Бетани Кембъл
Солта на живота (9)

Девета глава

Джина се съпротивляваше, ала в душата й бушуваха невъобразими чувства. Най-сетне застина неподвижна в ръцете на Конър. Огромният заряд на първична страст, която криеха целувките му, я правеше безпомощна. Посегна с треперещи ръце към шията му, като че ли търсеше опора, за да не припадне. Ала докосването възпламени с нова сила страстта. Устните й се разтвориха, копнеещи да утолят жаждата, измъчвала я през дългите години на самота и въздържание.

За миг Конър се отдръпна. Джина премигна объркана.

— Боже мой! Какъв глупак съм бил! Извинявах се, че съм те целунал — наведе се отново към устните й. — Това… е нужно, много нужно… — шептеше Конър, галейки с дъха си гладката като коприна кожа на бузата й. — И още… — целуна нежно брадичката, сетне пулсиращата вена на врата й. — И още… — долепи устни до заобленото рамо. Вдигна глава и настойчиво прошепна: — Сега искам ти да ме целунеш!

Страхливо, тя допря устни до неговите. Ала желанието неудържимо завладяваше плътта й. С дрезгав стон Конър я притегли към себе си. Ръцете му нетърпеливо изучаваха извивките на тялото й. Джина изстена, опиянена от усещанията.

— Джина! — разнесе се гласът на Ърлин. — Линди се обажда. Пита за роклите и короните. Нали са в магазина?

Джина подскочи стреснато и опита да се отскубне от ръцете на Конър, но той я спря.

— Кажи й, че ще се обадиш по-късно. После заключи вратата!

Джина го изгледа втренчено.

— Ърлин, кажи на Линди, че след малко ще й се обадя — гласът й прозвуча странно.

— Чудесно! — той я притегли към себе си и я целуна.

— А сега заключи вратата!

Охлаби прегръдката и Джина се изправи като пияна. Отиде до вратата, спря и се извърна. В очите й се четеше паника.

— Джина, остани! — той се надигна на лакът.

— Не мога! Няма да го направя!

— Желаеш ме! Ако отречеш, значи си лъжкиня!

— Не е вярно…

— Джина, виждала ли си някъде старата ми брошка с фалшивите диаманти? — отново долетя гласът на леля й. — Трябва ми за тоалета на слоницата принцеса.

Джина отвори вратата.

— На полицата над камината е — напрегнато извика на леля си. После се обърна към Конър: — Изяж си вечерята! Трябва да възстановиш силите си.

— Кипя от енергия! За друго жадувам…

— Съжалявам, но не мога да ти помогна!

— Ела по-късно, когато Ърлин заспи.

— Не! — тонът й бе категоричен. Измъкна се и хукна към стаята си на втория етаж. Затвори с трясък вратата и ядосано се тръшна върху леглото. Внезапно осъзна, че бе оставила нещата на Лорън долу. Обзе я отчаяние. Беше му позволила да я целува на сантиметри от плюшеното мече, което Лорън й бе подарил. Как можа! Яростни сълзи опариха страните й. Ридаеше безмълвно, разтърсвана от болезнени конвулсии.

Вечерният ветрец издуваше пердетата и изпълваше стаята с аромата на подправки.

— Нищо не си хапнал! — тревожно забеляза Ърлин, която току-що бе влязла при него.

— Благодаря ти, но не съм гладен — навъсено отвърна той.

— Ще прибера храната в хладилника! — Ърлин взе подноса. — Ако огладнееш по-късно, ще я затопля. Къде е Джина? — попита тя след кратка пауза. — Защо е свалила снимките на Лорън?

— Качи се горе. Смяташе да вземе снимките със себе си.

— А, значи ще се върне! — заключи Ърлин.

Конър не беше сигурен. Случилото се й подейства като шок. Самият той вече се съмняваше, че е постъпил правилно. Представи си, че се е затворила в стаята и горчиво плаче. Стомахът му се сви болезнено и той потръпна от жалост.

Ърлин изнесе подноса и не след дълго се върна с един от слоновете и тюлен тоалет, украсен с пайети.

— Искаш ли компания? — предложи тя.

— Разбира се — отвърна той без особен ентусиазъм. Ърлин се зае със слона. Лицето й бе уморено, някак посивяло, макар че движенията й бяха умели.

— Иска ми се най-сетне Джина да скрие тези снимки — призна тя. — Откровено казано, не мисля, че й се отразяват добре. Лорън беше изключителен младеж. Но не бива цял живот да скърби за него. Не мислиш ли, че е привлекателна?

— Да, привлекателна е — призна той.

— Едва ли ще си намери подходящ младеж тук. Винаги ще го сравнява с Лорън. А и нашите момчета или са женени, или напускат градчето. Трябва да се огледа настрани!

— Сигурно си права — промърмори Конър.

— Лорън би искал тя да го стори!

— Лорън, Лорън… Започвам да си мисля, че е някой бог, благоволил да слезе на земята — ехидно подметна той.

— За нея вероятно е бил бог. Всъщност беше… добро момче. Най-откровеният човек, когото съм срещала. Сериозен. Обичаше дома и родителите си. Боготвореше Джина. За него беше единствена в света. А тя винаги успяваше да го разсмее…

При тези думи Конър се навъси още повече. Съзнаваше отлично колко рядко бе искрен. Обикновено се отнасяше с хората надменно или подигравателно. Вярваше в три неща: личната си свобода, печеленето на пари и постоянните промени. Беше егоист. Бе имал много жени. Надяваше се и в бъдеще да е така. А Джина можеше да го разсмее… Ала той изглежда бе способен единствено да я разплаква. Накратко — бе коренна противоположност на светеца Лорън.

— Спомена, че не си женен… — подхвана Ърлин и го измери с поглед. — Ако не възразяваш, ще ти задам един въпрос… малко личен. Имаш ли… ангажименти към някоя жена?

— Нямам! — взе от шкафчето тестето карти и започна да реди пасианс. Глупавото мече още лежеше до него и го наблюдаваше неодобрително.

— Значи си нямаш никой у дома, в Калифорния?

— Нямам никого. Нямам и дом. В Калифорния съм временно.

— И къде възнамеряваш да отидеш после?

— Може би ще се заселя някъде в Карибския басейн. Смятам да се заловя с превоз на пътници.

— Сигурно е вълнуващо… С Джина никога не сме пътували с кораб. Даже не сме виждали океана. Според мен тя трябва да пътува, докато е млада. Не съм ли права?

— Права си. Светът е толкова голям…

— Тревожи ме мисълта, че Алегро няма бъдеще. Все едно е дали постепенно ще замре, или ще бъде погълнат от Милиджвил.

— Всяко нещо си има край…

— Напълно съм съгласна. Подготвена съм да посрещна философски този факт. Но Джина не е… Май много се разбъбрих и започнах да те отегчавам. Кажи нещо за себе си! Не смяташ ли да се устроиш някъде за постоянно?

Конър едва успя да скрие раздразнението си. По недвусмислен и не особено тактичен начин, Ърлин го изпитваше като потенциален кандидат-съпруг.

— Не ми е в кръвта да пускам корени за постоянно — думите му предизвикаха нейното разочарование. За да заглади лошото впечатление, добави кисело: — Макар че, ако не обичах домашния уют, бих се оженил за Джина.

Не беше съвсем сигурен дали говореше искрено, или излъга.

 

 

Половин час по-късно Джина открехна вратата.

— Отивам в магазина — усмихна се тя пресилено на Ърлин. — Ще занеса роклите на Линди. Иска да ги проветри.

— Добре, че се е сетила. Миналата година, когато коронясваха принцесата, от роклята се разхвърча цял рояк молци.

— Искам обаче първо да си прибера нещата — приближи леглото и протегна ръка. — Ако обичаш, подай ми мечока!

Нарочно търсеше да срещне погледа й, но Джина упорито го отбягваше. Взе мечока, без да благодари. Събра останалите вещи и излезе.

— Защо най-сетне не скрие тази мечка! — измърмори Ърлин, когато Джина хлопна вратата. — Изядена е от молците. Пък и не й отива вече да спи с плюшени мечета!

— Знам… — навъсено потвърди Конър.

 

 

„Дръж се нормално! Сякаш нищо не се е случило…“ — заповяда си Джина, когато на следващата сутрин застана пред стаята на Конър. Ърлин бе приготвила закуската в ранни зори и вече бе излязла. Уесли все още се бавеше. Почука и влезе.

— Ърлин излезе — започна тя, без да поздрави. — Аз ще съм в кухнята и ще опаковам подправки. Ако ти потрябва нещо, извикай. Не бих искала да се повтаря вчерашното изпълнение.

Сините му очи искряха насмешливо, а ехидната усмивчица я объркваше. Бе облечен със снежнобяла тениска и къси джинсови панталони. Контузеният крак бе увит с компрес.

— Слушам! — отривисто изкозирува той.

Джина изправи рамене. Носеше къси панталонки и огромна мъжка риза. Нямаше дори червило. Небрежно бе прибрала косата си на опашка.

— Ако искаш нещо, извикай ме — повтори тя делово. — В десет и четиридесет и пет си на преглед. Когато се върнем, ще обядваш. После Уесли Дийн ще ме смени.

— Не си прави илюзии! Той ми напомня за дебелото момче от „Семейство Адамс“, дето си играеше с гилотини и крокодили.

— Уесли е толкова самотен! — защити го Джина. — Баща му се възстановява в болницата след инфаркт. Нищо няма да ти се случи, ако се помъчиш да бъдеш мил с него.

— Откъде да знам, може и да ми се случи.

— О, не бой се, ще оживееш! Отивам в кухнята. В десет тръгваме за лекаря. Някакви въпроси?

— Да, един. Така ли ще ходиш при доктора? — огледа я предизвикателно от глава до пети.

— Обличам се, както ми харесва!

— Виждам, че вкусът ти е невероятно претенциозен. Защо направо не нахлузиш един чувал? Между нас казано, номерът ти не минава. Пак си красива. Няма да помогне даже чувалът.

— Нещо друго?

— Да. Нямам намерение да ти се извинявам за снощи. Целунах те и ми хареса. На теб също. Ще ти се наложи да го преглътнеш! И престани да се правиш на безполово същество.

Джина го изгледа с ненавист.

— Единственото, което наистина ми доставя удоволствие от престоя ти у нас, е, че никога няма да получиш рецептата и съответно „безценната“ си яхта! Ще се наложи да си заминеш с празни ръце!

— Яхтата щеше да бъде моят дом — веждата му насмешливо се повдигна. — Сега просто няма къде да отида. Тъй че ще се наложи да поостана, докато я получа.

— Ще я получиш на кукуво лято!

— Ами че аз не бързам! — ухили се Конър.

 

 

— Кракът му заздравява бързо — каза докторът, когато останаха сами с Джина. — Може да се движи из къщата с патерици. Трябва обаче да го пази от натоварване още поне седмица. Не му разрешавай дори да кара кола. Ако случайно болките се засилят, да ляга веднага.

— Цяла седмица?!

— Какво ти става? Още седем дни. След това го доведи на контролен преглед. Благодари на Бога, че не си го наранила по-лошо. След оная контузия е бил на косъм да си загуби крака. Ако не беше такъв инат, сигурно са щели да го отрежат. И да се грижи повече за здравето си! Разбра ли?

— Разбрах… — Джина отново изпита чувство за вина.

 

 

— Вярно ли е, че си бил на косъм да загубиш крака си? — попита тя, когато потеглиха обратно към Алегро.

— Да. Докторите искаха да го отрежат. Моето мнение беше по-различно.

— И колко време си прекарал в болницата?

— Общо? Не помня. Какво те засяга?

— Просто питах… Къде е станало нещастието? В Калифорния?

— В Испания — Конър се обърна и я изгледа. — Какво ти става? Пак ли започва да те измъчва чувство за вина? Е, нищо. Поне си малко по-любезна!

— Държиш се толкова… невъзможно, че без да ще, човек забравя за контузията ти!

— Можеше да бъде и много по-лошо! Цяла година лечение отиваше по дяволите! Изобщо трябва да съм благодарен, че заради теб не съм на количка с ампутиран крак!

— Би следвало да поискаш обезщетение.

— Нали това се мъча да направя! — огледа я и веждата му трепна леко. — Виждам, че си сменила дрехите. Отбелязвам го в тефтера с червена точка.

Джина сви рамене. Ехидната му забележка я бе накарала да облече джинсова пола и плетен жълт пуловер. Даже косата й изглеждаше по-прибрана. На устните си имаше червило.

— Искаш ли наистина да направиш нещо, което ще ми достави удоволствие? — попита Конър с мазен глас.

— Зависи! — Джина усети, че настръхва.

— Хайде да се поразходим с колата! Не ми се прибира. Имам чувството, че съм затворен в клетка! Покажи най-сетне тоя прехвален град, за който толкова примираш.

— За да се подиграваш, нали?

— Искам да го видя с твоите очи. С прекрасните ти кафяви очи…

— Само ако престанеш с това!

— С кое по-точно? — засмя се Конър.

— Да се правиш на влюбен!

— И кой се прави на влюбен?

— Ти! Направо ми се гади от номерата ти. Знам, че го правиш заради Бийкман.

— Какво ще кажеш, ако го правя заради себе си?

— Тогава напразно си губиш времето.

— Не мисля. Беше ми приятно. На теб също. По-точно — щеше да ти е приятно, ако се беше отпуснала.

— Пак започваш! Точно тези намеци не понасям!

— Покажи ми града, може и да престана — рече Конър с подкупваща усмивка.

— Добре, ще ти покажа любимите си места!

— Това ли са? Виждам само ниви и кокошарници.

— Я погледни нататък — посочи вдясно тя. — Не ти ли харесва?

Сред долината стоеше самотно схлупена къщурка, заобиколена от пъстри ливади.

— Какво, по дяволите, е това?

— Петунии. Сто и шестдесет декара петунии. Усещаш ли уханието им? — с истинска наслада Джина пое дълбоко въздух.

— Ще ми обясниш ли каква е тая селска лудост?

— Това е земята на Люк Каниля! — усмихна се възторжено Джина. — Той е на осемдесет и осем години. Всяка пролет яхва трактора, който му е почти връстник, и засява петунии.

Приближиха къщичката. На верандата седеше дребен старец със снежнобяла коса. Пушеше лула и се клатеше ритмично на люлеещия се стол. В скута му спеше жълта котка. Джина спря колата, изправи се и размаха ръка.

— Хей, Люк! Здравей! Аз съм, Джина.

Старецът й се усмихна приятелски и махна с ръка, без да спира да се люлее.

— Можехме да си побъбрим малко, но Люк мълчи през август — каза Джина и натисна газта.

— Какво? — Конър изви глава към стареца.

— Жена му е починала през август — обясни тя. — Така той показва, че не я забравя. Малко по-нататък е сглобил дървена маса и пейки. Да се отбием, ако искаш.

— Добре — измърмори Конър.

Джина спря до ниска дървена ограда, опасваща зелена като изумруд полянка. Наоколо се беше ширнал цветният килим. Слезе от колата и вдъхна упойващия аромат. Конър се приближи до нея. Джина кимна към паметника от бял мрамор, на който бе издълбано:

„Градината е в памет на Тути Каниля.

С любов, Люк.“

— Кога е починала жена му? — попита Конър.

— Преди двадесет и осем години — усмивката й бе изчезнала.

— Милостиви Боже! Двадесет и осем години?!

— Обичаше я много…

— И гледа сто и шестдесет декара петунии?

— Някога той притежаваше над хиляда декара — кимна към полето Джина. — Когато Тути умря, продаде голяма част от земята. Оттогава отглежда само петунии — любимите й цветя.

— Какво ще стане, когато и той умре?

— Не знам. Тути и Люк нямаха деца. Предполагам, че роднините им ще разделят земята, ала едва ли ще искат да я обработват.

— Значи ще попадне в ръцете на предприемачите от Милиджвил.

— Може би… Само че няма да е толкова скоро. Бащата на Люк доживя до сто и две години. Люк се заканва да го надмине.

— Предполагам, че от малка идваш тук?

— Често през лятото яхвахме колелата с братовчедка ми Люсия и идвахме тук. Носехме си куклите и играехме. Правехме им рокли от цветя. Опияняваше ни красотата, уханието, вкусът…

— Вкусът? — скептично я изгледа Конър.

— Ами да! — откъсна две яркочервени петунии. С опитна ръка отстрани зелените листенца, ограждащи цвета в основата, и му подаде едната.

— Сложи тъничкия край в устата си и смукни. Ето така. Усещаш ли нектара?

Конър повтори движенията й.

— Наистина…

— И всяко цвете крие нектара си в сърцето…

— Нектар в сърцето…

— Тук са се оженили родителите ми, баба и дядо, техните родители… — Джина вдигна очи към искрящите като скъпоценни камъни прозорци на църквата. — Всяко от семействата, основали града, е дарило по един прозорец. Ето нашия — посочи тя образа на Св. Антоний от Падуа. В основата му имаше медна плочка с надпис на италиански „Дарение от Марио А. Келвино.“

Конър огледа извитите прозорци. Видя познати имена: Маркези, Каниля, Орсини, Фанели, Алонсо… В църквата бе тихо и спокойно. От дрезгавия полумрак надничаше самата историята на градчето.

— Ела насам! Виж този стенопис — повика го Джина.

Конър го огледа критично. Стенописът бе учудващо добър за това забутано градче.

— Нашата гордост! Преди години поканили художник от Италия да го нарисува. Платили му с парите от фестивала. За модели използвал гражданите на Алегро. Виждаш ли тази жена? — Джина посочи млада майка, притиснала до гърди рожбата си. Бе красива и много приличаше на нея. — Това е прапрабаба ми и баба на Ърлин. Можеш ли да си представиш? Нейна е рецептата, заради която ти си тук. Излиза, че тя те е довела. Не е ли странно? А това е прапрадядо ми Келвино — тя посочи мъж, хванал юздата на едно магаренце. — Не го помня, защото умрял преди да се родя. Но Ърлин може с часове да ти разправя за него.

Конър разглеждаше внимателно стенописа. В дъното сред множеството зърна едно лице, което много напомняше на Лорън. Не можеше да бърка — втръснало му бе да гледа снимките му.

— Това е прапрадядото на Лорън, Томазо Гали — потвърди догадките му Джина. — А, ето и един роднина на Уесли Дийн…

Конър се обърна рязко. Внезапно изпита необяснимо раздразнение.

— Какво ти става? — изненада се Джина.

— Нищо. Намерили сте хиляда начина да се обвържете…

— Че аз винаги съм го твърдяла!

— Така е. Да вървим!

Пътуваха към езерцето на Мот. Конър седеше мълчаливо, вглъбен в себе си. Размърда се неспокойно, едва когато наближиха. Джина спря колата и слезе да отвори голямата порта на чифлика. Не беше сигурна дали разходката щеше да отрази добре на Конър, затова попита:

— Останалия път трябва да извървим пеша. Ще се справиш ли?

— Ако трябва, ще вървя чак до Кукамонга! — отвърна той и взе патериците. Изгледаше още по-ядосан и отегчен. — Да не ни подгонят, че влизаме без позволение в частна собственост?

— Какво говориш? Семейство Мот са свързани с рода Орсини. И аз съм Орсини по майчина линия.

— Остава само някой разярен бик да се нахвърли отгоре ми!

Джина бутна портата и бързо настигна куцукащия Конър.

— Няма такава опасност. Най-много да срещнем някоя жаба и Бостън Чарли.

— Тоя пък кой е, ако смея да попитам?

— Пенсионирано шотландско пони.

— И на каква служба се е пенсионирало? Сега да не е мравояд?

— Вече никой не го язди. Горкото, толкова е старо! Сляпо е с едното око. Ако малко се затича, веднага се задъхва.

— Май е кандидат за туткал — измърмори той.

— Какво говориш! То ни е талисман. Всяка година фестивалният парад завършва с него. Накуцва, но се държи наперено.

— Страхотно! — язвително изкоментира Конър.

— На нас ни харесва… Сигурен ли си, че пътят няма да те затрудни? Доста е стръмно.

— На всичко съм готов, само да не ме затваряш в онази клетка.

— Винаги ли си толкова неспокоен?

— Всичко в този град, и ти самата, ме кара да се чувствам неспокоен!

— Твърдиш, че нямаш роден край… Не е възможно. Все някъде си бил роден, нали?

— Роден съм в Монте Карло. Баща ми нещо объркал сметките. Смятал, че могат да изкарат още две седмици в казиното. За малко да се родя на масата за покер — тонът му бе ехиден, ала думите му й направиха дълбоко впечатление. За Джина Монте Карло звучеше толкова екзотично, колкото, да кажем, пътешествие до луната.

— В Монте Карло ли живееха родителите ти?

— Местеха се непрестанно. После се разведоха и се изпокараха. Трябваше да живея ту с единия, ту с другия.

— Карали са се с кого да живееш? Навярно е било ужасно!

— Не можеха да се споразумеят на кого точно е дошъл ред да ме гледа. На осем години бях посетил повече места, отколкото някои хора виждат през целия си живот.

— И никога ли не се задържаше на едно място?

— Като ученик се задържах в Англия за три години.

— Само три години!?

— Майка ми се омъжи повторно за стар морски вълк. Казваше се Фред Мъркетър и беше влюбен в морето. Бяха решили две години да кръстосват с кораба му Карибско море. Нямаше деца и хич не искаше. Майка ми опита да ме трапоса на Фред. Почти успя. Бях на десет години. Струваше ми се, че корабът е вълшебно килимче, а Мъркетър — стар магьосник с бяла брада. Ала душата му бе на дете. Господи, мислех, че съм в рая!

— И какво стана?

— Той умря — лицето му придоби напрегнато изражение. — Една сутрин вдигахме платното. Каза: „Хубав е животът, нали момчето ми?“ В следващия миг се свлече на палубата. Беше мъртъв.

Джина изпита неудържимо желание да докосне ръката му, но не посмя. Изглеждаше толкова едър, силен, неуязвим и горд. На никого не би позволил да го докосва от съчувствие.

— После майка ми продаде яхтата и замина за Барбадос с приятеля си. Сестрата на Фред се върна в Калифорния. А мен изпратиха да уча в Ню Хемпшир. Отвратително! Струваше ми се, че там зимата никога не свършва!

Езерцето на Мот, скрито зад преграда от диви цветя и храсти, изникна ненадейно пред очите им. Ярките отблясъци на обедното слънце припламваха по гладката повърхност. Две-три изкорубени ябълкови дървета стояха като стражи на десния му бряг. Отсреща растеше гъста папрат. Между разцъфналите водни лилии се подаваше главата на голяма костенурка. Когато чу шума от стъпките им, изчезна във водата.

— Ето го и прословутото езерце на Мот. Сега какво ще правим? — поинтересува се Конър.

Джина погледна към езерцето и то изведнъж й се стори незначително. Как можеше да впечатли човек, обиколил света?

— Каквото се прави, когато си край езеро… — смутено отвърна тя. — Ще ловим риба. Ще хващаме жаби. Ще берем цветя. Ще гледаме отражението на облаците във водата…

— Предлагам ти просто да се разходим по брега.

— Не си ли уморен?

— Обичам да се движа.

— Завършил ли си някакъв колеж? — попита тя след малко.

— Не. Остана ми един семестър. Майка ми остави някакви пари. Поскитах доста и накрая се озовах в Тексас. Попаднах на верига от спортни магазини пред фалит. Разбрах, че се дължи на лошо управление. Вложих всичките си пари в компанията. Две години блъсках като магаре, докато нещата потръгнаха. После я продадох. Бях чул за неголяма фирма за чартърни полети. Чак към Юкон, в района на Макензи. Пак лошо управление. И още две години, докато ги измъкна от калта. Незнайно как се озовах в Ню Саут Уейлс. Привлече ме верига от туристически агенции. Отново нескопосано управление. Така станах собственик на „Вегабонд“. Смених управителния съвет и се самоназначих за директор и главен редактор с неограничени пълномощия. Цяла година обикалях из Европа, докато сложа малко ред в чуждестранните ни представителства. А исках и да установя дали забележителностите на стария континент все още предизвикват у мен емоции. Оказа се, че не.

Джина не знаеше какво да каже. Откъсна една узряла ябълка и я подаде на Конър.

— О, не, благодаря! И аз ще започна да си мисля, че съм попаднал в рая.

— Каза ми, че искаш яхтата. Защо ти е?

— С Бийкман се запознах в Калифорния. Миналата година научих, че от някаква ипотека в ръцете му попаднали десетина корабчета. Едно от тях бе „Солитер“, яхтата на Фред. Чартърните превози на пътници изглеждат многообещаващи. Освен това иска ми се отново да поскитам със „Солитер“. Ще я ремонтирам. Едно време, когато наблюдавах света от яхтата, той изглеждаше по-добър. Може би пак ще е така.

— Конър, ти често се шегуваш и надсмиваш над живота… А всъщност не си щастлив, нали?

— Същото, с основание, мога да твърдя за теб — в очите му припламна раздразнение. — Имаш усмивка за милиони, а животът ти не струва и пукнат грош. Бийкман ти предлага шанс за по-добър живот, но ти упорито отказваш да се вслушаш в разума. Ако питаш мен, не виждам на какво чак толкова се усмихваш.

— Животът ми е чудесен! Защо си сляп за онова, което се опитвам да ти покажа? — с широк жест Джина посочи езерцето и буйната зеленина, която го ограждаше отвсякъде.

— Кажи, какво ще правиш, като остарееш и езерцето няма да го има, защото сръчни предприемачи ще искат да оползотворят целия терен? Същото ще сполети и огромната цветна градина на Люк Каниля. Тук ще заселят жители на Милиджвил и църквичката ви ще се окаже прекалено тясна да ги побере. Сигурно ще решат, че най-добре ще е да я съборят и да построят нова.

— Спри! — рязко го прекъсна Джина.

— Да спра?! По-добре кажи на времето да спре! Какво ще стане с тебе, Джина, ако внезапно Ърлин се разболее и ти не разполагаш със средства за лечението й? Какво ще стане, когато тя умре? Как ще поддържаш тази къща с малкото пари, които припечелваш? Как ще живееш сама, заобиколена със стари снимки, спомени и погубени мечти?

— Престани! — заповяда тя.

— Не, няма да престана! Станах свидетел как една жена погуби живота си. Мога да те уверя, че гледката не бе особено приятна. Бийкман има намерение да ти предложи шестдесет хиляди долара. Разбираш ли, шестдесет хиляди! Мисля, че ще уредя да получаваш и процент от печалбата. Ще бъдете осигурени до края на дните си. А сега какво? Две самотни жени в един умиращ град, зависещи изцяло от случаен шанс.

— Не се оплаквам от съдбата! Може да се каже, че е била по-благосклонна към мен, отколкото към теб. Поне си имам дом. И престани да ме убеждаваш, губиш си напразно времето! Просто няма да те слушам! А, ето го и Бостън Чарли! — възкликна тя. — Здравей, Чарли! Искаш ли ябълка? — с накуцваща походка понито се приближи към нея. Козината му, златиста някога, бе проскубана. Гъста грива скриваше почти напълно очите му. — Чарли! Сладкото ми малко конче, Бостън Чарли! Хапни си!

— Не може да се каже, че е кон от класа! — Конър го изгледа с отвращение. — Това не е пони, а направо зомби…

Джина разчупи ябълката и я поднесе към муцуната на Чарли. Той започна да я дъвче и от устата му потекоха лиги.

— Чарли е най-милото пони! Всички го обичат! — тя притисна лице до гривата му.

— Погледни го само как се лигави! Козината му е проскубана.

— Е, и какво от това? Значи ли, че когато остарееш и се проскубеш, никой да не те обича?

— Джина! Говоря ти за шестдесет хиляди долара. Нищо ли не означават за теб?

— Мъничкото ми, сладичкото ми, най-прелестното конче на света! — галеше понито тя, сякаш не говореха на нея.

— Искам да си ходя! Оня самотен затвор е за предпочитане пред това лигавене!

— Не се оплаквай. Уесли ще ти прави компания.

— Нали се разбрахме! Дръж настрани от мен онова дяволско, тоест — жабешко, изчадие!

Джина направи крачка към него и го изгледа с присвити очи.

— Ти си зомби и сърцето ти е мъртво! Уесли е едно злочесто момче, което трудно се приспособява към света. Баща му е болен. Веднъж ми каза, че знаеш какво означава да си различен. Излъга ме!

— Тези обвинения звучат странно в твоите уста…

— Защо? — изгледа го враждебно Джина.

— Сърцето ти все още тупти, а искаш да го заровиш в гроб. Животът ти е ограничен между езерцето на Мот и градината на стареца. Защо си си въобразила, че живееш пълноценно? Знаеш ли, бих могъл да те науча на някои неща…

— Не ти ли е хрумвало, че и от мен можеш да научиш нещичко?

— Да — изрече той, втренчен в устните й. — Цяла нощ мислих по въпроса…

— Не желая повече да слушам такива намеци! — извика сърдито Джина и с бързи крачки тръгна към колата. Едва не подскочи от изненада, когато пръстите му хванаха ръката й и я задържаха.

— Не смей да ме докосваш! — заповяда тя.

— Защо? Боиш се, че ще ти хареса? И пак ще се озовеш в прегръдката ми? — той приближи лице до нейното. — Какво ти става? Трепериш. Опитваш да си внушиш, че е от страх или от гняв, макар да си наясно, че не аз те плаша или ядосвам. Боиш се от изгарящата страст, която завладява тялото ти.

— Не си въобразявай, че си неотразим!

— Не си въобразявам нищо. А ти престани да лъжеш себе си!

— Говориш глупости!

— Мога да те целуна и сега. Ще ми позволиш. Но после ще избягаш. Както винаги — устните му бяха съвсем близо.

— Няма.

— Бъде спокойна, Джина, уморих се да те спасявам. Устните ти жадуват за целувки. Не само това… Но вече няма да те убеждавам. И ако някога те докосна пак, ще бъде, защото си го поискала.

— Това няма да се случи никога!

— Никога не казвай „никога“!

Наведе глава и устните му почти докоснаха нейните, но не я целуна. Зашеметена от противоречиви чувства, тя притвори очи. Дъхът му изгаряше влажните й устни. Неудържими тръпки разтърсиха тялото й. Конър се отдръпна. Погледна го объркана.

— Готова си да опознаеш светове, отвъд пределите на езерцето. Да срещнеш други мъже, освен Лорън — някак тъжно се усмихна той. — Аз може би ще съм първият, но не трябва да съм последният. Искам да открехна пред теб вратата към света. Дълбоко в сърцето си се надяваш това да стане…

— Не е възможно между нас да има нещо общо!

— Искам само да открехна вратата към света. Не ти ли стига?

Джина се обърна настрани. Знаеше, че той е прав. Ако поискаше да я целуне, нямаше да се противопостави. Ала никога не би направила първата крачка сама.

— Хайде да се разберем — чу тя гласа на Конър. — През следващите седем дни ще ми покажеш Алегро. Ще те оставя на мира, ако успееш да ме убедиш, че греша. Ще посъветвам и Бийкман да стори същото. Ще си останеш тук, отдадена на умиращия град и на умрелия любим. Съгласна ли си?

„Той ще замине и аз ще съм спасена!“ — помисли тя и каза:

— Приемам — не посмя да срещне погледа му.