Лаура Райф
Джесика (11)

XI

Когато Джесика пристигна на паркинга, микробусът вече я чакаше. Зад кормилото седеше Гари. За нейна изненада вътре имаше още шест деца на възрастта на Дони.

— Надявам се, че нямаш нищо против — каза Елва, отваряйки й вратата. — Тази банда настояваше непременно да дойде. Когато разбраха, че Дони ще ходи в планината, направо полудяха.

— Разбира се, че нямам нищо против — Джесика погледна малките, изпълнени с очакване, лица. — Излетът наистина ще бъде прекрасен!

— Дано не ни създават много проблеми.

Джесика седна отпред до Елва, Гари запали мотора и потеглиха.

След двучасово пътуване стигнаха до голяма хижа от масивно червеникаво дърво. Децата шумно слязоха от микробуса и започнаха да се замерят със снежни топки.

Малко по-късно всички се събраха в салона на хижата, където имаше камина. Зачакаха шейната. Тя се появи скоро, по конете звъняха камбанки, а кожата им блестеше под зимното слънце.

Кочияшът — младо момче на име Джо — оправи юздите и скочи на капрата.

— Хей, деца! Искате ли да пътувате по пухкавия сняг?

— Да! Да! — завикаха едно през друго.

— Добре, но само по трима. Един от вас може да седне отпред до мен, а другите двама отзад на пейката.

— Чухте ли? — Гари плесна с ръце, за да привлече вниманието на всички. — Първите могат да се качват. Останалите да влизат вътре. Има горещ шоколад.

— Може ли да се возим повече от един път? — попита кочияша едно от момчетата.

— Можете да се возите, колкото си искате. Аз съм с вас до пет часа следобед.

Първата група се върна. Децата изтичаха в хижата, за да си стоплят ръцете и да пийнат от шоколада, приготвен от Елва специално за тях. После отново излязоха на снега.

Огънят в камината пръскаше приятна топлина. Горящите дърва пращяха и пукаха.

— Много е приятно тук, нали? — попита Гари, настанявайки се до Джесика.

Към тях се присъедини Елва, която донесе три чаши греяно вино с подправки. След като се постоплиха, излязоха от хижата, за да проверят какво правят децата. От върха на хълма се задаваше шейната. Скоро Джо дръпна юздите и спря.

Първите три деца скочиха радостно от шейната, докато чакащите пък се настаниха бързо в нея. Джо се наведе към едно малко момиченце, което стоеше встрани само, и го хвана за ръчичката.

— Ела, малката ми, ще се намери и за теб местенце. Ще седнеш у мен.

Скоро шейната потегли отново в поредното си пътешествие.

— Хайде да си направим снежен човек! — изникна отнякъде предложение.

— Чичо Гари! — извика Дони. — Ще ни помогнеш ли?

— Разбира се — Гари се засмя и се обърна към Джесика и Елва. — Извинете ме. Нужен съм им.

Той се наведе и се зае сериозно за работа. Джесика го наблюдаваше как извайва главата. Отнякъде беше намерил стара лула и я постави в устата на снежния човек. После му нахлупи шапка, която извади от джоба на якето си. Децата го наобиколиха и запляскаха радостно с ръце.

Когато снежният човек беше готов, Гари се върна засмян при Джесика.

— Колко добре умееш да се държиш с децата, Гари! — възкликна тя.

Усмивката му изчезна и той я погледна сериозно.

— Обичам ги. Предполагам и ти също?

— Да. И аз…

Изведнъж Джесика се почувства странно напрегната. Имаше глупавото чувство, че зад въпроса му не се крие само просто любопитство.

Елва се зае с децата, а двамата с Гари тръгнаха бавно към хижата.

Свалиха си анораците и ръкавиците и застанаха пред камината, за да си стоплят ръцете. От кухнята се носеше мирис на пържено месо и ароматен пастет.

Изведнъж Джесика почувства силен глад.

— Едва ли ще дочакам обяда — въздъхна с трагична физиономия.

— Аз също. Обядът е чак в един часа — Гари погледна стенния часовник. — Господи! Погледни само! Още няма дванадесет! — той й намигна. — Дали ще разберат, ако го мръдна малко напред?

Те се засмяха и се настаниха в креслата пред камината. Джесика се чувстваше добре и отпочинала. „Хубаво е понякога да не си в болницата, дори и за един ден.“ Но не спираше да мисли за Питър. Питаше се какво ли прави в този момент, как е, чувства ли липсата й.

— Разкажи ми нещо за себе си, Джесика! — помоли я Гари и я погледна в очите.

Тя се завърна отново в реалността.

— Какво по-точно? — попита, като се надяваше, че няма да стане необходимо тук и точно сега да му каже, че в него за съжаление вижда само приятел и нищо повече.

— Нещо за плановете ти, за живота извън клиниката. Сигурно личният ти живот е доста интересен.

— Личен живот. Какъв ти личен живот? Образованието и работата ме ангажират толкова, че нямам никакво свободно време. Сигурно не знаеш, че съм отскоро в клиниката. Това е първата година от стажа ми — Джесика се засмя, а после бързо добави: — Не ме разбирай погрешно, Гари. Не искам да се оплаквам. Обичам работата си. Винаги съм мечтала да стана лекар.

— На мен също ми харесва работата ти. И ти се възхищавам. Нямаш ли намерение да се омъжиш… и да създадеш семейство?

Усмивката й беше несигурна.

— Може би. Още не зная със сигурност. А сега ти ми разкажи нещо за себе си.

— При мен няма нищо особено. Работя много и като теб нямам време за личен живот.

— Толкова лесно не можеш да ми се измъкнеш — поклати глава Джесика. — Би могъл да ми разкажеш и повече.

— Е, добре… Копнея за приятен и спокоен живот — Гари повдигна вежди. — За една малка къща и за една любвеобилна съпруга, която да ме чака — зарея поглед в огъня. — Искам и деца.

Джесика го погледна. „Той със сигурност ще бъде добър съпруг и баща. Най-малкото на две деца…“

После бавно се обърна към нея.

— Още не си ми казала това, което най-много ме интересува. Ти… сгодена ли си? — хвана ръката й и я погледна. — Нямаш пръстен. Означава ли това, че още не си омъжена?

Джесика измъкна дланта си. Сега, когато Гари недвусмислено й предлагаше интимни отношения, а не само добро приятелство, беше най-удобният момент да разсее илюзиите му. Щеше да й бъде трудно, но трябваше да го направи.

„Защо не го срещнах по-рано! Той би предложил на една жена всичко, за което тя копнее… Да не беше се появил Питър…“

— Има друг мъж в живота ти, нали? Очите ти изведнъж се натъжиха — каза Гари тихо.

Последва мълчание:

— Колко жалко… Мисля, че ако се опознаем по-отблизо… — той замълча и сви рамене. — Все пак от цялото си сърце ти желая всичко хубаво. Дано се сбъднат желанията ти.

— Благодаря ти, Гари. Аз също ти желая много щастие. Сигурно пак ще се видим някога… някъде…