

— Да. Такъв бях, дори и нещо повече. Рискувах щастието ни, поради глупостта си.

Тя почувства, че сърцето й неволно заби по-бързо. Поклати глава.

— И двамата бяхме глупави — вдигна ръка и го помилва нежно по лицето. — Страхувам се, че и аз бях твърде упорита.

Питър целуна дланта й. След това я притисна към себе си.

— Не, скъпа, всичко стана по моя вина… Но аз се промених! Ще ти докажа, ако ми дадеш възможност.

Сълзи на щастие бликнаха в очите й и Джесика успя само да кимне мълчаливо.

Устните му потърсиха нейните.

— Толкова страшно беше през последните дни без теб — прошепна й дрезгаво, след като се отдръпна нежно от нея. — Толкова ми липсваше! Имам да ти казвам толкова много…

— О, Питър… За всичко, което се случи между нас, аз съм виновна, колкото и ти.

— Благодаря — той стана сериозен. — Искам да знаеш едно: вярвам, че ще бъдеш много добър лекар. Никога няма да поискам от теб да се откажеш от професията си. Ще бъде грях и престъпление спрямо всички болни, на които би могла да помогнеш.

— А какво ще стане, ако родя дете?

Трябваше да мине известно време, докато схване смисъла на думите й. Очите му светнаха.

— Искаш дете? Би било чудесно. Но… — изведнъж той широко се усмихна и я хвана за брадичката. — Но само ако аз съм бащата. Искаш ли наистина дете от мен?

Джесика също се засмя.

— Ще помисля и ще ти кажа.

Питър я притегли нежно към себе си.

— Ах, ти, малка хитрушо!

Бръкна в джоба си и извади елегантна кутийка. Върху червеното кадифе блесна прекрасен пръстен с диамант.

— Това е за теб!

— Питър! — Джесика тръпнеща пое кутийката и бавно вдигна поглед. — Това означава ли…

— Искам да се оженя за теб, Джесика… колкото е възможно по-скоро! — взе пръстена и го постави на лявата й ръка. — Джесика, обичам те! Много те обичам! — гласът му леко трепереше.

— О, Питър, аз също те обичам и искам… — Джесика не довърши думите си и усмивката й застина. „Ами Саманта? Дали няма да откаже да приеме новата жена на баща си?“

Питър стисна ръцете й.

— Мислиш за Сам, нали? Тя иска да бъдеш с нас. В началото беше ревнива, но аз поговорих с нея. Обясних й, че като се оженя за теб няма да спра да я обичам. Това я успокои. За да я убедя докрай й казах, че ако дойдеш при нас, ще й подариш братче или сестриче. Тогава ме помоли да те доведа.

— О, Питър! — Джесика беше на седмото небе от щастие. — Значи сте го измислили вече?

Той кимна.

— Трябва само да кажеш „да“.

Отново я целуна по устните, а тя му отвърна с цялата си любов и нежност.

— Скъпи, съобщи на Сам, че отговорът ми е: „Да! Да! И още веднъж да!“.