Бетани Кембъл
Солта на живота (5)

Пета глава

Конър се чувстваше и разочарован, и заинтригуван. Джина се бе оказала доста по-неподатлива, отколкото очакваше. Не трябваше да споменава Бийкман.

— Какво знаете за Бийкман? — наежено попита Джина.

— Поддържаме делови контакти — отвърна Конър с ангелска усмивка. — Разкажи ми нещо за града, за фестивала и за себе си. После ще ти кажа онова, което знам за него. Обещавам!

— Невъзможно е да станем приятели, ако той е ваш приятел.

— Трудно бих нарекъл отношенията ни идилични. Рано или късно, всеки бизнесмен в Калифорния опира до него. Дочух, че иска да купи твоята рецепта. Това възбуди интереса ми към фестивала и личността ти. Това е всичко.

— Не се спирате пред нищо, нали? — макар че тъмнината се сгъстяваше, Конър долови в очите й неприязън. — Заплашихте ме, че ще си вземете парите. Сега забърквате и Бийкман.

Конър се усмихна насила. Беше отвратително, че заговори за парите, после — за Бийкман. По дяволите, опитваше се само да привлече вниманието й! Колко време можеше да се преструва на равнодушен? Тази жена го вълнуваше по неочакван начин. Трябваше обаче привидно да запази спокойствие. Да се усмихва, да спори, да убеждава, докато спечели доверието й.

Най-сетне тя се съгласи да тръгнат с колата. Конър обаче бе ядосан. Гневеше се на дребните хитрости, към които му се наложи да прибягва. Дразнеше го и Джина, защото похабяваше одухотворена си красота за един мъртвец и един умиращ град. Кога най-сетне ще позволи на годеника си да се оттегли на спокойствие в света на сенките? Как да разговаря, какво да каже на такава жена? Разчиташе на своя чар. Ала Джина не го забелязваше…

 

 

„Как успя да ме склони?“ — чудеше се Джина, докато сядаше в спортната кола. Докосна колебливо кожената тапицерия, сякаш да се убеди, че не сънува. Напомни й за Лорън, който цял живот мечтаеше да притежава спортна кола. Опита да си го представи зад волана. Ала бледата луна сякаш разми чертите му и това я натъжи.

— Покажи ми Алегро нощем, на лунна светлина! — помоли Конър.

Луната посребряваше силуета и ръката му, облегната небрежно на волана. Джина подпря брадичка и унило се вгледа в безлюдния път. Малко по-нагоре беше църквата. В далечината припламваха светлините на градчето.

— Това долу е Алегро. А там е луната — кимна към небето тя.

— Защо не се разходим из града? Ще ми покажеш неговите „чудеса“…

— Тук няма нищо за показване. Ще го обиколим най-много за десетина минути. После държа да ми разкажете онези дреболии за Бийкман.

Конър кимна мълчаливо и подкара. Общината тънеше в тъмнина. Само прозорците на църквата просветваха в мрака като скъпоценни камъни.

— Църквицата е красива — отбеляза Конър. — Изглежда доста стара. Наистина ли е така?

— Да.

Колата се понесе бързо в нощта. Вятърът разроши косата на Джина.

— Няма ли да ми кажеш поне кога е построена тази църква? Или езикът ще ти се заплете? — хапливо подметна той.

— Строена е преди деветдесет и осем години с пари от фестивалите. И сега част от парите се заделят за църквата.

— Разбирам. И за какво още използвате приходите от фестивалите? Май не се влагат за развитие на нощния живот.

Колата зави и се насочи към полето.

— Сбъркахте посоката — тревожно се обади Джина. — За градчето трябваше да завиете обратно.

— Ей там виждам очертанията на някаква постройка. Любопитен съм да я разгледам отблизо. Изглежда напълно изоставена.

— Това е консервната ни фабрика. Отдавна вече не работи. Смятате да я разглеждате посред нощ? — в гласа й се прокраднаха нотки на съмнение.

— Разбрах, че фабриката е била сърцето на местната промишленост — отбеляза Конър.

Джина отмести поглед към полето. Беше й противно и тъжно да гледа изоставената фабрика. Спомни си за времето, когато работеше с пълна мощност. Лете заставаше пред къщи и вдъхваше с наслада острата миризма на преработени домати, носена от вятъра. Преди години паркингът едва побираше колите на работниците. Сега тънеше в треволяк и буренаци.

През лятото Джина носеше храна на баща си в плетената кошница на Ърлин. Сядаха под сянката на някое дърво. Насред ливадата зад фабриката имаше малък водоем. Обичаха да наблюдават птиците, които долитаха да утоляват жаждата си.

— Казах, че фабриката е била сърцето на местната промишленост… — изтръгна я от унеса й Конър.

— Беше. Някога…

Пътят зави и пред тях изникна порутената сграда. Конър удари спирачки.

— Разкажи за фабриката и за ролята й в този град.

Джина не хареса шеговития му тон. Звучеше като подигравка.

— Някога фабриката означаваше работа, днес — безработица. Превърнала се е в убежище на полски мишки и паяци. И на спомени.

— Спомени… Разкажи ми нещо.

Конър протегна ръка и я опря на облегалката. Джина потръпна от напрежение, но той не я докосна. Беше благодарна, че удържа на думата си. Защо тогава изпита странно съжаление?

— Просто спомени… — опита да подмине тя въпроса, ала спомените нахлуха в съзнанието й. Посочи старите брястове, които се извисяваха сред полянката. — През лятото идвах с колело дотук. Сядахме с татко под дърветата и разтваряхме кошницата, приготвена от Ърлин. Той ми разказваше различни случки. Като че ли работниците бяха герои на роман с продължения.

— Ама че идея, роман за консервена фабрика! — поклати глава Конър. — Някой не поиска ли да купи правата за филмиране?

— Подигравайте се колкото си искате! — разпалено възкликна тя. — Тук наистина се случваха всякакви истории. И тъжни, и весели, и смешни…

Конър отметна глава и обходи с очи звездното небе.

— Божичко, какви звезди! Невероятни! Виждал съм такива само веднъж в Австралия — помълча известно време и продължи: — Разкажи ми за живота на работниците — една тъжна случка, една весела, една смешна…

Джина също вдигна очи към небето. Как й се искаше да убеди Конър, че Алегро е особен град. Ала не беше сигурна в таланта си на разказвач, нито пък, че ще я разбере.

— Преди много години, през лятото, почина един работник. Казваше се Кен Маркези. В деня на погребението край гроба му видели неговото куче. Хората опитали да го върнат вкъщи. Кучето обаче отказвало храната и винаги успявало да избяга.

— А, моля ти се, само не такива! Дошло ми е до гуша от истории за верни кучета!

— Не съм се натискала да разказвам! Тъй че, слушайте! — цинизмът му я бе засегнал. — Да, кучето наистина било предано на господаря си и не се отделяло от гроба му. Гробището е на километър от фабриката. И всеки божи ден, в продължение на седем години и половина, някой от фабриката носел храна на кучето, за да не умре от глад. Хилете се колкото си искате, но това е самата истина! Баща ми ходеше в неделя. А Снайки Алонсо му построи къщурка…

— И когато кучето умряло, събрали пари и му построили мраморна гробница с надпис: „Тук почива най-преданият приятел на човека“ — добави насмешливо Конър. — Трогнати от кучешката вярност, край гроба подсмърчали деца и стари дами.

— Нищо подобно! — Джина присви очи. — В един мразовит декемврийски ден Снайки намерил кучето мъртво. Дойде у нас. Каза на татко, че би трябвало да заровят кучето до Кен. Ама пасторът никога нямало да разреши.

— И? — Конър повдигна въпросително вежда.

— Снайки излезе прав. Отец Хени отказа категорично да се погребва кучето в гробището. Било светотатство. Татко предложи тогава да изчакат нощта, за да не поставят отеца в неудобно положение. Снайки се тревожеше, че може би ще сторят грях. Татко му отвърна, че Бог е единствен съдник и само на оня свят ще разберат дали са съгрешили… — Джина преглътна буцата, заседнала на гърлото й и продължи: — Земята била замръзнала. Повече от час копали гроба. Преди да го заровят, татко увил кучето в старото си яке. Куче и стопанин лежали един до друг във вечния си сън. Такъв град е Алегро!

— Не — поклати глава Конър.

— Какво искате да кажете? — смутено попита Джина.

— Не мисля, че от този случай следва да се правят обобщения. Просто баща ти е бил такъв човек.

— Градът е направил баща ми такъв. Баща ми също е допринесъл за духа на този град. Те са органично цяло — възрази Джина.

— Ти си готова да се разплачеш, само защото някакво си куче е хвърлило топа!

— Нямам намерение да плача! — процеди през зъби Джина и точно тогава си даде сметка, че очите й са насълзени.

— Бих искал да ти изтрия сълзите, но ще се наложи да те докосна! — рече Конър навъсено и измъкна носна кърпа. — Заповядай. Избърши си очите. Няма да те карам да ми разказваш случки. Много силно ги преживяваш.

— Ами, няма такова нещо! — възрази тя, докато се триеше.

— Тогава разкажи ми нещо приятно. Хайде, поразвесели се малко! Божичко, колко мразя разплакани жени!

— Добре, да бъде нещо приятно — Джина сгъна кърпата. — Много време след сватбата Гари Орсини нямаше деца. Най-сетне жена му забременя. Раждането било трудно. Гари стоял до родилката цели осемнадесет часа. Родило им се момиченце — малко прелестно създание. На другия ден отишъл на работа. Видял невероятна розова кордела, завързана около цялата фабрика. Цяла нощ жените от града разкроявали стари чаршафи, съшивали ги и ги боядисвали в розово. Над фабриката се развявал и огромен розов флаг, на който пишело: „Честита щерка!“ Гари го прочел и лицето му грейнало от щастие — Джина се засмя. — Това трябва да е било най-голямата панделка в света. Снимаха я за вестниците в Литъл Рок. Още я пазим в един голям кашон в градския музей.

— Знаеш ли, когато заговориш за градчето, имаш вид на влюбена — въздъхна иронично Конър.

— Аз наистина съм влюбена в Алегро! Во веки веков!

— Но това е само някакво си място — намръщи се той.

— Това е родното ми място! Нима не ви вълнуват такива чувства?

— Не! — мрачно отсече Конър.

— Как е възможно! Откъде сте?

— Отникъде и отвсякъде!

— Все пак някъде сте отрасъл…

— Отрасъл съм на много места… — Конър я изгледа. — Виж, дошъл съм тук да науча нещо за Алегро, а не да описвам детството си. Каза, че знаеш много смешни истории за фабриката. Разкажи ми някоя.

— Само че и аз искам да ми разкажете за Бийкман. Затова и се съгласих да тръгнем заедно.

— Първо — смешната случка. После ще се договорим.

— Смешна случка… Та те са стотици! Коя да избереш? Преди време един бухал се промъкнал на тавана във фабриката и започнал да си вие гнездо. Снайки се помъчил да го хване…

— Този Снайки взе да става митичен герой! — промърмори той.

— Снайки наистина хванал бухала — Джина пренебрегна ироничната му забележка. — Само че го изпуснал, когато минавал през цеха за кетчуп. Уплашен, бухалът се блъснал в стената и паднал в огромния казан.

— Бухал в кетчуп — повтори Конър без особен ентусиазъм.

— Няма нищо смешно. Бухалът потънал и щял да се удави. Някой трябвало да го извади от казана. Във фабриката работел един младеж на име Къртис Бейтс. Наричали го Мълчаливеца. Май не били го чували да обелва дума. Бейтс скочил в кетчупа и извадил бухала. Искало се смелост — кетчупът бил горещ. Бейст се измъкнал от казана здрав и читав. По това време татко не бил във фабриката. Срещнал на двора Къртис, целият изпоцапан е кетчуп. Отивал да се мие. Татко се ококорил. Попитал го какво е станало. Къртис помислил малко и отвърнал: „Вадих бухал.“. И продължил нататък, сякаш нищо не се е случило. Историята за бухала бързо се разчу из градчето. Когато татко се върна от работа, ни каза: „Няма да повярвате какво се случи днес!“. Ърлин беше чула вече за бухала и рече: „Разбрахме, в кетчупа паднал бухал.“. Татко се засмя: „А, не! Още по-голямо чудо! Къртис каза две думи, и то една след друга!“.

Усмивка озари лицето на Джина при спомена за чувството за хумор на баща си. Конър я наблюдаваше, но не се усмихна. Джина изведнъж посърна. Чувстваше се безкрайно глупаво, сякаш току-що бе разказала тъп виц.

— Всъщност, ако не познаваш Къртис Бейтс, случката изглежда доста глупава. Извинете…

— Историята ми хареса. Харесва ми и начинът, по който се усмихваш — тихо промълви Конър, вперил очи в устните й. — Какво е станало с тези хора? За Снайки знам — работи в църквата. Баща ти е починал. А другите? Гари Орсини, жена му, Къртис Бейтс… Казвал ли е някога по-дълга фраза от: „Вадих бухал.“?

— Не знам… Къртис замина за Оклахома, в стопанството на братовчед си. Гари и семейството му също напуснаха Алегро. Намерил работа в Хот Спрингс. Как ми се иска да ги видя!

— Не започвай пак с тъжните истории! — подметна Конър. Лицето му изглеждаше напрегнато. Очите му блестяха особено и тя потръпна. Помъчи се обаче да не издава вълнението си.

— Сега ми разкажете за Бийкман.

— Бих предпочел да ти говоря за всичко друго. Всъщност той не ми харесва.

— Ставаме двама.

— Няма да ти се харесат и нещата, които наговори за скъпоценния ти град.

— О, така ли? — Джина стисна здраво кърпата в скута си.

— Точно така. Ако не беше той, никога нямаше да знам, че този град съществува.

— Той смята, че Алегро е обречен — презрително повдигна рамене Джина. — Слава Богу, все още сме живи и, ако се наложи, можем и да ритаме.

— Джина! — изрече името й тихо. Тонът и сериозното му изражение я стреснаха. — Той е прав. Видях докладите му. Прочетох проклетите му данни и прогнози. Прав е. Градчето надали ще просъществува още десетина години.

— Не вярвам!

— Всеки град е като живо същество. Ражда се. Расте. Понякога заболява неизлечимо. И умира.

— Не вярвам! — упорито повтори тя. Сравнението я отвращаваше.

— Този град е сериозно болен. От шест години фабриката не работи. Компанията не смята да възобновява производството. Промишлеността е мъртва.

— Този град не е само промишленост. Това са хората, родени и отрасли тук.

— Джина, погледни площада. Той е полумъртъв. Витрините на магазините са заковани с дъски. За Бога, та вие нямате дори една свястна бакалия, да не говорим за нещо друго. Две-три дюкянчета край пътя и това е всичко.

— Да не е престъпление да имаш дюкянче?

— Джина, престани да упорстваш. Изслушай ме. За да пазаруваш в супермаркет, отиваш с колата в Милиджвил. За дрехи — също. Искаш да купиш нещо по-съществено — пак в Милиджвил.

— Милиджвил, Милиджвил… Като счупена грамофонна плоча…

— Ти си като счупена плоча! Чувам само: „Не! Не! Няма да се случи.“ Между Алегро и Милиджвил има ниви. Колко време ще издържат селяните? Няма да е дълго, Джина, и ти го знаеш!

— Не! Не!

— Да! — Конър се наклони към нея. — Един след друг селяните ще започнат да продават земята си. Милиджвил се разраства бързо. Предприемчиви бизнесмени ще го напомпат с капитали. Ако по някаква щастлива случайност Алегро оцелее, ще бъде предградие на Милиджвил.

— Не!

— Фабриката отдавна не работи. Тази година затвори врати началното училище. От колко години нямате гимназия? От десет? А доктор? А зъболекар? Единствената служба тук е пожарната команда от доброволци, и то заради смешните ви фестивали. Но я си помисли, струва ли си тока?

— Защо сте се загрижили толкова за нас? — Джина направи опит да го избута. Гърдите му, непреодолими като стена, сякаш опариха дланта й и тя дръпна уплашено ръка.

— Защо съм се загрижил? — повтори мрачно Конър. — Няма да повярваш — заради теб!

— Заради мен? — в гласа й се долавяше съмнение.

— Да, заради теб. Казах ти, че добре познавам Бийкман. Обикновено постига онова, което иска. Постъпваш умно, като не приемаш веднага предложението му, само че е безкрайно глупаво да упорстваш вечно. Наясно съм колко печелиш от антикварното магазинче и подправките. За мен не е тайна и мизерната пенсия на Ърлин.

— Как…

— Знам дори колко припечелва Ърлин от продажбата на тези щури слонове. Знам с точност до цент размера на спестяванията ти. Не вярваш ли? Добре. В спестовната си книжка имаш сто и дванадесет долара и осемнадесет цента.

— Откъде знаете…

— Къщата, в която живеете, е прекалено голяма и стара. Нуждае се от основен ремонт. Бойлерът трябва да се смени. И отоплителната инсталация. За Бога, Джина, покривът тече! Ако не се оправи, има опасност да се срути!

— Спрете! — изкрещя Джина и с всичка сила го удари е юмрук по рамото. — Как смеете да нарушавате свещеното ми право на личен живот?

Конър с нищо не показа, че е почувствал удара. На лицето му беше изписана хладна решителност.

— Всичко това ми е известно от Бийкман. Наел е детектив.

— Детектив?! — гневът й се превърна в ярост. — Детектив?!

— Наел е детектив от Милиджвил. Видях при Бийкман много досиета за Алегро. Едно от тях беше за теб. Сега се убеждавам, че информацията му е точна. Такава е безпощадната истина, Джина. Съжалявам.

— Той те праща, нали? — внезапно горчивото прозрение проблесна в съзнанието на Джина. — Не става въпрос за никакво списание. Ти ни излъга!

Конър я гледаше с мрачно изражение. Изобщо не смяташе да й разказва подробности. Отново сбърка. Изкушаваше се да излъже, ала внезапно изпита погнуса от лъжата. Изпита отвращение и от себе си, защото позволи на Бийкман да го въвлече в тази каша.

— Конкретно за списанието, не си права. Но иначе — имаш право. Бийкман ме изпраща да те убедя да продадеш рецептата.

Няколко секунди Джина стоеше като вцепенена. После замахна и му зашлеви оглушителна плесница. Конър прие шамара мълчаливо. Знаеше, че го заслужава. Изглежда реакцията му само възпламени гнева й и тя повторно го удари още по-силно. Ала когато посегна за трети път, Конър сграбчи китката й.

— Стига! Не така… А така…

Наведе се и я целуна. Съприкосновението е устните й го опияняваше. Звездите, пламтящи над Алегро, се завъртяха шеметно и изчезнаха… Заедно е всичко наоколо…