Бетани Кембъл
Солта на живота (7)

Седма глава

— Щях да умра от притеснение, докато ви чаках! — възкликна разстроена Ърлин, когато Джина приключи разказа си. — Наистина не знам на кого от двамата да се сърдя повече!

По всичко личеше обаче, че куцукащият Конър, опрян на патерици, е спечелил съчувствието й. Вярно, беше лъгал, ала Джина изглеждаше по-скоро виновна, отколкото засегната от лъжите му. А Конър явно страдаше от болките.

Като се суетеше и фучеше, Ърлин помогна да преместят нещата му в спалнята на Джина. Цъкаше ужасена, докато нагласяваха леда около наранения крак. После се затътри към стаята на втория етаж, където Джина трябваше да се устрои.

— Направо не мога да те разбера! — подхвана Ърлин, когато вратата се хлопна зад тях. — Вярно, допуснал е известна непочтеност, но това не е причина да стовариш цяла кола върху крака му!

— Колата беше малка. А лъжата — голяма!

— Добре де, излъгал те е! И затова дай да убием човека!

— Ърлин, не го защитавай! Та той се вмъкна у нас с измама!

— Никого не защитавам! И двамата сте виновни. Пфу! Щом наближи фестивалът, всички откачат. Ама досега поне не беше хулиганствала. Мама миа! Защо Господ ни наказва с безумие?

Джина тъкмо оправяше леглото. Изправи се и изгледа леля си.

— Защо пак те е обзела фестивалната треска?

— Не ми стигат другите тревоги, ами се обади и Мери Орсини! Болна е от шарка! Ще се наложи цяла седмица да се въртя около жените, докато приготвят соса. А имам толкова работа! Трябва да шия дрехи на още четири слона. Като капак на всичко, вкъщи имаме и инвалид!

— Ърлин, успокой се! Вината е моя и за него ще се грижа аз.

— Госпожичке! Нужни са огромни грижи! — думите й преминаха в драматичен шепот. — Не знам дали ние изобщо ще можем да изкупим ужасната вина пред този човек!

— Ние? Единственият виновен в случая съм аз.

— Аз те отгледах и възпитах. Господ да ми прости, че не бях достатъчно строга! — Ърлин се прекръсти. — Ами ако остане сакат за цял живот?

— Ърлин, моля те! Успокой се! Докторът ме увери, че няма такава опасност. От нас единствено се изисква да се грижим да не става от леглото.

— В този дом ще се полагат кралски грижи! — тържествено обеща леля й. — Боже, дано само не се случи нещо лошо! Обещай ми, Джина, закълни се! Каквито и да са различията ти с този мъж, той ще се чувства тук като крал!

Джина прецени, че е излишно да спори.

— Добре, лельо, ще се отнасяме с него като с… крал. Кълна се! — погледна към тавана, за да се увери, че небето няма да я накаже заради светотатствената лъжа. — А сега иди да си починеш.

Като мърмореше под нос молитви, най-сетне Ърлин се измъкна от стаята. Изтощена до смърт, Джина угаси лампата и легна напряко на леглото. Дори не си направи труд да се съблича. Едва доловимото ухание от одеколона на Конър я дебнеше в мрака като коварен призрак. „Не искам да мисля за Конър. Грях е да мисля за него!“ Ала не намери сили да си го наложи. С всяка частица на тялото си усещаше присъствието му в леглото, където днес се бе изтегнал, силен и самоуверен.

Ядосана, Джина се обърна по гръб. Докосна колебливо устните си. Потръпна при спомена за изгарящите я целувки. „Беше неприятно. Беше гадно, отвратително!“ — повтаряше си тя, докато накрая почти повярва. Чак тогава заспа…

 

 

Конър смяташе, че ще се наложи да пусне в ход целия чар, за да спечели отново лелята. За своя радост, скоро се убеди, че бърка. С първите лъчи на слънцето Ърлин надникна в стаята му. Искаше да разбере има ли той нужда от нещо. Домъкна цяла торба с лед и хукна обратно към кухнята. Не след дълго благоуханието на пресни сладки и току-що свалено от огъня кафе изпълни къщата. Утринният вятър довяваше аромат на подправки. Ърлин се появи с поднос, върху който беше подредила бъркани яйца, шунка, масло, четири вида сладко, портокалов сок, все още горещи курабии и димящо кафе. От малка вазичка стърчеше роза.

Конър помоли Ърлин да седне до леглото. Поднесе й най-дълбоки извинения, че си е послужил с измама, за да влезе в дома им. За свое оправдание отбеляза, че мислел единствено за доброто на Джина. Защото, според него, тя не разбирала добре значението на предложението, направено от Бийкман.

Ърлин прие извиненията. Призна му, че понякога самата тя е стигала до извода, че Джина ще трябва да продаде рецептата. Организирането на фестивалите костваше на жителите на Алегро огромно нервно напрежение. Колко дълго можеха да издържат?

Конър не спести похвали за нейната проницателност. Зададе множество въпроси за Алегро, фестивала и за Джина. Ърлин бе щастлива, че може да задоволи любопитството му. Когато посегна да прибере подноса, той сложи едрата си длан върху ръката й и каза:

— Започнахме лошо, Ърлин. Сега, когато разкрихме картите си, ми олекна на сърцето. Благодаря ти, че ми прости! Вие с Джина сте прекрасни жени, Ърлин!

Ърлин пламна като божур и припряно хукна да буди Джина.

Усмихнат, Конър се изтегна на възглавницата. Чувстваше се като котарак, току-що закусил с канарче. За обяд беше запланувал да схруска още едно и отсега се облизваше с наслада.

 

 

Джина се надигна и разтърка объркана очи. В първия момент не осъзна какво търси в стаята за гости.

— Отивай в банята. Вземи душ. И посреши малко тая коса! — суетеше около нея Ърлин. — Побързай! Трябва да тръгвам за общината. И да не сложиш пак тия ужасни шорти! Облечи си рокля. И се навъртай около човека, ако има нужда от нещо!

Джина изпита истинско облекчение, когато най-сетне Ърлин излезе от стаята, а миг след това — от къщата. Моторът на колата изръмжа.

От долния етаж се разнесе музика. Навярно Ърлин бе занесла радиото й на Конър. Джина включи транзистора, оставен в стаята за гости, за да заглуши мелодията, която Конър слушаше. Дрезгавият глас на Тина Търнър изпълни стаята. Пееше „Друг герой не ни е нужен“. „Не ни е нужен, естествено!“ — войнствено си каза Джина.

Някога обичаше да се облича добре заради Лорън. Вече нямаше защо. Леля й можеше да вдига пара колкото си ще, но тя не смяташе да изневери на принципите си.

Набързо навлече шорти и размъкната избеляла тениска. Намери джапанки и ги обу. Подсуши косата си с кърпата, приглади я небрежно с четка и я прибра с шнола. На устните си сложи розово червило.

Измъкна се от стаята и с гордо вдигната глава зашляпа по стълбите. Влезе в кухнята, сипа си кафе в голяма чаша, захапа бисквита със сладко от череши и тъкмо сядаше на масата, когато до слуха й достигна плътен глас:

— Джина, ти ли трополиш в кухнята? Защо не дойдеш тук да си изпиеш кафето? Скучно ми е.

Милостиви Боже, скучаел! Нямаше и пет минути, откакто Ърлин бе излязла, а той вече скучаел! И как би следвало да го развлича? Може би очакваше, че ще му пее или танцува?

Джина грабна чашата с кафето и една бисквита и тръгна към стаята на Конър.

Отвори вратата и, без да поздрави, влезе в стаята. Поне привидно опита да запази равнодушното си изражение. Каквито и да бяха кусурите на Конър, никой не можеше да го нарече обикновен мъж. Златистите отблясъци на утринното слънце припламваха в разрошената му коса. Очите му наистина бяха невъобразимо сини. Далеч по-сини и наелектризиращи от бездънния лазур на пролетно небе.

— Ах! Поласкан съм! Заради мен ли си се маскирала така?

— Не! — Джина захапа остатъка от бисквитата и смутено отмести поглед от него.

— Заповядай! — потупа той стола, на който до преди малко бе седяла Ърлин. — Ще ми правиш ли компания?

— Това молба ли е, или заповед? — не помръдна тя.

— Ти как го възприемаш?

Джина сви рамене и седна. Остави чашата на шкафчето, облегна се назад и кръстоса дългите си крака.

— Как е кракът ти тази сутрин? Много ли боли?

— Божичко, да не би, когато съм лежал в безсъзнание, да си се възползвала от моментната ми слабост?

— Глупости! Какви ги дрънкаш!

— Тогава какви са тия приказки: „Кракът боли ли“? Страда моето тяло, а не твоето!

Джина го огледа предпазливо. Току-що избръснат, Конър бе облякъл трикотажна риза с къс ръкав, цвят електрик. Сигурно Ърлин му бе помогнала. Утре навярно щеше да й се наложи и на нея. Като си представи, че го докосва, пламна от смущение.

Този едър мъж някак не пасваше на малката й стая, с изящни бели мебели. Беше прекалено широкоплещест, твърде рус и силен. Енергията на мощното му тяло я плашеше. Приличаше на лъв, когото се опитват да затворят в птича клетка.

— Кракът ти… Предполагам, че все още те боли?

— Предположенията ти са верни.

— Много съжалявам! Сигурно е доста… лошо?

— Нищо подобно. Много е добре!

— Не разбирам… — заекна Джина. — Как така добре?

Конър вече не се усмихваше. Гледаше я изпитателно, сякаш се опитваше да проникне в съзнанието й.

— По-добре е да те боли, отколкото да не чувстваш нищо! Понякога болката е добро предзнаменование.

— Съжалявам. Искам да кажа за болката…

— Няма как, щом това е цената… — въздъхна примирено Конър.

— Каква цена?

— Да започнем всичко на чисто. Ти и аз. Или поне такива са моите намерения. Съгласна ли си?

— Нищо няма да започваме! Съжалявам! За крака, естествено…

— Наистина ли съжаляваш? — беше я приковал с поглед.

— Наистина.

— Защото, ако не беше този непредвиден инцидент, вече нямаше да има и помен от мен!

— Отчасти…

— Отчасти? И за какво друго съжаляваш?

Джина трепна. Огледа неловко босите си крака. Трябваше все пак да сложи нещо по-прилично. Чувстваше се като парцалана.

— Съжалявам за болката, която ти причиних! — пое дълбоко дъх. Изведнъж усети цялата тежест на вината си.

— Аз също ви причиних болка с лъжата си — на теб и Ърлин. Тя вече ми прости. А ти ще можеш ли? — Джина мълчеше и гледаше втренчено снимката на Лорън. — Направих го заради сделката! — гласът на Конър звучеше гневно. — Това ми се случва рядко. Когато се касае за личните ми отношения с жени, говоря само истината!

— И каква е истината? — тя не откъсваше очи от снимката.

— Истината е, че попаднах тук случайно и скоро ще си отида. Но искам да си спомням това място с добро. Затова те питам пак: ще ми простиш ли?

— Не съм сигурна, че е въпрос на прошка. По-скоро — на справедливост. Отидох твърде далеч, опитвайки се да раздавам справедливост. Затова сега си плащам.

— Доста си точна в сметките, Джина — подсвирна цинично той.

— Така е. Слушай, струва ми се, че разговорът ни няма да доведе доникъде. Ще възразиш ли, ако си тръгна? — надигна се, но твърдият му глас я спря:

— Възразявам. Имах ангажимент към Бийкман, но бях готов да го зарежа. Принуден съм обаче да остана тук и ще трябва да ме изслушаш. Това с всичко.

Джина отново седна. Отново кръстоса крака. Отново се вторачи в снимката на Лорън. „Лорън, Лорън, Лорън! Обичам те! И ще те обичам вечно!“

— Джина, изглеждаш толкова нещастна! — прекъсна мислените й клетви Конър. — Искам само да сме приятели. Може би, когато ти ритна крика, Всевишният е решил да ми изпрати предупреждение, че отсега нататък трябва да говоря само истината. Как мислиш?

— Не мога да съдя за Божиите помисли. Пак ли ще ме занимаваш с предложението на Бийкман?

— Истината е, че сделката е изгодна и за двамата. Но не за това ще ти говоря. Искам да поговорим за теб.

С крайчето на окото си Джина забеляза, че Конър се изви към нея. Надигна се на лакът. Навярно натъртеният крак го заболя силно от неудобната поза.

— Джина, няма ли най-сетне да ме погледнеш? Какво ти става? От мен ли се боиш? Дай ръка! — протегна той ръка към нея.

— Не! — тя сви ръце в юмруци, сякаш искаше да се предпази.

— Нима те е страх дори да ме докоснеш?

— Не ме е страх, разбира се!

— Тогава дай ръка! Само за минута… Искам да събера кураж и да ти кажа нещо. Моля те, не се страхувай!

— Защо, за Бога, си решил, че се страхувам от теб? — предизвикателно вирна брадичка Джина.

Конър протегна ръка още по-близо към нея. Тя знаеше, че това му причинява болка, която се опитваше да скрие.

— Моля те, дай ръка. За да покажеш, че не ме мразиш.

— Стига си се протягал! Причиняваш си болка.

— Ти си виновна!

— Добре, добре! Ето ти ръката ми — Джина въздъхна нетърпеливо и му подаде ръка. — Не бих казала точно, че те мразя… А сега лягай на възглавницата!

Докато се наместваше, усмивката на Конър се превърна в болезнена гримаса и той стисна инстинктивно ръката й.

— Съжалявам за лъжата — продължи след малко. — Но повече за другото… Че те целунах. Просто не разбирах…

Джина опита да отдръпне ръката си, но Конър не я пусна. Бавно започна да движи палец по кокалчетата на пръстите й. Погледна към тавана, като че ли там бяха изписани думите, които търсеше. После се изсмя подигравателно на себе си.

— Знаех си, че ще ми е трудно да ти го кажа! Чак после го разбрах… Че съм първият. След него. Нали?

— Какво?! — сякаш я бяха залели с цяла кофа ледена вода.

— След него аз съм първият, който те целува — смръщи вежди и кимна към снимките на Лорън.

— О! — беше единственият звук, който тя успя да издаде. Усети, че в топлата му длан, ръката й изтръпва.

— Чувстваш се виновна, знам. Не трябва! Виновният съм аз. Сгреших, че искам да те обвиня за случилото се. Никой не обвинява розите, че са красиви. Разбра ли ме?

Джина прехапа устни и кимна мълчаливо. Отново опита да издърпа ръката си, но той не й позволи.

— Искам да ти кажа още нещо. Леля ти сподели, че вече шест години си вярна на паметта на Лорън. Това е прекалено дълго, Джина. Може би е време да позволиш на някой отново да те целуне. Ти си много привлекателна жена. И това не е грях!

Джина го гледаше като хипнотизирана. Той бе впил очи в нейните, сякаш искаше да проникне в дълбините на душата й.

— Джина, приличаш ми на принцеса от приказките, попаднала в плен на зла магия. Скрила си се зад крепостни стени и не желаеш да се освободиш от нея! А крепостта е този град.

— Този град… — Джина затърси подходящи думи в сърцето си.

— Само още миг, Джина! — прекъсна я Конър. — В приказките можеш да развалиш магията с целувка. Не всяка, а само истинската целувка помага. Помъчих се да разваля магията, но не успях. Съжалявам. Не трябва обаче да виниш един мъж, че не е устоял на изкушението да опита, когато те е гледал, обляна в лунна светлина. Някой ден ще се появи принцът, който ще те върне към живота… — Конър стисна още по-силно ръката й. — Искаше ми се да бъда аз. Завиждам на мъжа, който ще го стори. Уви! Не се оказах твоят Принц-спасител. Прости ми! — привлече ръката й към устните си и я целуна. — Но бихме могли поне да сме приятели. Нали? — усмихна й се тъжно той и пусна ръката й.

Джина скочи като опарена от стола. Дишаше задъхано.

— По-голяма щуротия не съм чувана през живота си! Трябваше да бутна колата върху главата ти!

— Какво?! — в погледа му пламна недоумение, после гняв.

— Чу отлично! Абсолютни дивотии! С две-три сладки приказки смяташ да ми замажеш очите заради рецептата! Само че няма да го бъде! Запомни го! Принцеси, целувки… Не се хаби! Я слушай, защо не си пуснеш зализани мустачки? Толкова богати вдовици чакат някой да ги утеши! Ще имаш страхотен успех!

Конър не беше свикнал жените да реагират по подобен начин. Особено оскърбителен му се стори образът на жиголо.

— Значи смяташ, че казах всичко това заради вонящите ти подправки?

— Убедена съм! — тя сложи предизвикателно ръце на кръста си.

— И за миг не си помисли, че говоря искрено?

— Нито за миг!

— Значи мислиш, че съм способен само да лъжа?

— Хм, не съвсем. Предполагам не лъжеш, че те боли кракът.

— Да-а, наистина не лъжа — ехидно проточи Конър. — Слушай, изневерих на принципите си, опитвайки се да установя контакт с теб. Може би предпочиташ да ти обясня нещата без заобикалки?

— Все ми е едно! Със заобикалки или без тях, всичко е дивотия!

— Дивотия! — с отвращение повтори Конър. — Исках да открия душата си пред теб, а ти го наричаш „дивотии“! Тогава хайде направо. Красива си. Защо обаче не се срешеш? Защо не сложиш червило, без да го размазваш накриво? Защо не облечеш някоя дреха, която да не прилича на циркаджийска шатра?

— И за кого? Да не би заради теб? — високомерно рече Джина.

— Заради себе си. Проблемът ти е, че се страхуваш някой да не забележи, че си жена. Я се погледни! Виж тази стая!

— Всичко й е наред! Освен твоето присъствие в нея.

— Че това не е спалня, а гробница за мощи! — презрително махна с ръка Конър. — Приличаш на монахиня. Само че си се посветила на един мъртвец и на един умиращ град.

— Градът ни не умира!

— Ако вдигнеш очи, ще видиш, че над него кръжат лешояди.

— Обичах Лорън. И винаги ще го обичам! — почти извика Джина.

— Той е мъртъв. Обичаш един мъртвец!

— Не виждам нищо нередно!

— Грешиш, уважаема! — подигравателно изрече той. — Нередно е, защото един мъртвец не може да отвърне на любовта ти.

Джина трепна, сякаш й зашлевиха плесница.

— Той беше сто пъти по-достоен от теб! — процеди през зъби тя и излезе от стаята.

Конър кипеше от гняв. Какво ли го подтикна към тези лирични отстъпления? По дяволите, можеше да се закълне, че вярваше във всяка своя дума! Искаше да спаси Джина заради самата нея. Ала тя бе най-твърдоглавата жена, която бе срещал!

— Оправяй си сама живота, Келвино! — изкрещя той към вратата. — Ужасно съжалявам, че те целунах! Друг път, ако чак толкова ми се прииска, ще целуна дъска!

Отвърна му тишината. Конър повече не я извика. Нито пък тя се мерна в стаята му. Видя я чак към обяд, когато, опрян на патерицата, и, ругаейки като каруцар, се опита да се добере до кухнята, за да вземе лед. Точно тогава падна.