Миранда Лий
Оживели мечти (12)

Дванадесета глава

Стоя дълго под душа. Не желаеше да вижда лицето на Дан. Струваше й се, че са изминали часове. От дългото къпане кожата й прогизна. Трябваше да затвори кранчетата. Водните струи спряха да се стичат по тялото й. Избърса се в една от кърпите.

Този брак бе невъзможен, реши тя и прокара пръсти през мократа си коса. Трудно щеше се живее с Дан всеки ден. Да спи в едро легло с него всяка нощ, да се преструва. Никога нямаше да успее да му признае, че го обича. В този миг не можеше да си представи, че Макей е влюбен в нея. Тя му бе дала цялата си обич.

Потрепери от ужас при спомена за думите му. Как бе говорил с нея, само миг след като му се бе отдала! Според съпруга й, бяха правили само секс и нищо повече, само засищане на биологичните му потребности. Той беше студен и безсърдечен, какъвто някога й бе обещал, че ще бъде.

Но как бе успял да излъже по такъв начин, да я накара да вярва, че я обича? Може би, желанието да има Джейсън до себе си, го бе водило през цялото това време. Това беше мотивът му да се ожени за Каси. Сексът просто бе продължение на плановете му, нищо повече. Необяснимо как и защо, тя все още го възбуждаше, също както и преди девет години. Ако Макей бе станал по-сговорчив, то се дължеше само на едно — не желаеше да си има проблеми в брака.

Беше добър в леглото.

Ами любовта? Не… Не искаше любовта й. Тя не му трябваше, не можеше да я приеме.

Каси нямаше нужда от лъжите му. „Дан е обичал само една жена — мислеше си тя. — И тази жена бе мъртва…“

Ужас се изписа по лицето на Каси. Кръвта се дръпна от вените й, кожата й пребледня. Премаля й. Какво възнамеряваше да стори съпругът й? Как да се справи с него. Огледа се в огледалото. Очите й бяха червени, подпухнали, лицето — бяло като платно. „Ти трябва да се бориш — каза си. — Някой трябва да мисли за Джейсън, да се грижи за Джоан, да помага на Роджър…“

Още от самото начало знаеше, че бракът им няма да е лек. Сега не можеше просто да избяга при първата трудност, изпречила се на пътя й. Колкото и непосилно да й се струваше всичко, необходимо бе да стиска зъби и да се бори.

Взе се в ръце. Отправи се към вратата. Завъртя топката на бравата. Нещо жегна сърцето й, когато пристъпи в спалнята. Възможността да се срещнат очи в очи с Дан я плашеше. Стаята бе празна.

Каси се затича към гостната, но и тук също го нямаше. Дан бе някъде навън.

Изпадна в паника. Не знаеше какво да направи. „Макей е излязъл за малко — помисли си накрая. — Ще се върне… Непременно. А когато си дойде, ще се усмихна насреща му, ще се извиня, ще обещая да не се повтаря… В бъдеще ще бъда добро момиче, послушно, ще изпълнявам желанията му… — мислеше си тя.“

Стенание се откъсна от гърдите й. Тя се отпусна върху дивана и закри лицето си с длани. Не заплака. Пряко сили, не допусна сълзите да бликнат от очите й. Пое си дълбоко дъх. Дишането й се нормализира. Изправи се. Толкова години бе живяла сама, поне бе научила едно — да не се предава лесно!

„Аз ще се преборя, каза си Каси. Ще забравя за любовта си. Няма да е лесно, но ще успея! Трябва да успея!“

Сините й очи бяха изпълнени с решителност.

Видя недокоснатите салати.

Яж! — насили се тя.

Каси започна да яде, въпреки че не чувстваше вкуса на храната, която поемаше.

Дан още не се бе върнал. Навън слънцето се бе скрило, стелеше се мрак. Върховете на небостъргачите проблясваха в небето.

Каси се отправи към банята, пооправи лицето си, среса косата си. Доволна бе от себе си.

Съпругът й го нямаше още. Часовникът й показваше, че минава пет.

Телефонът иззвъня. Звукът му се разнесе в пустото помещение. Каси изтича да вдигне слушалката. Каза:

— Да?

— Каси?

— Роджър! — с изненада промълви тя.

Последва мълчание, напрегнато мълчание, което продължи няколко секунди. Госпожа Макей изтръпна в предчувствие за нещо страшно.

— Каси… Аз… — въздъхна и отново притихна.

Тя чуваше единствено риданията на някой, който очевидно бе с Роджър. Беше жена.

— Господи! — изплака тя. — Джейсън… Нещо се е случило с Джейсън! — хвана слушалката с две ръце, за да не я изпусне на пода. Почувства се зле.

— Не, не изпадай в паника, Каси! Всичко е наред… Имам предвид… Добре. Той е жив… Тихо, Джоан! Той… Ъъъ… Той… Удари го топката за крикет в слепоочието. Сега е в болницата. Казаха, че се е разминал само на косъм от най-лошото, че може да е само контузия, но…

— В съзнание ли е? — крещеше.

Роджър отговори след минута:

— Не.

— О, Боже! — проплака тя.

— Управителят на болницата се опитва да се свърже със специалист от Сидни. Каза, че е най-добрият, но в момента бил на театър. Може би става въпрос за съсирек в мозъка. Със сигурност ще се наложи да се направи трапанация.

Вратата на спалнята се отвори и Дан влезе.

— Един… един момент, Роджър — едва изрече Каси.

Вдигна уплашените си и облени в сълзи очи към съпруга си, той явно предусещаше сполетялата ги беда.

— Дан, станало е… На телефона е… — гласът й секна, сякаш нещо заседна в гърлото й, не можеше да продължи. Изкрещя от болка.

— Какво има? — попита Макей. — Какво се е случило?

— Злополука, станала е злополука… — проплака тя. — Джейсън…

За момент си помисли, че не я е чул. Лицето му бе напълно застинало. Каси се взираше в него, забеляза само някакво леко прокрадващо се безпокойство.

Изведнъж изражението му напълно се промени и той сякаш изрева:

— О, Господи, не! Не и Джейсън… Не и Джейсън също…

— Каси? Каси? На телефона ли си? — дочу се гласът на Роджър.

— Да. На телефона съм — погледна притеснено Дан, съпругът й не изглеждаше добре. — Да, да… слушам… Какво има? — съсредоточи цялото си внимание върху разговора. — Разбира се, мога. Кажи ми името на лекаря, от когото се нуждае Джейсън. Ще се опитам…

Макей грабна телефона от ръцете й. Обади се.

— Роджър? Дан Макей е. Кажи ми кой е докторът? Обясни ми по-подробно! — Гласът му прозвуча невероятно уверено и твърдо. С ръка побутна Каси по рамото и я накара да седне на леглото. Едва сега тя осъзна, че трепери цялата.

— Да, разбирам… Да… Няма нужда да записвам… Запомних… Ще те уведомя кога ще пристигнем… Какво? Не. Не, разбира се, не обвинявам никого. Такива неща се случват… Да, ще те държа в течение.

Прекъсна разговора с Роджър. Сега набираше отново телефона. Търсеше разни хора, разпореждаше се. Тя беше смаяна от промяната в държанието му. Какъв бе той? За кого се бе омъжила? В първия миг беше напълно безпомощен, а в следващия — хладнокръвно вземаше важни решения.

Вече се чувстваше безкрайно благодарна на съпруга си, че бе до нея в този момент и пое нещата в свои ръце. Едва в този миг осъзнаваше колко изтощена беше.

— Хайде, Каси! — сграбчи я той за лакътя и я издърпа насила от мястото й. — Имаме да вършим много неща… Бързо! Остави багажа…

Нямаше време за плач, за разговори. Пропътуваха целия град, докато стигнаха до хирургията на болницата „Свети Винсент“.

Тя остана в таксито, докато съпругът й се спусна в сградата. Минутите бягаха… скъпоценните, животоспасяващи минути. Мислеше за малкото си момченце, което лежеше някъде далеч и береше душа.

Молеше се безспирно: „Моля ти се, Господи, спаси го, никога няма да пожелавам каквото и да е, дори и обичта на Дан! Нека да ме мрази, да става каквото ще! Ще направя всичко… всичко… Нека само синът ми да е жив!“

Изведнъж Дан се появи. До него вървеше един грубоват на вид мъж с бяла престилка, изглеждаше раздразнен.

— Много е сложно… — мърмореше той. — Много! — хвърли поглед към измъченото лице на Каси. Очите й излъчваха отчаяние и безпомощност.

— Моля ви! — проплака тя.

Лекарят я погледна с разбиране и изражението му се промени.

— Добре! — избоботи той. — Да тръгваме…

Качиха се в колата. Докторът седна отпред. Попаднаха в най-натоварения час за движение. Навсякъде имаше задръствания. По цели минути стояха на едно място.

Никой не проговаряше. Тишината й се струваше застрашителна, затова се разприказва, всъщност, изказваше мислите си на глас:

— Колко странно се обръща съдбата. Докато летяхме към Сидни си мислех, че повече няма да позволя на Джейсън да се вози с хеликоптера. Страхувах се от катастрофа. А какво стана? Лошото се случи на крикет мач — въздъхна тежко. — Притесняваме се, опитваме се да запазим живота на децата си, да предвидим всичко. Но понякога, колкото и много да сме направили, това няма значение така е в живота…

Отдръпна глава от Дан, стресната от звука, който издаде. Беше ужасяващ, изтръгнат от душата му стон.

— Да — продължи той. — Но трябва ли изобщо да се случват такива неща? Първо… — спря. Извърна се настрана и додаде: — И сега Джейсън… — загледа се през прозореца.

Съчувстваше му, разбираше го… Да загубиш съпругата си, а после да трепериш за живота на единственото си дете, сигурно бе непоносимо! Ръката й си проправи път към неговата, докосна я и я улови.

Дан се извърна към нея, после погледна надолу към дланта й, която държеше неговата.

— Ще се оправи — едва прошепна тя. — Трябва да се оправи!

В очите му се четеше ужас.

— Ти не знаеш, не разбираш. Но, ако загубя и Джейсън…

— Стисна очи, цялото му тяло потрепери, ръката му бе леденостудена.

Тя съвсем се умърлуши, сълзи покапаха от очите й.

Беше прав. Не можеше да се твърди нищо със сигурност. Може би вече бяха закъснели.

Беше седем и половина. В този миг два хеликоптера закръжаха над областната болница. Докторът изскочи от единия и се втурна в болницата. Дан и Каси го последваха. Вървяха един до друг мълчаливо. Минаваха по осветените коридори, в напрегнато очакване.

— Каси!

Вдигна сведената си глава. Майка й и Роджър забързаха към тях. Джоан мълвеше:

— Каси, скъпа, благодаря на Господ, че си тук. Джейсън се държи, но… — пое в обятията дъщеря си и избухна в плач.

Беше късна нощ. След прегледа докторът бе наредил момчето да бъде подготвено за спешна операция. Налагаше се трапанация на черепа, за да се освободи налягането върху мозъчната кора. Въпреки предложението на Роджър, да се приберат у дома си и там да изчакат края на операцията, всички останаха в болницата до сутринта. Напрежението постоянно растеше. Нито Джоан, нито бъдещият й съпруг забелязваха странното поведение на Дан.

Той беше сам в тревогата си, крачеше нагоре-надолу по коридорите или седеше сам, вглъбен в себе си. Не можеше да пие кафе. Сякаш се бе състарил с десет години.

На Каси й се искаше да отиде при него, да му помогне. Също като него, тя страдаше. Също беше уплашена, изглеждаше напълно безпомощна. Нямаше надежда.

Семейните кризи обикновено или сплотяваха съпрузите, или още повече увеличаваха разстоянието между тях. При тях, като че ли бе в сила второто.

Всички вдигнаха погледи към доктора, който се бе появил внезапно откъм портала. Усмихваше се.

— Опасността премина, господин и госпожо Макей, Джейсън ще се оправи.

И четиримата въздъхнаха с облекчение.

— Благодаря ти, Господи! — промълви Каси.

Втурна се към доктора, за да стисне ръцете му. Каза:

— Как да ви се отблагодарим, докторе?

— Усмивката ви ми е напълно достатъчна, госпожо Макей.

— Може ли да го видим? — запита тя.

— Ако желаете. Той е в стаята си. Все още е в упойка — погледна към Дан, който стоеше настрана.

— Е, господин Макей? Готов ли е хеликоптерът да потегли?

Дан кимна вяло, явно бе, че не можеше да говори.

— Тогава, трябва да тръгвам. Дори гении като мен трябва да си почиват по малко — усмихна се и тръгна напред.

Каси прегърна майка си, преди да се обърне към Роджър:

— Заведи я у дома да си почине… А и ти също… Доста сте се измъчили. Сега детето е добре. Дан и аз ще останем с него.

Каси усети тяхното колебание, едва ли не със сила ги изтика навън от стаята. След това си пое дълбоко въздух и се обърна към съпруга си. Сега не беше време за разискване на личните им проблеми. В този миг, трябваше да бъдат заедно. Синът им бе жив!

— Дан? — тя тръгна към него решително. Хвана го под ръка и попита. — Ще отидем ли да видим Джейсън?

Погледна я, но очите му блуждаеха другаде, в някакъв негов си свят.

— Каси… Аз искам да знаеш… Да разбереш… Трябва да ти кажа. Изслушай ме, моля те!

Тя го погледна малко стреснато, защото гласът му трепереше. Колебаеше се. С очи търсеше нейните. Искаше му се да се увери, че тя ще се вслуша в думите му. Само че, в един момент промени решението си, задъхваше се.

— Каква е ползата? Нищо няма да се промени от това, най-малкото пък Джейсън… Нека отидем да го видим.

Искаше й се да спре, и да разбере от Макей за какво ставаше дума. Знаеше — донякъде е свързано с бившата му жена. Но защо си мислеше за това, когато Джейсън още не беше съвсем добре? И както бе споменал Дан, какво значение имаше всичко това сега? Красива млада сестра стоеше до леглото на Джейсън. Усмихна им се, когато влязоха в стаичката.

— Ще бъда отвън, ако съм ви необходима — тихо каза тя.

— Толкова е мъничък и безпомощен — изпадна в умиление Каси.

— И така безжизнен, точно като… — не продължи Дан.

Изрида, опита се да се отскубне от нея, но тя задържа ръцете му. Бе разбрала, че ако наистина обича Дан, трябва да се примири със спомените му за Роберта, с разказите.

— Дан, какво има? Кажи ми! Свързано ли е с Роберта? — настоя тя. — Това ли е? Искам да зная.

Отново разтърси глава и заяви:

— Не, не желаеш. Никога не си желала, Каси. Не те виня. Аз обърках всичко. Мечтаех си да ви имам и двамата с Джейсън, така отчаяно… — сълзи напираха в очите му. — През всичките тези години… — не довърши. — Ти нищо не разбираш…

— Дан, моля те, дай ми шанс! — наистина се нуждаеше от шанс. — Аз… Аз не исках да ми говориш за Роберта, бях ревнива… И не можех да понеса мисълта за друга жена, която си обичал… повече от мен…

Той отвори очи, тези очи бяха видели ужасяващи неща, но съпругата му не би могла дори да предполага за тях.

— Никога не съм обичал Роберта, Каси. Понякога я мразех до дъното на душата си, защото ме обвързваше. Но тя си нямаше другиго. Никого…

— Разкажи ми, Дан — умоляваше го. Прегърна го през кръста, очите й го гледаха в очакване. — Кажи ми всичко!

Бе се вторачил в нея, сякаш не можеше да повярва на думите й.

— Не е забавна история.

— Предполагам… Искам да я чуя! Способна съм — едва промълви тя.

— Да — въздъхна. — Ти можеш, силна си — сепна се и отмести очи от нея. Допря брадичката й с крайчеца на пръста си и нежно рече: — Не си мисли, че ти се подигравам. Говоря истината, Каси, възхищавам ти се! Ти си смела и независима, и освен това имаш сърце, за което си струва да пожертвам живота си.

По лицето й се изписа изненада. Дан потрепери и заразказва:

— Най-черният ден в живота ми бе, когато трябваше да напиша прощалното писмо… Да ти кажа, че те напускам — гласът му бе несигурен.

Поведе я към един стол до леглото на Джейсън и й каза:

— По-добре седни. Историята е дълга.

Каси се разположи в стола. Потъна в мълчание и заслуша. Опитваше се да повярва, с едничката надежда, че Макей наистина я обича. По лицето му не можеше да определи настроението му.

Дан обиколи стаята. Застана до прозореца и се загледа навън. Думите му се носеха из стаята, звучаха странно.

— Бях на двадесет и шест, когато срещнах Роберта. Беше счетоводителка. Бизнесът й процъфтяваше. Имаше добър нюх, разбираше от финанси. Обединихме се, така спечелих първия си милион. Бях самотен. Мечтаех си да се оженя, да създам семейство. Сестра ми се бе преместила да живее в Пърт след женитбата си и майка ми бе с нея. Липсваха ми… — обходи стаята. Гласът му беше развълнуван: — Роберта беше умна и красива, с нея беше весело. Беше малко незряла, може би, но… — спря и погледна Каси унило. — По това време бях арогантен, уверен в себе си, дори надут. Знаех към какво се стремя. Нямаше значение, че не съм достатъчно влюбен. Мислех си „Страстната любов е отживелица“.

Въздъхна и продължи нататък:

— Щастието не трая дълго. Роберта бе радостна, само когато организираше партита или ходеше по такива. Това не отговаряше на представата ми за брак. Исках да имаме дете. Тя не желаеше. Все говореше, че трябва да изчакаме още няколко години. Животът ми се струваше празен, без абсолютно всякакъв смисъл. Струваше ми се, че връзката ни бе сред разпадане. Тогава тя забременя…

Каси прехапа устни, за де издаде звук. Погледна Дан.

— Станало бе случайно. Наложи ми се да я увещавам да задържи детето, обещах й да наема бавачка, така че детето да не й бъде в тежест.

Усмихна се тъжно. Продължи:

— Детето се казваше Мари… Беше много красиво малко момиченце. Тя… — не можа да довърши изречението си. — Тя се удави, когато беше на две годинки.

Сърцето на Каси се сви, простена от болка. Да загуби детето си… Мили Боже! Ако тя бе изгубила Джейсън…

Вдигна уплашени очи към съпруга си. Макей гледаше към момчето сякаш да се увери, че то е живо. Когато усети върху себе си погледа на Каси, закрачи отново из стаята.

— Роберта е разговаряла по телефона, когато непоправимото се е случило — гласът му бе плътен. — По това време била канена на благотворителен обяд, но бавачката се разболяла и тя търсила друга, за да я замести. Мари си играела, ходила насам-натам, външната врата била оставена отворена… Роберта била плувала сутринта…

— О, Дан! — изхлипа Каси. — Колко ужасно е всичко.

В очите му имаше уплаха и болка. Трудно му беше да разказва.

— Никога не съм се чувствал по-нещастен от тогава! Не можех да си намеря място от мъка.

Притаи дъх и допълни:

— Едва не полудях. Аз… — той тръсна глава назад. — Роберта почти не се промени. Продължи да води бурния си живот. Не се прибираше вкъщи почти всяка вечер. Беше имала и други мъже. Това не ме ядоса, бях напълно безразличен към нея. И тъжен. Подадох молбата си за развод.

— Точно тогава си дошъл на острова, нали? — забързано попита тя.

— Да… Трябваше да се освободя от натрупаното напрежение. Мой бизнес партньор, беше приятел на Ван Арк и уреди престоя ми тук. Знаеше, че обичам тихите кътчета, където можех да рисувам на спокойствие.

Тръгна към нея, погледна в очите й:

— Обичах те, Каси! Вярвай ми, нуждаех се от любовта ти. Тогава се случи нещо, в което не вярвах. Влюбих се страстно. Бях преживял силно загубата на Мари… Наистина исках да се оженя за теб.

Прокара пръсти през косата си.

— Точно тогава разбрах за катастрофата на Роберта. Била с някакъв мъж. Качила се на мотора му. Той бил пиян, загубил контрол и се врязал в един крайпътен знак. Мъжът починал. А тя… Тя беше развалина, макар и жива. Баща й ми се обади от болницата и ме повика. Беше ужасно изплашен. Тя бе единственото му дете. Не можех да му откажа. Беше посред нощ, прекалено късно, за да те потърся.

Въздъхна и продължи:

— Исках да се свържа с теб на сутринта, но нещата бяха по-зле, отколкото предполагах. Докторът ми съобщи, че ще остане парализирана до края на дните си. Баща й прекара инфаркт и почина. Роберта все питаше за него. Не знаех какво да й кажа. Опитвах се да я оставя сама в стаята й, но тя започваше истерично да плаче и лекарите ме помолиха да остана при нея.

Дан вдигна уморените си очи към Каси и рече:

— Накрая й казах истината. Така беше по-добре. О, Каси… Без значение каква бе в миналото си, не заслужаваше страданията, на които бе подложена. Лежеше на болничното легло и ме гледаше безпомощно, отчуждено. Беше безкрайно самотна… Не можех да я напусна — с болка призна той. — Така че, седнах да ти напиша това ужасно писмо. Прости ми! — пристъпи към нея.

Тя го придърпа към себе си. Промълви:

— О, Дан, скъпи…

В един момент прегръдката им бе така силна. Очите й се напълниха със сълзи. Най-накрая узна цялата истина. Познала бе трагедията на живота му. Едва сега разбираше, защо бе толкова силна привързаността му към Джейсън. Отначало, когато бе открил сина си, и днес, в деня, когато се бе случила злополуката. Смисълът на живота му бе това дете… Господи! Спомни се как се бе владял през цялото време, за да спаси живота на сина си!

— Каси, аз… Аз направих всичко възможно да облекча страданията й. Почина в мир…

— Замълчи, любов моя, стига! — наблюдаваше го. Сърцето й бе изпълнено с обич и състрадание. Поглади с ръка бузата му. — Направил си всичко необходимо.

Хвана ръката й, зарови лице в дланта й, целуваше топлата й нежна плът. Нещо внезапно го разтърси.

— Кажи ми, че още ме обичаш! Моля те, само кажи!

Прошепна тихо:

— Не знаеш ли, че винаги съм те обичала. Никога не съм преставала да те обичам!

Обгърна тялото й, усетил топлина в сърцето си.

— О, Каси, Каси… Толкова те обичам! А днес следобед си мислех, че съм те загубил.

— Никога!

— Аз бях глупав, отмъстителен, жесток… Мислех си… Не можех да повярвам…

— Замълчи… Кажи ми, че ме обичаш още веднъж! — помоли го тя.

— Обичам те! — отвърна Дан. — Целуни ме! Направи го.

 

 

— Мамо?! Татко?!

Те се втурнаха към леглото му хванати за ръка. По лицата им се стичаха сълзи.

Джейсън се намръщи и каза тихо:

— Ама, че сте! Дали Джонсън беше прав? През цялото време ще се целувате…