Миранда Лий
Оживели мечти (5)

Пета глава

Роджър извърна глава от прозореца на трапезарията. В ръката си държеше чаша портвайн. Погледна Каси и каза:

— Чух, че новият ни съсед бил страхотен мъж.

Тя вдигна очи към шефа си — той беше към шейсетте, но изглеждаше доста добре за възрастта си. Имаше къса посивяла коса и мустачки. Външността му бе безупречна, въпреки че като човек беше безкрайно любопитен.

Бъдещият съпруг на Джоан не знаеше нищо за бащата на Джейсън, макар отдавна да живееше в Ривърсбенд. Навярно подобно на всички останали смяташе за отговорен някой младеж от околността. Единствените хора, които донякъде се досещаха, бяха Ван Арк, но те рядко посещаваха Страт Хейвън, а и Каси гледаше да ги отбягва, откакто Дан я напусна. Съмняваше се, дали изобщо знаят за съществуването на Джейсън.

— Всъщност, познавам този мъж — отвърна тя и стана, за да събере чинии от масата. Всички отмаряха след дългия неделен обяд с по чаша портвайн. — Запознах се с него преди много години.

— Наистина ли? — сивите очи на Роджър издаваха изненада и жив интерес. — Разказвай!

— Няма нищо за разказване — сви рамене Каси и продължи да прибира съдовете. — Дан Макей беше в Страт Хейвън веднъж, много отдавна. Тогава се сблъсках с него, носех яйца за госпожа Ремблър. По това време тя готвеше на Ван Арк.

— Хмм… Как каза, че е името му — Макей, нали?

— Точно така.

— Богат бизнесмен от Сидни?

— Изглежда.

По лицето на шефа й плъзна хитра усмивка.

— Доколкото разбрах, не е женен?

Каси го изгледа и поде:

— Слушай какво, Роджър…

Той вдигна ръце, сякаш да се защити от нея, но в престореното си старание разля малко от чашата си на пода.

— Ох! Джоан, скъпа. Аз… Ъъъ…

Майката на Каси попи бързо кафявите капки портвайн от пепеляворозовия килим.

— Човече! — опита се тя да сгълчи Роджър.

Когато се изправи, той я целуна силно.

— Не можеш да минеш без нас, хайде, признай си!

Изведнъж Джейсън влетя в стаята и заговори възбудено:

— Мамо! Мамо! Ела да видиш. Навън има една червена кола, от онези без покрив. Мисля, че я кара Дан!

— Дан? Кой е Дан — учуди се бъдещият съпруг на Джоан.

Каси направи всичко възможно да му отвърне спокойно.

— Има предвид Дан Макей, мъжът, за когото досега говорехме.

— И Джейсън го нарича просто Дан? — никой не му отговори.

— Отиди да го видиш, миличък! Сега идвам и аз — увери Каси сина си.

Момчето изхвръкна навън.

— Вчера се срещнахме с Дан Макей на търга, тогава Джейсън се запозна с него. Той явно хареса детето, защото му каза да го нарича просто Дан. Това е всичко.

— Хмм…

Каси не харесваше начина, по който шефът й я гледаше — беше прекалено любопитен и схватлив. Тя се насили да се усмихне.

— Отивам да видя какво иска. Вие с мама останете тук и си довършете питието.

Измъкна се от стаята, преди да й бъдат зададени още въпроси. Всъщност не бързаше да види Дан. Сега, когато беше вън от трапезарията, краката й не я държаха, цялата трепереше от нерви. На няколко пъти пое дълбоко въздух, имаше нужда от това. Все още нищо не й бе ясно. Знаеше, че Макей ще дойде — рано или късно…

В един момент Каси осъзна какво бе направила — бе оставила сина си сам със своя баща! Сега Джейсън можеше да узнае всичко! Тя се втурна по стълбите навън и попадна право в ръцете на Дан.

— Забелязвам приятна промяна у теб — каза й той.

За секунда Палмър остана безмълвна, вперила поглед в ръцете му, които обгръщаха раменете й. Вдигна глава и видя красивата му усмивка. Неизбежно беше тялото й да не откликне на близостта на мъжа, когото някога бе обичала. Всяко докосване събуждаше у нея дълго таени желания.

Колко лесно беше да му се отдаде! Така лесно… Единственото, което трябваше да направи, беше да го прегърне силно и да поднесе устни към неговите. Вместо това се отскубна от него. Беше ядосана на себе, но нападна него:

— Не си въобразявай нищо! Най-малко, пък теб очаквах тук!

— Искаш да кажеш, че си се облякла така заради някой друг? — подигра се той.

Госпожица Палмър осъзна, че след църквата беше останала с кремавия си трикотажен костюм. Един път в седмицата й се случваше да забрави любимите си джинси.

— Знаеш, че не те очаквах днес — кипна тя. Пръстите й нервно придърпваха горната дреха върху прилепналата пола, само че като разпъваше ластичната плетка на връхната част от костюма, несъзнателно подчертаваше бюста си. Дан не сваляше очи от нея.

— Значи не чакаш мен? — погледът му проследи движенията й.

— Разбира се. Имам гост — страните й поруменяха.

Макей присви черните си очи.

— Кой е той?

— Моят шеф — обясни тя, без да спомене, че Роджър скоро щеше да й стане и пастрок. — Дойде тук на обяд.

— Явно поддържаш тесни работни взаимоотношения с него, щом се виждате дори през уикенда. В гласа му звучеше зле прикрита нападка.

Каси тръсна глава и отвърна:

— Роджър идва на обяд всяка неделя! Но това не те засяга! А какво търсиш ти тук? Не съм те канила!

— Нещо ми подсказа да не чакам изричната ти покана — рече й насмешливо той.

Тя го стрелна с поглед.

— Мисля, че ти казах да стоиш настрана от мен!

Обхвана го гняв и лицето му се изопна.

— Не бъди глупава, Каси! Знаеше, че няма да остана задълго далеч от вас. Синът ми е тук — посочи Джейсън импулсивно. Момчето стоеше настрана и си играеше.

— За Бога! Моля те, по-тихо! — погледът й премина над рамото му и се спря на детето, което с любопитство оглеждаше спортното купе на мерцедеса.

В очите й се четеше отчаяна молба.

— Сега пък ме молиш. Отношението ти към мен вчера и днес по-скоро издава явна нетърпимост. Готова си да ме разкъсаш.

Каси простена.

Лицето му издаваше изненада.

— Не сме ли във война? — каза го тихо, почти нежно и докосна леко бузата й.

Тя настръхна. Дан отдръпна ръка си. Стана язвителен.

— Мислех, че съм дошъл тук, за да говоря човешки с теб. Но изглежда си губя времето. Ти нямаш намерение да ме допуснеш до Джейсън. Решила си твърдо — нямаш ми доверие.

Реакцията му наля масло в огъня.

Палмър отвърна ядно:

— Какво очакваш? Да се върнеш просто така и да те приема с широко разтворени обятия? Вярваш ли, че ще заличиш болката с няколко половинчати истини?

— Ще ти кажа какво очаквам. Очаквам от теб да бъдеш така добра да ме изслушаш. Да получа място в живота на Джейсън, да ми бъде дадена възможност да го даря с обичта, на която е способен един баща.

Каси го изгледа с разширени от ужас очи. Този мъж беше или луд, или до такава степен самовлюбен, че забравяше чувствата на другите. Нямаше ли представа, какво бе направил, когато я бе прелъстил, давайки й обещание за обич, вярност и женитба? А после я бе изоставил! Наистина ли вярваше, че тя ще остави сина си? Какво щеше да стане, ако Дан се почувстваше отегчен и решеше, че бащинството не му е призвание и градът го призовеше отново?

— Ти нямаш никакви права! Изгуби ги преди девет години. Предупреждавам те, само ако направиш нещо на сина ми, ще…

— Той е и мой син! — грубо отсече Макей.

— Само фактически!

Новият собственик на Хейвън я сграбчи.

— Да не би да е моя грешката? Откъде можех да зная за детето?

— Ако беше останал достатъчно, щеше да разбереш! Ти, ти…

— Кучи син — предложи Дан.

— Ти го каза!

Очите му бяха страшни с цялата си непоколебимост. Попита я:

— Няма да отстъпиш дори на сантиметър, така ли?

Каси позна по очите му, разбра инстинктивно, че бе сгрешила. Можеше да бъде по-отстъпчива въпреки обстоятелствата. „Злото води зло“, каза си тя. Дан беше силен мъж, несвикнал да пресичат пътя му. Изведнъж осъзна грозящата я опасност. Ако продължаваше да се държи в същия дух, можеше да подтикне Макей да отвлече момчето. При тази мисъл изтръпна.

— Сега слушай, Каси Палмър! — в гласа му имаше мрачни нотки. — Ако преди си ме смятала за негодник, то сега съм два пъти по-проклет. Нали не искаш да кажа на Джейсън, че съм му баща? — тя затаи дъх и хвърли бърз поглед към сина си. Момчето седеше зад волана на спортната кола и пърпореше, все едно, че колата наистина се движеше. Дан продължи: — Но ще направя точно така, ако не изпълниш това, което искам от теб. Никой не ще ме спре! — след това той се обърна и закрачи надолу по пътеката. Когато стигна до задната врата, се извърна и я изгледа студено. Гласът му обаче прозвуча любезно: — Ще те чакам довечера, Каси. Да кажем в осем. Твоят гост ще си е отишъл дотогава. Надявам се, няма да закъснееш. Има за какво да си говорим — вдигна многозначително очи към нея.

— Може ли да дойда и аз, Дан? — включи се Джейсън.

— Съжалявам, синко — каза Макей гальовно, — входът за деца е забранен! Впрочем, не си ли на училище утре?

— Да… — лицето на момчето помръкна. То слезе от колата.

— Не обичаш ли училището?

— Нормално е…

— Ела ми на гости утре, след часовете, ако искаш, разбира се.

— Супер! Може ли, мамо?

Джейсън отново се оживи. Каси съзря безкомпромисното изражение на Дан.

— Ако се прибереш по светло — успя да промълви тя.

— О! Страхотно!

— Ще те взема от училище, Джейсън — Макей погледна към своята някогашна любов. — Сигурен съм, че ще му хареса да се повози в моята кола.

Нещо вътре в Каси се стегна. Не искаше да остави сина си сам с Дан. Но можеше ли да направи нещо? Ако откажеше, щеше да стане още по-зле.

Не откриваше нищо познато в мъжа, когото бе обичала. Беше напълно непознат — тайнствен и опасен. Люта омраза плъзна в душата й.

По устните му се изписа саркастична усмивка. Явно бе усетил гнева на Каси.

— Ще се видим довечера, тогава. А утре следобед с теб, момчето ми — добави Макей, като разроши косата на Джейсън.

На тръгване той й махна с ръка за довиждане и седна в колата. В жеста му имаше подигравка, дори заплаха. Тогава тя притисна силно детето към себе си. Двигателят изръмжа и колата се изгуби надолу по пътя.

Чак сега майката на Джейсън успя да си поеме дъх. Не можеше да си отговори защо, въпреки всичко, още желаеше Дан, още потрепваше при досега с него.

— Симпатичен е, нали, мамо? Харесва ми — щастливо заговори момчето.

Сърцето й се сви. Какво да отвърне?

— Той също те харесва, съкровище — искрено каза тя.

— Нямам търпение да дойде утре. Хей, бабо! — затича се той към къщата, преизпълнен с нови впечатления.

Каси се почувства отчаяна, виждайки как синът й избяга. Девет дълги години се бе борила, за да направи живота на Джейсън лек. Цели девет години! Не беше лесно да си сама жена в Ривърсбенд, да не изоставиш университета и да се дипломираш успешно, но успя и синът й бе щастливо дете.

Сега Дан можеше да разруши всичко с лека ръка. Разбира се, способна беше да отиде в Страт Хейвън довечера и да се извини, да го помоли да влезе в положението й. Но как щеше да реагира той? Беше ядосан, не, беше извън кожата си. Нямаше да я изслуша, бе убедена в това. Изохка и тръгна обратно към къщата. Как да се защити? Идеята я осени постепенно… Тя поспря пред външните стълби, устата й беше пресъхнала. Можеше ли да стори това? Би ли дръзнала?

— Каси…

Сепна се, Джоан се мръщеше насреща й, държейки Роджър под ръка.

— Джейсън каза, че утре ще ходи при Дан. Така ли е? — запита майка й.

— Да, така е — преглътна Каси.

— Спомена също, че ти ще ходиш в Страт Хейвън довечера…

Роджър беше целият в слух. Каси промълви:

— Кани ме на по едно питие.

— Хубаво, а ти какво му отвърна? — изгаряше от любопитство шефът й.

— Да, разбира се.

Ако Каси беше на себе си, щеше да забележи изненадата в очите на Роджър. Та тя не бе приемала покана на мъж от години наред.