Миранда Лий
Оживели мечти (2)

Втора глава

Той я настигна на верандата. Погледна я загадъчно и попита:

— Каси? Нали не си тръгваш?

„Ти си двадесет и девет годишна, добър ветеринарен хирург, независима, разумна жена. Не си уязвимо и наивно момиченце!“

Стремеше се да се овладее.

— Здравей, Дан. Стори ми се, че те видях вътре. Отдавна не сме се срещали. Изглеждаш добре. Извини ме, но закъснявам.

— Значи не си тръгваш заради мен — стискаше здраво ръката й, а очите му търсеха нейните в очакване на отговор.

Каси кипна — за какъв се мислеше!

— Не, разбира се — отвърна му с укор.

— Тогава, би ли ми отделила няколко минути? — попита намръщено Макей. Тя го озадачи с отношението си.

— Може би минута, но моля те, побързай! — отговори му с нетърпеливи нотки в гласа.

— Толкова любезно от твоя страна! — промърмори той и пусна ръката й.

Каси се опита да скрие облекчението, което изпита. Не издържаше на допира му.

— Моля те, побързай, наистина трябва да вървя.

Дан присви очи и обгърна с поглед тялото й. Беше обута в любимите си избелели джинси. Погледите им се срещнаха. Прииска й се да не ги бе обличала.

Тя се чувстваше неудобно. На излизане от къщи, успя само набързо да среши русите си коси и да сложи лек гланц на устните.

— Все така красива… Не си се променила… — промълви той.

Страните й поруменяха.

Макей все още имаше власт над нея и макар да знаеше това, тя не желаеше да си го признае. Не искаше да се поддава на ласкателствата му. Бореше се със самата себе си.

— И ти не изглеждаш зле — сряза го Каси.

— Ласкаеш ме. Догодина ще навърша четиридесет.

Не минава ден, без да се сетя за това.

Не изглеждаше на толкова. Преди девет години сякаш беше на двадесет и няколко.

Не бе от приказливите.

— Какво искаш? — запита го тя.

— Ела с мен вътре и ще видиш — Дан посочи вратата.

— Какво значи това… вътре? Казах ти, бързам. Не мога.

— Зная какво каза. Ще отидем в библиотеката, първата врата вдясно — настояваше той. Решителният му поглед говореше, че няма да отстъпи.

— Не можем. На собственика това няма да се хареса.

— Не се безпокой, познавам го добре.

Каси опита да се овладее. Кой беше новият господар на имението? Знаеше само, че е заможен бизнесмен от Сидни.

Може би Дан му беше приятел, може би щеше да отсяда често при него, питаше се Каси с безпокойство.

— Не се мръщи, загрозяваш челото си! — посъветва я той.

— Ще дойда с теб, но моля те, запази думите си за някой друг! — Каси го изгледа злобно.

— Ела! — Дан хвана ръката й. Тя се дръпна инстинктивно.

Какво искаше да й покаже? Може би работеше за новия собственик на Хейвън? Художниците рядко бяха богати.

Съжаляваше, че тръгна с него. Нежната й плът още потръпваше от досега с гальовните му пръсти. Дан отвори вратата на библиотеката. Само един неин знак и те щяха да бъдат в стаята при затворени врати…

Знаеше — той щеше да се възползва от всяка нейна слабост, такъв беше.

— Няма да се бавим дълго, нали? — отстъпи тя назад. Дан Макей не трябваше да усети учестения й пулс.

Светлината откъм широко отворената врата огряваше лицето му. Каси с изненада откри, че беше остарял. Не изглеждаше на четиридесет, но гъстата му черна коса беше вече прошарена.

Влязоха в стаята. Каси застана в най-отдалечения край, остави чантата си и се извърна към него.

— Ако желаеш, мога да оставя вратата отворена… — в гласа му имаше подигравка. Стомахът й се сви. — Няма да те задържам. Искам само да ти дам това — Дан показа картината.

— Но защо? Аз… Не, благодаря, няма да я взема — тя недоумяваше, гневеше се, но в същото време тържествуваше.

— Защо не? Нали наддаваше за нея? — върху лицето му се изписа раздразнение.

— Това не значи, че ще я приема от теб — Каси едва преглътна.

— Защо? Какво те спира? Може би някой любовник?

— Не съм длъжна да ти отговарям, Дан Макей — изгледа го гневно Каси.

— Не, не си — отвърна той язвително.

Последва кратко мълчание.

— Сега можех да съм омъжена, както ти е известно!

— Но не си, нали?

— Откъде знаеш, да не би да ме следиш? — задъхваше се тя.

Видя как по лицето му се изписа изненада. Разбра, че с нещо е сбъркала.

Дан се приближи до нея, взе ръката й и я погали нежно.

— Нямаш халка — обясни той.

— Ами ако просто не я нося в момента? — настръхна тя.

— А така ли е? — очите му пламнаха в очакване.

— Не! — Каси вирна брадичка.

— Значи нямаш съпруг. А любовник?

— Не е твоя работа — сините й очи блестяха ядно.

— Да кажем, че е.

— Господи! Наистина ли вярваш, че всичко може да тръгне постарому, като се върнеш след толкова години?

— Не, но… Когато те видях да наддаваш за моята картина, помислих… — той беше впил жаден поглед в нея.

— Помисли… какво? Че я купувам, за да ми напомня за теб? Толкова си самовлюбен! Ще ти кажа защо пожелах да притежавам тази твоя картина. Да, наистина, за да ми напомня, но не за теб, а за грешките, които направих, защото ти вярвах и обичах. Но сега, като те видях, отново разбрах колко съм бъркала. Вече нямам нужда от картината, нали така? — гледаше го тя с отвращение. — Представям си какво си изпитал, като си видял, че наддавам за картината ти! Отначало си се изненадал, но после бързо си се съвзел, последвало е задоволство. Помислил си, че пламъчето от добрите стари времена още не е изтляло. „Какво щастие! Какъв чудесен жест, ако купя картината и й я подаря! Тя ще ми бъде благодарна, дори безкрайно благодарна…“

Каси млъкна. Лицето й помръкна. Дан я гледаше ужасено.

— Никога не съм и помислял да те нараня — гласът му беше искрен. Тя не се смили над него. Знаеше кой е Дан Макей — талантлив художник, любовник и прелюбодеец.

— Да ме нараниш?! Не. Всичко свърши отдавна.

Той седеше смръщен, умълчан. Каси мразеше тази тишина. Спомни си за ателието. Колко пъти му бе разказвала нещо, а той оставаше безучастен!

— Всъщност, какво те води насам? Ривърсбенд е на доста път от Сидни — полюбопитства тя.

— Имах нужда от малко чист въздух. Винаги съм обичал това място. Разбрах, че се продава и…

Сърцето й спря. Каси не вярваше. Сигурно той нямаше предвид това…

Дан се обърна бавно. Видя очите й — широко отворени от почуда.

— Реших да го купя. Да, Каси, аз съм новият собственик на Страт Хейвън!