Бетани Кембъл
Солта на живота (6)

Шеста глава

Изгарящите устни на Конър се впиха в нейните със страст и Джина се вцепени. Единствената мисъл, която се блъскаше в съзнанието й, беше, че халюцинира. Необуздани чувства пропълзяха като сенки към разума й и го забулиха в мрак. Сетне, сякаш от магия, объркването й изчезна. Светът около нея се разпадна, превърна се в чувствени усещания. Опиянена от наслада, Джина се потопи в тях. Изгаряха я устните му — алчни и щедри едновременно. Докосването, настойчиво и нежно, й внушаваше да се отпусне и забрави всичко. Съзнаваше, че в целувката на Конър се крие гняв. И все пак, чувствата не бяха обикновени или еднозначни. В предизвикателния начин, по който му отвръщаше, също прозираше гняв.

Желаеше и мразеше ръката, обвила кръста й. Копнееше за грубата сила на гърдите, притиснати в нейните, и искаше да ги отблъсне. Жадуваше за пламенните устни, които крещяха с мълчанието си, и негодуваше срещу докосването им.

Беше прекрасно отново да е в нечии обятия, да я целуват, да я желаят с див копнеж, си мислеше опиянена Джина. Колко отдавна не бе целувана с такава страст! А може би никога… В тези мигове на щастие имаше усещането, че след дълго скитане, най-сетне се е завърнала у дома. По тялото й се разливаше блаженство и тя протегна свободната си ръка към бузата на Конър. Прекара пръсти по брадичката, после ги зарови в гъстата му коса. Този жест говореше с такава сила за стаен копнеж, че приличаше донякъде на покаяние.

Конър посегна към копринения водопад на нейните къдрици и я притегли към себе си. Струваше й се, че иска да я задуши с целувките си. Джина опря трепереща ръка на рамото му. Усети изгарящата топлина на жива плът върху дланта си. Раменете му бяха широки, мускулести, силни. И съвсем различни от раменете на слабия Лорън. Целувките на Конър бяха настойчиви и пламенни, а на Лорън — нежни, сдържани, успокояващи…

Лорън! Леден мраз запъпли по гърба й, добра се до мозъка и го притисна в железен обръч. В дробовете й се впиха безмилостно хиляди иглички и тя почувства, че се задушава. Лорън! Единственият мъж, който я бе целувал, и държал в обятията си, единственият, когото бе желала! До днес. До този ужасен и позорен миг!

Джина откъсна устни и изви глава настрани. Опря ръце върху гърдите на Конър и с всичка сила го отблъсна. Изненадана видя, че той веднага се отдръпна. Дишаше задъхано, ала беше на разстояние.

Без да се обръща. Джина отвори очи. На фона на осеяното със звезди небе стърчеше самотно зданието на фабриката. Всичко изглеждаше различно. Тя никога нямаше да бъде вече единствената, беззаветно предана любов на Лорън. Изневери на Лорън, на себе си, на любовта. Кого се опитваше да лъже, лицемерна, похотлива стара мома? Хвърли се в обятията на първия мъж, който я пожела, и дори не се замисли, че той е лъжец, мошеник, неин враг!

— Отведи ме вкъщи! — в гласа й се долавяше умора. Очите й, замъглени от сълзи, се взираха в мрака. — След това си събери нещата и се махай!

— Обещах да не те докосвам… — изрече глухо Конър. — Извинявай! Не мислех… О, по дяволите! — Джина чу, че той стовари дланта си върху нещо, може би таблото на колата.

— Значи не беше първата лъжа, която си ми казал? — Джина изправи рамене и се обърна с лице към него. — Лъжеш толкова често, че се заплиташ в лъжите си!

— Но никога не лъжа себе си!

Джина избърса уста с опакото на ръката си, сякаш можеше да заличи целувките. Безсмислен жест. Върху изтръпналите си устни все още усещаше изгарящия им печат.

— Искам да си ходя! А ти изчезвай от живота ни!

— Ще те отведа у вас. И ще се махна от живота ти. Само че какво наричаш ти живот?

Конър завъртя ключа. Моторът изръмжа и колата потегли. Джина се мъчеше да изтрие и най-дребната следа от допира с Конър.

— Пак повтарям, че съжалявам за случилото се! — промърмори Конър. — Ще си ида. Само че преди това искам да ме изслушаш! Става дума за сделката с Бийкман. Само глупаците се инатят, когато става дума за пари — Джина се държеше така, сякаш Конър не говореше на нея. — Намекът е ясен. Презрително мълчание — саркастично отбеляза той. — Колко оригинално! Образец на зрялост!

Джина подпря брадичка и втренчи поглед в луната. Глупава, хипнотизираща, влудяваща луна! Тя стана причина за нейното безумие. Искаше й се само да се добере до стаята си, сред десетките предмети, напомнящи за Лорън.

Спортната кола подскачаше по разнебитения път към главното шосе. Джина стоически търпеше друсането, твърдо решена да не обелва дума. Най-сетне се измъкнаха на шосето и Конър даде газ. Въпреки асфалта, тя продължаваше да подскача неестествено. Конър изруга.

Обзета от подозрения, Джина го стрелна с очи, после отново извърна глава. Моторът бумтеше монотонно, но някъде отдолу се разнесе странно тракане.

— По дяволите! Проклетата гума! — изруга разярен Конър.

Отби колата върху банкета и спря сред облаци от прахоляк и пясък. Измъкна се на пътя и затръшна вратата. Джина го наблюдаваше, без да пророни дума. Беше вбесена. Отлично знаеше колко време трябваше да сменят гума в тази тъмнина. Отвори вратата и слезе, като не пропусна също да я затвори с трясък. Заобиколи колата и се приближи към Конър, който гледаше навъсен спуканата гума.

— Предполагам, че спукването е запланувано предварително — Джина скръсти войнствено ръце. — Да си довършиш репертоара от лъжи. Само че не се хаби. Не желая да те слушам! Мълчи, сменяй гумата и ме закарай вкъщи! И ако направиш опит да ме докоснеш пак, аз… Ще ти счупя главата!

— Пукането на гума не беше запланувано — Конър отиде до багажника и го отвори. — Ще я сменя. Освен това ще говоря, колкото си искам. И накрая, по-добре сам да си счупя главата, отколкото пак да те докосна. Все едно да пипаш отровен бръшлян. Неприятностите не закъсняват.

Измъкна от багажника някакъв странен инструмент, пъхна го под бронята и започна да върти дръжката. Джина не беше виждала такова нещо. Огледа го подозрително и попита:

— Какво е това?

— Крик — кисело отвърна Конър.

— Никога не съм виждала такъв крик…

— Светът е голям, момичето ми. Пълен е с неща, които никога не си виждала.

— По-добре си гледай резервната гума. Да не съжаляваш! — Джина опъна избелялата тениска, като че ли жестът щеше да затвърди чувството й за собствено достойнство. Конър огледа насмешливо надписа върху гърдите й: „Женски клуб по шев и кройка и общество на терористките“.

— Невероятно подходяща блузка! — промърмори той, като изваждаше резервната гума от багажника. — Доколкото те познавам вече, сигурно разполагаш с цял гардероб от тях.

— Какво би трябвало да означава това?

Конър разгледа резервната гума и клекна до амортисьора.

— Ами, ти ненавиждаш промените. Навярно предпочиташ да носиш едни и същи дрехи всеки ден. Като оня… Как му беше името? Кратунчо от комиксите.

— Не смей да ме наричаш „Кратунчо“!

Конър се изправи, опря ръка на хълбока си и я изгледа заплашително.

— Не съм те наричал „Кратунчо“. Смятам, че „Терористка“ е много по-прецизно. Макар че „Изкусителка“ също ти приляга.

— Аз? Изкусителка? Аз, която предпочетох да мия тоалетните, за да избегна компанията ти, егоцентричен маниак такъв!

— Нима? Отиде да миеш тоалетните, като завъртя край мен красивия си малък задник, и демонстрира цял километър бедра! И сякаш непрекъснато повтаряше: „Не ме докосвай! Не ме докосвай!“ А после се нахвърляш с шамари върху един мъж, комуто се налага да те докосне при самозащита…

— О, значи това било! Извърташ се като фурнаджийска лопата, когато става въпрос за истината! Казах ти да мълчиш и да побързаш!

— А аз ти казах, че ще говоря, колкото си поискам! Ако пожелая, ще изредя всички столици в Европа, даже и в Близкия Изток. Ако ми се прииска, ще запея шлагери от бродуейските мюзикли. Смятам да започна от „Защо жената не прилича малко повече на мъж?“ — и Конър наистина запя. С дрезгав, едва забележим фалцет, подхвана песен, в която се говореше, че женските глави са пълни с парцали, памук и слама.

— Говедо! Тръгвам си пеша!

Конър продължи да пее. Думите на песента възхваляваха честността, благородството и почтеността на мъжете. Разярена, Джина изрита отвратителния крик, обърна се кръгом и пое по пътя към Алегро. Зад гърба й се разнесе глух метален звук, после настана тишина. Хапливата песен на Конър увисна във въздуха като прерязана с нож. Чу се зловещо изхриптяване на мъж, който със сетни сили се мъчи да преодолее болката. Джина замръзна на място. В първия момент не осъзна значението на звуците. След миг стомахът й се сви на топка и тя се обърна ужасена. Конър лежеше на земята, неестествено подвил едното си коляно под тялото. Другият му крак беше изпънат, а стъпалото — затиснато от колата. Джина забеляза, че тялото на Конър се гърчеше болезнено, но той не издаваше звук. Едната му ръка, свита в юмрук, удряше земята от силна болка. „Той е затисна! Ритнах крика и колата го затисна!“ — повтаряше си тя, бледа като мъртвец. Тя изтича и коленичи до него. Конър стискаше очи. Всеки мускул на силното му тяло като че ли вибрираше от жестоката болка.

— Господин Мънроу… Конър, ужасно съжалявам! — умоляващо прошепна Джина и стисна състрадателно рамото му.

— Спести си съжаленията и се опитай да вдигнеш това проклето нещо от крака ми! — процеди през зъби той.

Олюлявайки се. Джина се изправи. Измина цяла вечност, докато нагласи крика и завърти дръжката. Въртеше с всичка сила, ала колата се повдигаше с милиметри. Ръцете й трепереха. Опасяваше се да не отмести, без да иска крика и колата пак да се стовари върху Конър. Най-сетне колелото се повдигна достатъчно, за да освободи затиснатия крак. Конър изстена мъчително и успя да се претърколи на десетина сантиметра от колата. Лежеше неподвижен. Тялото му остана свито на топка и само нараненият му крак стърчеше.

Джина изтича при него и коленичи върху едрия чакъл. Взе главата му в скута си, за да го предпази от камъчетата. Прекара треперещата си ръка по лепкавото му от пот чело. Конър стисна лакътя й с такава сила, че тя изпъшка. Ала инстинктивно си даде сметка, че го прави от болка, а не от злоба. Обхваната от паника, Джина трескаво галеше влажното му чело. Не знаеше колко сериозно е нараняването. Едно натъртване не можеше да предизвика такава болка. Навярно имаше нещо счупено. И за всичко бе виновна тя!

Изведнъж по скованото от болка лице на Конър се разля блажено спокойствие. Тялото му се отпусна и едната му ръка тупна върху чакъла.

„О, милостиви Боже! Убих го!“ — изтръпна Джина, парализирана от ужас. Можеше ли да умре човек, само защото някаква кола е затиснала крака му? Беше чувала, че понякога към мозъка се придвижва съсирек и може да причини смърт. Дали се беше случи по това?! Внезапно в съзнанието й се вряза фактът, че Конър леко накуцваше с единия крак. Със своя невъздържан гняв навярно беше причинила непредвидими усложнения на неизлекуваната травма, които може би заплашваха живота му!

— Моля ти се, не умирай! — отчаяно прошепна Джина. Притисна още по-силно главата му и трескаво затърси с поглед помощ по пустеещия път. — Моля те, не умирай! Ще направя всичко, което пожелаеш, само не умирай!

Най-сетне с огромно облекчение видя, че клепачите на Конър едва забележимо трепнаха. Джина затаи дъх.

— Господин Мънроу?

Хрипкав звук се изтръгна от гърдите му, ала очите му останаха затворени.

— Джина, ти ли се опитваш да ме удушиш?

Тя веднага разхлаби обръча около главата му, ала продължаваше да я държи, сякаш се опасяваше, че духът ще напусне тялото му, ако я пусне.

— Добре ли си? — задъхано промълви тя. — Много ли те боли?

— Чувствам се… по-добре — с усилие изрече Конър.

Сърцето й се сви, пронизано от чувство за вина и угризения.

— Джина! — тихо я повика Конър — Ще те попитам нещо… Това е най-важният въпрос, който изобщо съм задавал на жена.

Джина не го разбираше, но кимна мълчаливо, само и само да му достави удоволствие.

— Ще ме пуснеш ли да стана? — попита той, като отвори едното си око. — Най-сетне трябва да сменя проклетата гума. Чувствам се прекрасно в скута ти, но нямам намерение цяла нощ да прекарам тук!

По-късно тя не си спомняше подробно как смени гумата, нито пък как летеше като луда по пътя към Милиджвил. Най-ясно се запечатаха в паметта й невероятните усилия да изправи Конър на крака, по-точно на един крак. Беше се облегнал е цялата си тежест върху рамото й. Някак успяха да се доберат до седалка, където той се настани с пъшкане.

Потеглиха към Милиджвил. Джина не беше свикнала да кара толкова бърза кола. Моторът често придърпваше и колата подскачаше по асфалта. Конър тихичко ругаеше.

В болницата, въпреки протестите на Конър, Джина категорично заяви, че няма да се отдели от пациента, защото е виновна за нараняването му. Лекарят, очевидно уморен от нощното дежурство, махна примирено с ръка. Нареди на Конър да не вдига много шум и разряза обувката. Макар да беше виждал какво ли не през дългогодишния си стаж, доктор Фонсби неволно трепна при вида на премазания крак. Джина не издържа и се обърна настрани. Кракът изглеждаше ужасно. Шокираха я не толкова синините и отока, а многобройните белези от операции, някои съвсем отскоро.

— Боже мой! — чу тя да мърмори доктор Фонсби. — Човече, къде се подредихте така?

— Злополука е водни ски — изръмжа Конър.

— Ама че злополука! — подсвирна Фонсби.

— В болницата ми измислиха прякор „Танцуващият с вълни“.

— Голям късмет ще бъде, ако след всичко това изобщо можеш да танцуваш… Боли ли много?

— Като че ли ме въртят на шиш в ада! — изпъшка Конър и добави, сочейки с глава към Джина. — Изкарай я оттук! Позеленяла е от страх.

— Можеш да си отдъхнеш. Не си го убила! — й каза доктор Фонсби след няколко безкрайни часа.

Джина седеше пред операционната, скрила лице в ръцете си. Вдигна очи, но погледът й беше празен, сякаш думите му не достигнаха до съзнанието й.

— Какво ти става? Казах ти, че не си го убила. Не се ли радваш? Да не би случайно това да си целяла?

— Какво говорите! Той ще се оправи ли?

— Ако има късмет. И ако спазва лекарските предписания. Май обаче не е от хората, които се съобразяват с предписания…

— Прав сте — съгласи се Джина.

— На теб разчитам да го накараш да ги спазва!

— На мен? — Джина се ококори от изненада.

— Точно така — кимна Фонсби. — Той спомена, че живее у вас.

— Ами, да… Само че… — заекна Джина.

— Задръж го на леглото, колкото може по-дълго. След няколко дни искам да го прегледам пак. Снимките показват, че няма нищо счупено. Голям късмет! Лошото е, че са засегнати старите му травми. Коляното му беше изкълчено, но вече всичко е наред. Първото денонощие сменяй непрекъснато термофори с лед на засегнатия крак. Ако болката не намалее, сложи топъл компрес. Наистина трябва да се радваш, че не си му причинила по-сериозни наранявания. През живота си не бях виждал такива белези. Има нужда от специални грижи.

Джина беше смазана от чувство за вина. Даде воля на гнева си и с това допусна смъртен грях! Трябваше да го изкупи! Кимна мълчаливо.

— Добре тогава. Можеш да го отведеш у вас…

— Закарай ме в мотел! — нареди Конър, когато колата потегли. Кракът, увит в бинтове и марли, стърчеше смешно над вратата. Чифт патерици, взети под наем, бяха захвърлени на задната седалка.

— Не може! Имаш нужда от специални грижи!

— Като че ли не мога да се грижа за себе си сам!

— Казал си му, че живееш у нас…

— За да не ме задържи в скапаната си болница! А сега, заведи ме в мотел!

— Трябва да лежиш с лед върху крака.

— О, така ли? И ти ли ще ми служиш вместо лед?

— Знаеш ли, точно такива приказки те докараха до „Бърза помощ“!

— И какво да очаквам? Някой самосвал върху крака си?

Джина пое дълбоко дъх и си заповяда да не губи самообладание. Когато минаха покрай мотела в покрайнините на Милиджвил, стисна здраво волана.

— Завий обратно и ме закарай в мотела! — нареди Конър.

— Няма! — тросна се тя и насочи колата към шосето за Алегро. — Платил си вече за престоя у нас. Нуждаеш се от грижи и спокойствие. Това е най-малкото, което бих могла да сторя за теб.

— Не. Най-малко би трябвало да се извиниш.

— Естествено. То се подразбира от само себе си.

— И още как! А сега, обръщай към мотела!

— И дума да не става! Ще се пребиеш по стълбите, когато слизаш за лед до барчето. Кой знае какво още може да се случи! Освен това обещах на доктора след два дни да те закарам на преглед. Ти не можеш да шофираш.

— Ще карам с левия крак.

— Не. Ще катастрофираш.

Конър изруга.

— Слушай! — Джина го погледна решително. — Най-малкото ти дължа това. Аз съм виновна за случилото се. Не мисли, че много ми е приятно.

— Значи настояваш?

— Настоявам!

— Добре.

Конър се отпусна на седалката и примирен загледа звездното небе. Джина беше благодарна за мълчанието му. Трескаво обмисляше как ще обясни на Ърлин кашата, която бе забъркала. Внезапно Конър се разсмя.

— Не съм лесен пациент.

— Не е нужно да ме убеждаваш в това.

— Мога да превърна живота ти в ад! Да не съжаляваш? — ухили се той.

— Какво си се разцвилил? Кое е толкова смешно?

— Иронията на ситуацията. Искаше да ме изриташ, а вместо това ме возиш към дома си. Ще се наложи и да ме наглеждаш.

— Пак не виждам смешното — възрази Джина.

— Аз пък го виждам. Първо, налага се да ми отстъпиш спалнята си. Не мога да се катеря по стълби. Тъй че, ще се разполагам в собственото ти легло. Как ти се струва?

— Това още нищо не означава. Леглото си е легло — отвърна Джина, ала усети, че сърцето й заби по-бързо.

— Да, но в леглото ти може да се поддам на плътски помисли!

— Не ме интересуват мислите ти. И всичко, свързано с теб.

— Ще се наложи да изслушаш и някои неща относно офертата на Бийкман.

— Бийкман също не ме интересува.

— Какво те притеснява повече — греховните ми мисли или мисията, която ми е възложил Бийкман?

— Изобщо няма да се замислям по тези въпроси.

— Ами ако те накарам да се замислиш? Когато ритна крика, ти се струваше, че риташ врата, която ще се затвори и всичко ще приключи — продължи сериозен той. — Само че вратата се отвори. Всичко между нас едва сега започва.

Завиха по алеята и Джина изключи мотора. Обърна се към Конър. Сенките скриваха лицето му изцяло.

— Никога няма да ме накараш да променя мнението си!

— Ще видим!