Бетани Кембъл
Солта на живота (4)

Четвърта глава

Джина се дръпна рязко и побягна. Токчетата й затракаха по стълбите. Конър се намръщи и я последва в коридорчето. Надвеси се над парапета, но от нея нямаше и следа. Той тихо изруга и се прибра в стаята. Хвърли се на кревата, сложи ръце под главата си и впери поглед в белия таван. Голите ръце на Джина, нежната извивка на раменете й все още изгаряше дланите му… Господи, защо му трябваше да я докосва? Навярно искаше да се държи приятелски. Обикновен жест, не означаващ нищо. „Защо го увърташ? — гневно се упрекна Конър. — Докосна я, защото не се сдържа. Струваше ти се най-естественото нещо на света. Но се оказа грешка.“

Не бе очаквал, че новата му позната ще се окаже толкова красива и одухотворена. Преливаше от жизненост, готова да я сподели с всеки. Как може да я прави щастлива любовта към мъж, напуснал толкова отдавна този свят? „Я стига си се правил на кретен! — сякаш чу в ухото си ръмженето на Бийкман. — Какво си се загрижил за нея? Мисли как да се добереш до рецептата! Знаеш, това е цената на «Солитер»!“

Покрай странните обстоятелства на запознанството си с Джина, като че ли забрави защо е в Алегро. Рецептата беше разменната монета за корабите, които искаше да притежава. Самата Джина също щеше да спечели. Бийкман беше склонен да й плати шестдесет хиляди, само и само да се сдобие с рецептата. А бе очевидно, че парите нямаше да са й излишни.

От сделката щяха да спечелят всички, затова трябваше да действа внимателно, за да не я изплаши. На първо място — да поправи допусната грешка. Но как? Светът на Джина беше толкова ограничен и затворен. Беше длъжен да стопи леда на недоверието и да я спечели. Внезапно отговорът се очерта в съзнанието и цинична усмивка разтегли устните му. Решението беше тук, в този дом. Трябваше само да спечели лелята. Тогава и племенницата щеше да отстъпи…

 

 

Джина се затвори в стаята си. Страните й пламтяха от срам, тялото й гореше. Стискаше очи и дишаше дълбоко, докато най-сетне пулсът й се поуспокои. Чак тогава отвори очи и се огледа. От шкафа, от тоалетката, от всяка стена някаква дреболия й напомняше за Лорън. Много се надяваше познатите до болка предмети да възстановят душевното й равновесие. Взе снимката на Лорън и я погледна, сякаш беше икона. Спомни си първата им целувка. Тя беше на дванадесет години, той — на петнадесет. В онзи миг сърцето й сякаш щеше да се пръсне.

Само че защо сърцето й отново заби лудешки, когато Конър Мънроу се наведе и я докосна? Беше светотатство! Джина прехапа устни и върна снимката на мястото й. Седна на леглото и прегърна плюшеното мече. Лорън й го подари, когато навърши шестнадесет години. Притисна го до себе си, като че ли щеше да я свърже с Лорън.

Близостта на Конър събуди отдавна забравени желания. Изпита странен трепет от докосването му. Защо? Чувства, които отдавна трябваше да са погребани. Боеше се от тях. Срамуваше се, че някакъв случаен мъж, когото не познаваше, с който не можеше да има нищо общо, им вдъхна живот.

Джина зарови лице в мечока. Защо Конър си позволи да я докосне? Като мъж, разглезен от жените, сигурно се опитваше да разбере докъде ще стигне лековерието на една провинциалистка. Какво направи тя? Качи в стаята му, нагиздена като за сгледа. Защо да не реши, че се опитва да го съблазни? Това повече нямаше да се повтори!

Джина тръсна ядосано глава и остави мечока. Конър Мънроу беше красавец, явно свикнал с лекота да покорява женските сърца. Беше отвратително, че избяга от стаята му като последната глупачка. Кой знае какво си е помислил, щом тя хукна паникьосана при най-обикновен допир! Защо не реагира хладнокръвно, като че ли нищо не се беше случило? Трябваше да го отреже с няколко остри думи и чак тогава да се оттегли с достойнство.

За съжаление беше прекалено късно да промени нещата. Джина се изправи. В душата й пареше смут. Защо реагира толкова странно и неочаквано? Може би се дължеше на изненадата от неговите действия? Или на угризенията, че го „окъпа“ за добре дошъл? В навечерието на фестивала често мислеше за Лорън и това я правеше по-уязвима.

Всъщност, причината не беше от значение. Просто това не биваше да се повтаря. Не трябваше да изглежда, че се е издокарва заради него. Бързо съблече роклята и захвърли сандали с висок ток. Изрови от скрина най-неугледните си шорти и огромна овехтяла тениска и ги облече. В дъното на дрешника откри стари маратонки, които отдавна беше изхвърлила от употреба. С решително движение изтри последните остатъци от червило върху устните си. Огледа се в огледалото на дрешника. За последен път беше обличала такива дрехи, когато ходиха за червеи.

— Трябва да е луд, ако си мисли, че с тези дрехи съм решила да го съблазнявам! — измърмори тя и излезе от стаята.

— Мога ли да попитам закъде си се издокарала така? — намръщи се Ърлин, когато племенницата й се шмугна в кухнята.

Джина се стъписа. На масата се беше разположил като у дома си Конър Мънроу. Пиеха кафе и похапваха току-що извадените от фурната курабийки. Джина вирна нос и се направи, че не го забелязва.

— Къде си се запътила? — повтори Ърлин.

— Излизам — отвърна сухо Джина. — Отивам в общината да изчистим останалите стаи.

— Това е работа на Снайки Алонсо — възрази леля й.

— Знаеш, че не е добре с очите и трябва да му се помага. А, и за вечеря не ме чакайте! Ще хапна навън — добави тя и хлопна след себе си вратата.

— Джина, не закъснявай! Обещах на господин Мънроу да му покажеш града — настигна я гласът на леля й. — И да му разкажеш за подправките…

— Направи го ти, ако обичаш! — Джина дори не се обърна. — Много съм заета. Нали знаеш, фестивалът тропа на вратата…

„Така му се пада! Нека е наясно, че предпочитам да чистя нужници, отколкото да флиртувам с него!“ — помисли тя.

Когато пристигна в общината, видя, че Ралф, бащата на Линди, я беше изпреварил. Стаите блестяха от чистота. Ралф й каза, че с още няколко души са решили да помагат на Снайки, докато излезе в пенсия. Ала старецът не биваше да разбере за това. Не искаха да засягат гордостта му.

— Ако чак толкова ти се работи, оплеви цветята пред църквата — предложи й ухилен Ралф. — Вчера Снайки свърши тая работа, но знаеш как е с очите…

Когато Джина клекна край цветните лехи, навън вече се здрачаваше. Поизчисти изсъхналите цветчета и изскуба бурените, които Снайки бе пропуснал. Ароматът на невените се смесваше във въздуха с нежното ухание на петуниите. Откъм църковната стряха долиташе песента на присмехулник. Увлечена в работа, Джина съвсем забрави за Конър Мънроу.

Чу зад гърба си стъпки, приглушени от тревата. Сигурно Ралф идваше да се сбогува, реши тя и клъцна една висока петуния. Когато стъпките спряха до нея, погледна усмихната нагоре. Усмивката замръзна на лицето й и после се стопи. Не беше Ралф. На фона на вечерната дрезгавина се очертаваше силуетът на Конър Мънроу, изправен е исполинския си ръст над нея. Прохладният ветрец си играеше с гъстата му коса, припламваща със златистите отблясъци на угасващото слънце.

— Ооо! — сепнато възкликна Джина и седна на земята, без да изпуска от ръка дългия стрък.

— Здравей! — гласът му прозвуча безгрижно, сякаш между тях не се бе случило нищо. — Един човек от общината ми каза…

— Ралф? — хладно попита Джина.

— Да, Ралф — кимна той. Даже оскъдната светлина не можеше да скрие закачливата усмивка, която играеше на устните му. — Каза ми, че ще те намеря тук. Очаквах да чистиш нужници, а не да береш цветя.

Джина наведе глава и продължи да скубе плевели. Не знаеше какво да му отговори.

— Леля ти се тревожеше, че ще останеш гладна.

— Казах й, че ще вечерям навън!

— Смята, че ще хапнеш сладолед и това ще е цялата ти вечеря. Намира, че си много слаба. Ето, изпрати ти нещо за ядене.

Джина вдигна очи и чак тогава забеляза, че Конър държеше в ръка бялата плетена кошница на Ърлин. Стисна устни и зарови поглед в цветята, без да отрони дума. Конър приклекна и й подаде кошницата.

— Би ли я взела? Чувствам се като Червената шапчица…

Джина го погледна крадешком. Негодникът се усмихваше, защото успя да я смути и го знаеше! Конър въздъхна и седна на земята. Постави кошницата между тях. Опря ръка на коленете си, а с другата откъсна стръкче трева и го постави между зъбите. Огледа замислено небето, сякаш изучаваше обагрените в алени цветове облаци.

— Сравнението ми май не беше особено удачно… — поде той. — Едва ли ти приличам на Червената шапчица. По-скоро ме възприемаш като Вълка. Заради… Е, ти си знаеш.

— Нямам представа за какво говорите.

— Лъжеш! — изрече той любезно.

— Какво? — изгледа го с възмущение.

— Лъжеш — гласът му бе приятелски и думата не прозвуча като обида. Без да откъсва поглед от облаците, продължи: — Знаеш за какво говоря… Не трябваше да те докосвам. Не мислех, че си толкова… чувствителна. Извинявай!

— О, не се притеснявайте. Няма нищо! Просто се поддадох на клаустрофобията, това е всичко.

— Не е вярно — тонът му стана сериозен. — Искрено съжалявам за случилото се. Няма ли да приемеш извиненията ми?

— Разбира се! Това ли е всичко?

— Защо не ме погледнеш? Толкова много ли те засегнах?

— Не мога едновременно да ви гледам и да плевя.

— Вече се стъмни, защо не оставиш работата? Можем да седнем на стълбите пред църквата и да хапнеш. Леля ти каза, че цял ден не си слагала залък в уста. Пропуснала си обяда, за да довършиш някаква работа и да отидете с Уесли за жаби.

— Благодаря, но не ми е нужна публика, за да се храня — Джина притегли кошницата. Изражението й остана ледено.

— Не, вече обещах на Ърлин. Хайде, ела. Виж, луната изгрява.

„Значи вече си превзел Ърлин, господин Мънроу! — мрачно помисли Джина. — Много бързо взе да се разпореждаш!“

— Какво ти става? Да не си пуснала корени от дългото клечане? Май ще се наложи да те дърпам и да те нося до стълбите…

— Ще се оправя сама! — сряза го тя, изправи се и взе кошницата.

— Слушай, идвам чак от Калифорния да се срещна с теб — Конър се наведе, за да я гледа в очите. — Нямаш право да ме побъркваш с държанието си. Искам да разговаряме. Няма ли да ми разкажеш за вашето градче, за фестивала, за подправките, за теб самата?

— Животът ми едва ли представлява интерес за вас! Но ако искате да ви разкажа за фестивала…

— Така ли? Тогава по-добре да си взема седемстотинте долара от Ърлин и да изчезвам.

Джина спря като закована. Не можеше да позволи заради нея Ърлин да изгуби парите! Наистина ли смяташе да си върви, ако продължаваше да се държи все така недружелюбно?

— Да седнем — махна небрежно към стълбите. — Ще хапнеш. Нека се опознаем. Бих искал да ми разкажеш за фестивала. Това е всичко.

В тревата свирукаха щурци. Една цикада поде кресливата си песен. Някак примирено, Джина тръгна към стълбите на черквата. Седна в единия край, а по средата сложи кошницата, тъй че да държи на разстояние Мънроу. Той се направи, че не забелязва жеста й. Успя да се настани толкова близо, че Джина докосна с ръка мускулестото му рамо, когато отваряше кошницата. Потрепери, макар че беше топло, и се дръпна като опарена. Конър отново се направи, че не забелязва.

— Леля ти все се тревожи за теб! Ето, даже ти изпраща кърпа да си изтриеш ръцете — той й подаде малко пликче.

Тя извади кърпата и избърса позеленелите си ръце.

— Я да видим, какво има тук? — започна той да рови из кошницата. Държеше се естествено и приятелски и трудно можеше да се усъмни в искреността му. — Праща ти термос с мляко. И сандвич. Ммм, още е топъл! Леля ти готви страхотно! Има боб, салата, а за десерт — курабийки.

Джина огледа огромния сандвич. Стомахът й се беше свил и не беше гладна.

— Искам само една курабийка. Не съм гладна.

— Няма да хапнеш от сандвича? Ще я обидиш! Гарантирам ти, че е страхотен. Гледах я като го правеше.

— Тогава го изяжте вие. Повтарям — искам една курабийка.

Конър й подаде две курабийки и разви сандвича.

— Много губиш! — сви рамене той и захапа хляба. — Ммм! Тази жена е гений! А курабийките са направо фантазия! И твоите спагети ли са толкова вкусни?

Джина отхапа от курабийката. Знаеше, че курабиите на Ърлин са чудесни, но тази й се стори безвкусна, сякаш бе направена от стърготини. Неловкостта й се дължеше на близостта на Конър. Сърцето й подсказваше, че може да му вярва, но разумът настойчиво предупреждаваше: „Бъди внимателна!“

— Нямам нищо общо със спагетите — отвърна тя. — Всичко се дължи на подправките в соса. Преди много години прапрабаба ми измислила комбинацията на съставките.

— Но само ти владееш тайната, нали така?

— Вярно.

— Защо обаче е нужна такава тайнственост?

Джина дояде курабийката и побутна втората към Конър. Обгърна коленете си с ръце и зарея поглед към изгряващата луна.

— Традиция в семейството е рецептата да се пази в тайна.

— Разбирам. Искаш ли малко боб или салата?

— Не, благодаря. Съмнявам се обаче, че наистина разбирате.

— Ах, ще се наложи да изям всичко сам — въздъхна Конър, посягайки към вилицата. — Не искам да обиждаме Ърлин. Прекрасен човек! Значи, не разбирам. Тогава, обясни ми.

— Рецептата била всичко, останало на прапрабаба от нейната родина. Била е единственото й… богатство. Осигурявала й независимост. Времената били трудни. Когато искала да купи нещо допълнително за къщата, продавала подправки.

Джина усети внимателния поглед на Конър. Устата й пресъхна и тя облиза устни.

— Прапрабаба имала четирима сина и една дъщеря. Искала да завещае на дъщеря си нещо, с което да направи живота й по-лек. Освен рецептата, не притежавала нищо друго. Пра-баба я завещала на баща ми, а той — на мен.

— И? — изгледа я предизвикателно Конър и протегна лениво дългите си крака.

— Винаги с радост сме давали подправките за соса по време на фестивала — продължи тя сдържано, като не откъсваше очи от примигващите звезди. — Това е нашият подарък за градчето. Преди години сме притежавали доста земя. Сега ни е останала само нивата с подправките. Когато ни потрябва нещо дребно вкъщи, използваме парите от продадените подправки.

— Например?

— Например, с тези пари баба винаги ни купуваше подаръци за Коледа — усмихнато отвърна Джина, унесена в спомени. — Когато празнуваха с дядо златната си сватба, плати пътуването до Хот Спрингс. Нямам представа колко време е събирала парите, може би цял живот.

— А баща ти? — запита Конър със сериозен глас.

— Когато бях малка, мама често боледуваше — поде Джина. Усмивката й се бе стопила. — Затова и Ърлин се премести у нас. Баща ми беше майстор в консервената фабрика, преди да я затворят. Докато си намери нова работа, се издържахме с парите от подправките. Не беше лесно, защото в Алегро почти нямаше работни места. Наложи се да започне в Милиджвил.

— А ти? — дрезгавият му глас звучеше тихо и още по-сериозно.

— Аз ли? Ами, с парите от подправките успях да отворя антикварно магазинче. Посрещаме и непредвидените разходите. Например, миналата година телевизорът се развали… Ърлин би умряла без нейните сериали.

Настъпи тишина. Двамата седяха мълчаливо, заслушани в песента на щурците. Някъде в далечината отекна самотният крясък на сврака. За миг върху сребристия диск на луната се очерта тъмен силует на прилеп и изчезна. Почти веднага последва втори. Джина не можа да сдържи смеха си.

— Какво чак толкова смешно има? Прилепите ли? — Конър изглеждаше озадачен.

— Какво ли не опитаха татко Хени и Снайки, за да се избавят от тази напаст! Вече си мислех, че са успели. За щастие обаче прилепите все още си живеят в камбанарията. Колкото и налудничаво да изглежда, на мен ужасно ми харесват.

— Нима? — засмя се той недоверчиво.

Джина изведнъж си даде сметка, че Конър я наблюдава втренчено. В погледа му се четеше настойчивост и лека насмешка. Лунните отблясъци в сините очи ги правеха почти сребристи. Привлечена сякаш от магнит, тя не откъсваше очи от него. Сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите.

— Усмихваш се приятно — Конър изрече тези думи безизразно, едва ли не като констатация на клинична смърт. С усилие на волята Джина отмести поглед към небето, осеяно с безброй трепкащи звезди. — Леля ти наистина много се тревожи — тихо добави той. — Иска й се ти да си щастлива.

— Щастлива съм! — отвърна на звездите тя.

— Разказа ми за годеника ти… — Конър замълча за миг. — Искрено съжалявам!

Джина замръзна. Не можеше да отрони дума. Опита да поеме дълбоко дъх, ала усети разкъсващата болка в гърдите си.

— Не искам да говоря за това!

— С мен — конкретно, или изобщо?

— Не искам да говоря с никого! Беше много отдавна. И няма нищо за разказване.

Джина наведе глава и бързо започна да прибира остатъците от храната в кошницата. Конър посегна към една вилица. Искаше да й помогне, но ръката му случайно хвана нейната. Усети в топлата си длан ледената й кожа. Джина спря да диша и дръпна ръка като ужилена. Конър сякаш бе замръзнал.

— Извинявай, стана съвсем случайно! — гласът му прозвуча напрегнато.

Внезапно Джина усети смазващата сила на обърканите чувства, тревожещи душата й, откакто го видя за първи път. Обзе я безпомощност, сякаш бе глупаво дете. Идеше й да зареве с глас. Замига бързо, за да преглътне сълзите.

— Тук ли трябваше да се ожените? — попита Конър, като посочи с глава към черквата.

— Да — с усилие прошепна тя.

— Може би ще се почувстваш по-добре, ако отидем другаде?

— Трябва да се прибирам вкъщи. Имам много работа — каза тя, без да отговаря на въпроса му.

Двамата посегнаха едновременно към кошницата и ръцете им увиснаха във въздуха.

— Заповядай, Джина! — покани я Конър. — Обещах да не те докосвам и ще изпълня обещанието си. Но ти ми даде дума да ми разкажеш за градчето…

— Друг път. Наистина тази вечер имам много работа — рече тя, като избягваше да го погледне.

— Ще надписваш етикетчетата на подправките? Остави, Ърлин ще се справи вместо теб. Накарай я да се почувства щастлива, че ти помага. Толкова те обича! А ние ще можем да разговаряме.

— Ърлин си има друга работа. Трябва да довърши слона.

— На нея много й се иска да припечели нещичко за своята издръжка. Нали знаеш, откакто е останала без работа…

— Милостиви Боже! Да припечели нещичко за своята издръжка! Ърлин е най-безценното съкровище, което притежавам. Само че не трябваше да ви посвещава в личния ни живот. Обичам Ърлин, макар че понякога е голяма бърборана! — добави Джина, когато двамата се изправиха.

— Държа се дружелюбно, това е всичко. Смятам я за приятелка.

— Приятелка?! — предизвикателно повтори тя. — Та вие почти не я познавате. Как изведнъж ви стана приятелка?

— Джина, хората понякога се влюбват изведнъж… — говореше много тихо. — Щом има любов от пръв поглед, защо хората да не се харесат от пръв поглед?

— Защото нищо истинско не се постига бързо. Отношения като… приятелство се изграждат дълго време. Ако са истински и трайни! — Джина тръгна по пътеката.

— Къде отиваш? — извика след нея Конър.

— Вкъщи.

— Изчакай, ще те откарам. Колата е пред кметството.

— Благодаря, но предпочитам да походя.

— Джина! — гласът му бе настойчив.

Тя спря и се обърна. Окъпани в лунното сребро, мъжът и църквата се открояваха в мрака.

— Почакай. Ще поговорим за неща, които сигурно ще те заинтересуват. Например, познавам Мортън Бийкман…

„Бийкман? Откъде го познава? Какво общо имат?“ — разтревожи се Джина. Името й подейства като заклинание. Застинала на място, безпомощно наблюдаваше приближаващия се Конър.

— Джина, не трябва да се тревожиш. Дадох дума да не те докосвам. Можеш да се чувстваш толкова сигурна за себе си, колкото ако беше сложила колан на целомъдрието и после глътнеше ключа. В известен смисъл, май точно това е станало.

На устните му трепна подигравателна усмивка. Джина не беше сигурна дали се подиграва на нея, или на себе си.