Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
After the Affair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 43гласа)

Информация

Сканиране
amcocker(2011)
Разпознаване и корекция
cveata(2012)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh(2012)

Издание:

Миранда Лий. Оживели мечти

ИК „Арлекин-България ЕООД“, София, 1995

Редактор: Емилия Тенева

ISBN: 954–11–0315–4

История

  1. —Добавяне

Тринадесета глава

Беше на зазоряване. Нощният мрак постепенно бе изместен от утринната светлина. Лека мъгла се стелеше над реката. Хеликоптерът се сниши над върховете на дърветата, за да кацне на близо двадесет метра от Хейвън.

— У дома сме! — прошепна Каси.

Дан я прегърна и повтори:

— У дома сме! — след това я целуна нежно по челото.

— По-добре се върни в Сидни, Пол — каза Макей на пилота докато кацаха. — Съжалявам за затрудненията, които ти създадохме снощи.

— Всичко е наред, господин Макей. Радвам се да чуя, че момчето ще оздравее.

Седяха на верандата и гледаха как хеликоптерът излита, изчезвайки бързо в далечината.

Дан сложи ръка на рамото й, притисна я към себе си. Тя се почувства щастлива.

Въздъхна.

— Уморена ли сте, госпожо Макей?

— Колкото и да е странно, изобщо не съм! — засмя се насреща му. — Може би съм преуморена. След няколко часа със сигурност ще се строполя на земята.

— Какво ще кажеш за една разходка?

— Разходка? Къде?

Проследи погледа му, очите му сочеха надолу по хълма, към ателието. Стомахът и се сви. Глупава реакция, та нали, всъщност, той я обичаше? От какво се страхуваше сега?

Опасяваше се да не открие нещо, което да разруши щастието им.

Животът я бе научил винаги да има едно наум.

— Чудесно — каза тя, запазвайки страховете за себе си.

 

 

— Много се умълча — отбеляза Дан, когато наближиха малката дървена къщурка. — Сигурна ли си, че не си уморена? Можем да се върнем, ако искаш.

— Не, не, добре съм. Малко ми е студено — потрепери, но това беше по-скоро от нерви, отколкото от утринния хлад.

Дан съблече бързо сакото си и я наметна. Попита:

— По-добре ли е така?

Жена му кимна, макар да изпитваше странно предчувствие.

— Дан… Има ли някаква специална причина, за да дойдем тук? — надяваше се да е прозвучала спокойно.

— Донякъде…

— О? — погледна към него. Но той не отвърна нищо, само се усмихна загадъчно. Дори човек с предразсъдъци не би открил и следа от злонамереност в жестовете му. Каси обаче, все още се плашеше.

Спряха пред входната врата, не й се хареса бялата ламперия.

— Може би е заключено — предположи Каси, като се надяваше наистина да е така.

— Не е — додаде Макей, преди да посегне към бравата.

— Откъде знаеш? — почти го обвини тя.

— Какво? — лицето му бе изненадано, обърна се към нея и я прегърна. — Господи, Каси, изглеждаш зле. Какво не е наред?

— Аз… аз не искам да влизам вътре — изхлипа тя, разкри му страховете си. — Не искам нищо лошо да се случва. Не искам нещата между нас да тръгнат на зле.

Намръщеното му изражение се смени с разбиране. Каси за малко не проплака от умиление.

— Каси — обгърна я с ръцете си. Тя отпусна глава на гърдите му. — Моя мила… Толкова си смела… Толкова добра… Нали не смяташ, че бих могъл отново да те нараня?

Дръпна се назад, погледна я в очите и рече:

— Няма нищо страшно. Нищо. Това е особено място, всичките ни спомени оттук са прекрасни.

— Аз си мислех… Ти не го мразиш?

— Да го мразя?! Защо мислиш така? О, да, зная… Онази сутрин на моста. Ох, ти, глупавичката ми — прошепна на ухото й, избърса сълзите от очите й с гальовните си пръсти. — Тогава не можех да понасям мисълта за ателието, защото в него бях прекарал най-хубавите часове от живота си. Мислех си, че те никога няма да се повторят. Уверен бях, че завинаги съм загубил обичта ти. Думите ти тогава нямаха значение за мен. Единственото, което ми бе останало, бе Джейсън. Нищо повече. Ти ме гледаше по такъв начин… толкова различен от… — колебаеше се. — Да влезем вътре, искам да ти покажа нещо.

Ателието си бе същото, каквото го помнеше. Голяма стая с камина в южния й край, пред която се разстилаше килим, имаше и стар диван с дамаска на цветя. До стената бяха поставени множество мебели: библиотеки, бюра, маси, столове, стар хладилник.

Беше необикновено място, въпреки че изглежда наскоро бе почиствано.

Дан пое ръката й, и я поведе към дивана. После се обърна и се отправи към един бюфет. Върху него стоеше някакъв старателно увит предмет. Каси бе смаяна, гледаше невярващо към Дан, докато той го разопаковаше. Какво бе това.

Почувства как нещо стегна гърлото й, докато той поставяше картината върху камината. Дан се загледа в нея, после пристъпи назад, накрая се обърна насреща й, и рече доволно:

— Така те помня — стана и тръгна към портрета.

Вътре в себе си се възхищаваше на умението на Макей, но от друга страна ненавиждаше картината. Трудно можеше да се обясни с думи…

— Довърших го, след като заминах оттук — каза мъжът й — по памет.

Каси си спомни. От това я заболя. Сините очи, които гледаха от платното, те бяха на едно влюбено момиче, на едно момиче познало любовта, заслепено от нея. Очи на момиче, което не питаше, не очакваше отговор, което бе създадено, за да дава обич. Тя никога не можеше да бъде същата. Ако Дан очакваше от нея да го гледа със същия поглед, това бе безсмислено. Той приближи към нея и каза:

— Обичах да я гледам. Когато отпивах от чашата си вечер, стоях пред нея. Гледах я с часове — отрони с въздишка. — Каси, ти си имала Джейсън. Аз имах това.

Каси бавно тръгна към него. Наблюдаваше лицето му, болка сви стомаха й. „Това ли обичаше Дан? — питаше се тя. — Нереалната? Затова ли се бе върнал в Хейвън, за да търси момичето от портрета?“

В болницата, докато Джейсън спеше, Макей й бе казал защо е дошъл обратно. Разбрал бе за продажбата на речния остров само месеци преди смъртта на Роберта. Тогава бе сметнал, че Каси отдавна е омъжена. Въпреки това решил да провери в регистрите. Когато се уверил, че тя няма съпруг и още е регистрирана в Ривърсбенд, се бе върнал. Макар да му се струвало невъзможно тя да няма любовна връзка, той все се надявал.

На какво? Каси се намръщи.

— Дан… Та това не съм аз… Аз не съм като нея отдадена.

Ръката му се протегна, за да я погали. Обърна се към нея с думите:

— Не, това си ти! Още си моето мило момиче… — изглеждаше като унесен в сладък сън. Сякаш се бе върнал назад във времето преди девет години.

Стресна се.

Дан бе схванал реакцията й, по лицето му се изписа безпокойство.

— Какво ти е Каси? Какво казах? — сграбчи ръцете й, без да иска събори сакото от плещите и. Дори не забеляза това. И двамата гледаха един в друг. Очите и стрелнаха портрета.

— О, Каси — въздъхна Дан, — не си мисли такива неща. Не ти показах картината, за да те уязвя. Просто желаех да ти обясня, защо отново се озовах тук. Намерих зряла, уверена жена! Отначало бях объркан, защото не бях предполагал, че можеш да бъдеш и такава. Пораснала си. Наистина вече си голяма. Веднъж превъзмогнал първоначалното объркване, открих — така те харесвам дори повече. Ти си жена, Роберта никога не успя да бъде такава. Ти си силна и смела. Добра и нежна. Но все още пазиш в себе си нещо от онова момиче на картината. Носиш в себе си сърцето му, това щедро и любящо сърце. Не можеш да си представиш как се почувствах, когато ми каза, че ме обичаш, че винаги си ме обичала. Не можех да си намеря място от щастие. Едното, което със сигурност зная, е, че ще направя всичко възможно, за да бъда достоен за теб. Ще те обичам до последния си миг.

Очите й бяха пълни със сълзи. Той прошепна:

— Не плачи. Не искам да те виждам разплакана.

— Дори когато е от щастие? — успя да продума тя.

— Дори тогава! — премина с пръст по устните й. — Отсега искам да виждам само радост в очите ти, усмивка по устните ти. Освен, разбира се… — погледна палаво. — Освен, когато въобще не желая да виждам устата ти.

Наведе се над нея и я зацелува. Страстта му се разбунтува. Каси се помъчи да събере мислите си, чудеше се дали сексът би бил различен, ако не съществуваше любов.

Сега си отговори. Да. Защото сега изпитваше върховното, непреходното — любовта.

Сега не само докосването му я сгряваше, нито дори милувките му. Отвътре, оттам идваше огънят в тялото й. Радостта, която не можеше да се опише, почти вълшебна, се разливаше в душата й. Всичко — физическо и емоционално бе слято в едно.

Съблече дрехите й бързо, нежно. Всяка ласка носеше неописуема наслада.

Не говореше, мълчанието не бе потискащо, той я обичаше и именно в този миг разкриваше чувството си. Нищо не можеше да го спре. Обгърна тялото й, прегръщаше я, целуваше я, желаеше я. Каси изпита най-невероятната наслада. Дан я обладаваше, даряваше й удовлетворение. В тялото й всичко бушуваше, всичко потъваше в истински екстаз.

Тя се изпъна върху килима, обгърнала Дан. Осъзна, че бяха завършили един цикъл от живота си.

Това бе мястото, където Джейсън бе заченат. Знаеше, беше напълно сигурна. Тук, на това място те щяха да създадат един нов живот. Вече нямаше да се връщат назад. Мина доста време, преди Дан се отмести от нея, погали леко лицето й. Направи го смаяно, сякаш едва сега истински проумяваше чувствата си.

Каси го погледна, не можеше да знае, но в този миг, когато всички бариери помежду им бяха разрушени, когато тялото и душата й бяха спокойни, очите й бяха същите като на момичето от портрета. Чисти, вярващи и… изпълнени с любов.

— Никога ли няма да престана да те обичам? — промълви той.

Тя се усмихна и прошепна една думичка, в която се съдържаше цялата й обич, вярна и за него:

— Никога!

Край
Читателите на „Оживели мечти“ са прочели и: