Миранда Лий
Оживели мечти (3)

Трета глава

Краката й се подкосиха.

— Ще ти бъда съсед… Разбира се, ако все още живееш във фермата на другия бряг — добави Дан.

Тя не знаеше какво да отвърне. Грозеше я заплаха. Едва се държеше на краката си.

— Разбирам, че не си особено доволна — каза й той сухо.

Каси вдигна поглед към него.

— Наистина ли п-притежаваш Страт Хейвън? — заекна тя.

— Май не ти се вярва?

— Но как? Имам предвид…

— Припечелих през годините — хладно отвърна Дан.

— Но… ти си художник. Казаха ми, че новият собственик е бизнесмен!

— А не може ли да е и двете заедно? Виж, Каси, не съм художник по професия. Рисуването ми е хоби… минало.

За миг тя забрави за Джейсън. Мислеше колко малко знае за Дан, колко малко й бе казал! Болеше я от спомена за тяхното минало.

— Прости ми за глупостта! Естествено, всичко е минало… Странно! И твоите модели също са минало.

— Никога не съм твърдял, че си изкарвам хляба като художник — въздъхна тежко.

— Никога не си ми казвал много, Дан — упрекна го тя.

Тишина. За секунда Каси го гледаше възмутено, а той нея — объркано.

— Защо се нахвърли така върху мен? Толкова време мина оттогава…

— Защо ли? Просто се опитвам да ти кажа нещата, които не успях преди девет години. Много бързо ме напусна, но всичко това е минало. Настоящето е по-важно.

— Сигурно ще идваш тук през уикендите?

Каси вече мислеше как да спаси Джейсън и себе си. Майка й скоро щеше да се омъжи. Двамата с Роджър може би щяха да заживеят във фермата, а Каси щеше да се премести в апартамента в града.

— Имах намерение да прекарвам повече време тук.

Тя се замисли над думите му. Какво значеше имах намерение.

— Промени ли решението си?

— Зависи.

— От какво?

Той сви рамене и я погледна многозначително.

— От много неща. Междувременно… Бихме могли да бъдем поне приятели, все пак ще сме съседи… Каня те на вечеря. Би могла да ме посъветваш какво да купя за къщата. Запазих основното обзавеждане, но имам нужда от помощта на жена.

— Не се предаваш лесно, нали? — Каси го гледаше удивено.

— Не.

— Съжалявам, нямам възможност — рязко отвърна тя.

— Нямаш възможност или не желаеш?

— И двете.

— Но защо не?

Защо не? Боже, ако знаеше той. Дори тя да напуснеше Страт Хейвън, един ден Дан щеше да разбере за Джейсън и тогава щеше да го потърси.

— Мисля, че жена ти е достатъчна причина да не приема. Нали така? — страхът я правеше нападателна.

— Разбирам… Значи си узнала.

— Ван Арк бяха така добри да ме осведомят по въпроса.

— И какво точно ти казаха? Каси, та те дори не знаят цялата истина, а и бих ли я споделил с такива като тях? — каза ядосано Дан и тръгна към нея. Обгърна раменете й с ръце. Пръстите му притискаха кожата й. Пулсът му ставаше все по-учестен.

— Трябва да вървя! — изрече Каси в паника.

— Не! Не и преди да чуеш цялата истина. Когато дойдох на острова, живеех разделен от жена ми. Бяхме пред развод. Тогава не знаех, че ще се влюбя в теб. Ти беше толкова… Толкова красива! Рисувах те, бях с теб, слушах сладкия ти глас и светлите ти мечти за бъдещето… Какъв глупак съм бил да мисля, че нещата няма да свършат и след като спя с теб! Но аз те обичах Каси, исках да се оженим. Трябва да ми повярваш!

Да му вярва? Той очакваше от нея да му вярва! Вярата в Дан беше най-голямата й грешка.

Тя се отскубна от прегръдката му.

— Не хвърляй силите си на вятъра, губиш си времето.

— Каси, разбирам колко силно съм те наранил. Наистина, така е, но моля те, трябва да ме изслушаш! Жена ми стана жертва на тежка катастрофа. Тя…

Той не можа да довърши.

— Зная за катастрофата от Ван Арк. Те ми казаха… Но в прощалното писмо не споменаваш и дума за това.

„Скъпа Каси, не ми е приятно, че трябва да ти пиша. Бих се радвал, ако можех да те видя лично, да ти обясня, но по-добре е да оставя всичко както е. Ти си млада. Бързо ще ме забравиш. И надявам се ще ми простиш. Животът е пред теб, бъди добър ветеринарен хирург, съпруга и любяща майка. Винаги ще те обичам.

Дан“

Тя свърши, вдигна високо глава. Красивите й очи бяха пълни със сълзи.

— Ти го знаеш… Цялото наизуст? — погледна я ужасено той.

Каси му обърна гръб, не искаше да види слабостта й. Чу стъпките му зад себе си. Усети топлия му дъх и потръпна. Сърцето й замря, когато Дан обгърна раменете й.

— О, Каси, Каси! Не ти писах за жена си, защото знаех, че ще ти причиня болка. Тя се нуждаеше от мен. Не мисля, че бих могъл да ти обясня. Беше толкова сложно! — промълви в косите й.

— Аз също имах нужда от теб, Дан — забрави за всичко, усещаше само топлата му прегръдка.

— Зная, но ти беше млада и силна. Можеше да се справиш… Тогава нямах избор. Но сега отново съм тук. Не разбираш ли? Завърнах се… — прошепна в ухото й.

Леко я обърна с лице към себе си. Повдигна брадичката й. Целувката му бе кратка и сладка. Галеше с пръсти лицето й, докосваше нежната кожа на шията й. Устните му ставаха все по-чувствени, все по-настойчиви. Каси отвърна на целувката му. По вените й се разля топлина. Преди да се осъзнае, тя вече го целуваше с цялата страст, изгаряла я през деветте самотни години. Това беше мъжът, когото някога бе обичала. Това бе мъжът, който…

— Господи! — тя се отскубна от обятията му. Не беше на себе си, трепереше.

— Каси, аз… — се опита да я спре той.

— Недей, не ме докосвай! Не говори! — промълви тя.

Той не понечи да направи нито едното, нито другото. Беше объркан. Как нямаше да бъде, помисли си Каси ядосано, като опитваше да се овладее. Дан се бе върнал в Ривърсбенд и с няколко половинчати истини си беше спечелил партньор в леглото. Какво щастие за него! Тя осъзнаваше това и се плашеше. Дан я бе срещнал по една случайност, а не се бе завърнал заради нея. За деветте години на неговото отсъствие, можеха да се променят толкова неща. Каси можеше да бъде омъжена, да не живее вече на острова или дори да бъде мъртва. С патетичните извинения за жена си нямаше да успее.

Господи! Жена му! А децата? Дали имаше деца? Дори не й се мислеше за това. Но трябваше да разбере.

— Ами жената ти? Децата ти?

— Нямам деца — отвърна рязко той.

— Жена ти тук ли ще живее?

— Не.

— Още една раздяла по взаимно съгласие?

— Не, жена ми… почина — лицето му бе мрачно.

Каси бе покъртена. Изпита съчувствие към него. Той бе толкова самотен.

— Кога се случи?

— Преди година.

Съчувствието й изчезна.

— Преди година… — повтори Каси.

Цели дванадесет месеца! Петдесет и две седмици! Триста шестдесет и пет дни! Имал бе достатъчно време, за да се свърже с нея… ако тя наистина го интересуваше. Чашата на търпението й преля.

— Разбирам — изрече Каси с равен леден тон.

— Не, нищо не разбираш, съвсем нищо! Дори не вярваш, че още те обичам! — отсече Дан и се намръщи.

— Не, не вярвам — призна тя.

— По дяволите! — той прокара нервно пръсти през косата си, разроши я.

Каси си спомни за онзи Дан — обърканият, мизерстваш художник, поне за такъв го смяташе по онова време. Всичко беше само игра, само измислица. Не искаше да се връща назад във времето. Нямаше намерение да повтаря отново грешките си. Изведнъж се стресна. Беше след пет и ако не побързаше, майка й щеше да я потърси.

— Трябва да вървя — тя тръгна към вратата.

Дан я изпревари. Отвори й, но не я пусна да мине.

— Не. Нека изясним всичко между нас, Каси. Толкова неща имаме да си кажем.

— Много е късно, Дан. Махни се от пътя ми! — очите й бяха безмилостни.

— Няма да оставя нещата да свършат дотук. Трябва да знаеш това — каза той.

— А ти трябва веднъж и завинаги да разбереш, че вече съм пораснала. Сега съм зряла жена и никой не може да ме принуди да върша каквото и да е против волята ми.

В този миг Каси вярваше, че ще се справи с Дан, дори ако той узнаеше за Джейсън. Нямаше да бяга позорно.

— Станала си особена, Каси — каза Дан.

— Не, просто съм по-разумна… по-внимателна с мъже като теб.

— Но аз не съм такъв, за какъвто ме смяташ.

— Довиждане, Дан. Живей тук, ако трябва, но не преминавай моста, не прави и опит да ме видиш — усмихна се хладно тя.

— А ако го направя?

Каси се измъкна. Бягаше от него. Никога нямаше да му позволи да я целуне отново. Никога! Но… Насладата, която изпита при допира на устните му, магията на докосването и желанието, което то пораждаше.

Мина през шумната зала, където търгът все още продължаваше. Бързаше да излезе от къщата — навън, под светлината на слънцето.

Внезапно спря ужасена.

Майка й прекосяваше въжения мост. Пред нея с развени коси тичаше Джейсън. Каси чу шум зад гърба си и се обърна. Беше Дан. Носеше чантата й.

— Забрави това — каза той и понечи да й я даде.

— Мамо! Мамо! — Джейсън се спускаше, тичайки надолу по стълбите към нея.