Бетани Кембъл
Солта на живота (2)

Втора глава

В една ведра септемврийска утрин, две седмици след фестивала, Джина получи първото писмо от Мортън Бийкман. Почти го бе забравила. Двете с леля Ърлин тъкмо допиваха сутрешното си кафе. Джина прочете върху плика „Хранителни продукти Дий-Лиш“ и реши, че им изпращат рекламен материал. Когато отвори писмото и го зачете, се намръщи.

„Уважаема госпожице Келвино,

Моите сътрудници проучиха състоянието на вашата компания и икономическите й перспективи. Направена бе безпристрастна оценка на стойността й. На тая база, готов съм да предложа пет хиляди долара за изключителните права върху «Алегрос Олд Фейшънд Спагети Спайсис».

След приключване на сделката, моите адвокати ще започнат преговори с общинските власти за спонсориране на така наречения Фестивал на доматите в Алегро от моята компания.

Едно замиращо градче вече не е в състояние да се справи с организацията на мероприятие от подобен мащаб. Обаче «Дий-Лиш» разполага с нужните средства да съхрани традицията, каквото и да стане с този град.“

— Амин! — гласът на Джина прозвуча глухо.

— Какво е това? — Ърлин бавно вдигна поглед.

Джина беше пребледняла. Подаде писмото на леля си.

— Писмо от Бийкман — човекът, с когото разговарях преди две седмици. Все още иска да купи моята компания. А сега има претенции и за фестивала. Какво ли е намислил?

— Как смее? Проучвали те… — избухна Ърлин, след като прегледа писмото. — Какво нахалство!

— Нямам представа какво точно означава това — поклати глава Джина. — Чувала ли си някой да подпитва за мен?

— Хич не знам! — войнствено отвърна Ърлин. — Но Бийкман е богат. Сигурно използва компютри. Помни ми думата — един ден компютрите ще унищожат цивилизацията! И как се осмелява този тип да нарича Алегро „замиращо градче“? Ще го „замра“ аз него, нахалник с нахалник!

— Та нали самата ти твърдеше същото? — изненада се Джина.

— Така ли? Е, добре! Аз живея в този град и мога да приказвам каквото си искам! — очите й искряха гневно. — Ала никога няма да позволя на един чужденец да ни обижда!

Джина зарови лице в ръцете си и прихна от смях.

— Ърлин, ти си съкровище! Представи си само — тоя откачен човек иска да си купи фестивал!

— Алегро никога няма да се съгласи! — изсумтя Ърлин. — Ти ще му кажеш „не“, нали?

— Естествено! — изведнъж стана сериозна.

— И никога няма да се съгласяваш?

— Разбира се.

— Даже да ти предложи… — Ърлин се напрегна да измисли невъобразима сума. — Да ти предложи… петдесет хиляди?

— Даже ако ми предложи един милион! Семейството ми не е за продан! Нито пък родният ми град!

— Джина, ами ако наистина ти предложи петдесет хиляди? — очите на леля й се ококориха. — Какво ще правиш?

— Казах ти вече! — гласът на Джина звучеше непреклонно. — Никога няма да продавам!

— Милото ми момиче! Моето добро момиче! — усмихна й се Ърлин и я потупа по ръката. — Само като си помисля! „Дий-Лиш“ слагат ръка на фестивала. Какъв кошмар!

— Това никога няма да стане! Веднага сядам да му отговоря.

Джина се пресегна и взе бележника и писалката на Ърлин. Стисна устни и започна да пише: „Отговорът ми е «не»! И никога повече не повдигайте този въпрос — гласеше краткото писмо. — Докато свят светува, отговорът ще бъде «не»!“

 

 

За Бийкман не съществуваше отрицателен отговор. Всеки две седмици изпращаше ново предложение. И всеки път получаваше непреклонен отказ.

Бийкман не се отказваше. Джина не се предаваше.

Измина близо година. Бийкман неохотно бе покачил офертата на тридесет хиляди. В представите на Джина сумата беше направо нереална. Ърлин бе на път да се поддаде на изкушението.

Жителите на Алегро, почти без изключение, застанаха зад Джина. Рецептата принадлежеше на семейство Келвино. Според свещената повеля на традицията, фестивалът принадлежеше на градчето. Никой не искаше натрапници. И никой нямаше да ги търпи. Заради честта на своето семейство и на Алегро, Джина бе длъжна да се бори докрай.

Задаваше се месец август. Разбира се, и Фестивалът на доматите. Част от жителите изпаднаха в нервен стрес. На хоризонта се очертаваше славният стогодишен юбилей. Дръзко предизвикателство и, заедно с това, непосилно бреме. Най-големият, най-амбициозният, най-изпипаният фестивал, най-най-най… И все пак, неразбориите, тълпите, задръстените улици, изнурителната подготовка… Колко ли хора щяха да се отметнат? Нямаше ли да поискат стотният фестивал да е и последен? Ами Бийкман? Докога смяташе да качва мизата, питаха тайно някои. В крайна сметка, колко беше склонен да плати? Можеше ли Джина да устои на изкушението? Вярно, досега проявяваше забележителна непреклонност. Но… Парите са си пари. А тя беше само един човек със своите човешки слабости. Конфликтът с Бийкман изглеждаше класически: неудържима сила се сблъсква с непоклатимо препятствие. Бъдещето на Алегро щеше да се реши, когато единият отстъпеше. Някой трябваше да се предаде. Но кой?

 

 

Колата пътуваше на юг по панорамния път на Калифорния. Безбрежната шир на океана ту чезнеше, ту изплуваше отново, ослепителна като небесната синева.

— Искам да съм наясно… — Конър Мънроу изгледа лениво седящия до него Бийкман. — Близо година преследваш тази жена в Арканзас… Наел си даже детектив, нали?

Бийкман се намръщи. Пътуваха с откритата кола на Конър, която той ненавиждаше.

— Попитах: наел ли си детектив да следи тази нещастна жена, нали? — повтори въпроса Конър и намести слънчевите си очила.

— Чух, не съм глух! — отвърна сърдито Бийкман. — И ако обичаш, не ми чети морал! Нямаш никакво право… И не изпреварвай този камион! Пътят е много тесен.

Конър повдигна тъмнорусите си вежди и се провря край камиона. Бийкман се сви от страх. Отдясно, докъдето стигаше погледът, се беше ширнал безкрайният лазур на Тихия океан. Отляво ниски планини, потънали в зеленина, докосваха със заоблените си върхове сияйния небосвод.

— Ще доживея ли веднъж да се държиш като нормален човек? — изръмжа Бийкман и нахлупи още по-ниско шапката си.

— Не вярвам — засмя се Конър. Вятърът развяваше гъстата му тъмноруса коса. — Само че нямаш право да се оплакваш! Сам пожела да те закарам с колата.

— Не знаех, че ще пътуваме с тая консервена кутия! Отвратителна е! — Бийкман огледа враждебно вътрешността на чисто новата спортна кола.

— Ролсът е прекалено голям! Прилича ми на катафалка — погледна небето и вдъхна с пълни гърди свежия морски въздух. Този участък от пътя беше направо великолепен! Само да не водеше към чесновите ниви на Бийкман в долината Салинас.

— Гледай си пътя! — нареди Бийкман. — Все още ли не си се отказал да купуваш онези яхти?

— Ами, май не съм… — сви рамене Конър.

Беше на тридесет и една години, висок, широкоплещест мъж. Средиземноморското и калифорнийско слънце се бяха погрижили за бронзовия му загар. Косата, по-дълга от модното, имаше златист оттенък. Държеше главата си леко наклонена настрани — безгрижна, донякъде цинична поза.

В момента издаваше списания. Успехът им бе повече от задоволителен. Твърдата печалба и стабилното благополучие започваха обаче да му омръзват. Беше време да продаде списанията и да се насочи към следващото предизвикателство. Събитията през последната година го обрекоха на непривично, принудително бездействие. Беше готов да се заеме с нещо ново, провокиращо въображението и физическата издръжливост. Можеше да са и яхтите.

Преди година контузи сериозно крака си, когато караше водни ски в Испания. Подложи се на три операции. Последваха месеци физиотерапия. Вече се движеше добре, ала за спомен му бе останало едва забележимо накуцване, с което той не можеше да свикне. Мечтаеше отново да се впусне в авантюри.

— Аз самият кроях планове за корабчетата — изсумтя Бийкман. — Смятах да организирам с тях разходки по море за гастрономи. Човек трябва да се занимава с онова, което разбира… Я ми кажи, какво разбираш ти от чартърни пътувания? Защо не си гледаш списанията?

— Познавам яхтите — възрази Конър.

Като дете бе прекарал година и половина на една яхта. Майка му беше женена за стария Фред Мъркетър. Обикаляха надлъж и шир Карибско море. Това бяха най-щастливи дни в живота му.

Конър харесваше Фред Мъркетър. В детските очи старецът приличаше на някакво странно съчетание между дядо Коледа и добродушен пират. Често към тях се присъединяваше Фани, сестрата на Фред. Конър я обичаше много. Косата й започваше да сребрее, обаче изглеждаше невинна и уязвима като малко дете, винаги готова с радост да се включи в някоя игра.

Точно тогава умря Фред. Съкрушена от мъка, Фани се върна в Калифорния. А майка му започна пак да скита по света. Момчето отново заживя по интернати и летни лагери.

Конър изгуби следите на „Солитер“ — яхтата на Мъркетър. Но винаги присъстваше в спомените му като мечта. През последните пет години я търси упорито. Най-сетне, миналата пролет, усилията му се увенчаха с успех. „Солитер“ беше едно от корабчетата, собственост на Мортън Бийкман, които кръстосваха карибското крайбрежие. По ирония на съдбата, пътищата им отново се пресичаха.

Не можеше да се каже, че Бийкман и Конър хранеха един към друг особено приятелски чувства. Конър беше изключително способен мениджър. Бродеше по света, за да търси фалиращи предприятия, които може да спаси. Преди години Бийкман надуши таланта му и се опита да го наеме. Конър, бранещ като звяр независимостта си, отказа. За да го принуди да работи за него, Бийкман пусна в ход целия богат арсенал от машинации и често използваше мръсни номера, които Конър не бе забравил. Все пак, макар и неохотно, накрая двамата признаха взаимно непреклонността си.

Конър не можеше да отрече съобразителността на Бийкман. Щателните му проучвания показваха, че почти не може да разчита на слабости на Конър. Но Конър искаше яхтата. Нещо повече, желаеше я твърде силно.

„Солитер“, заедно с още няколко разнебитени яхти, беше попаднала в ръцете на Бийкман поради просрочена ипотека. Бийкман кроеше планове да прехвърли корабите в Калифорния и да ги превърне в плаващи ресторанти. Конър пристигна в Калифорния да организира продажбата на „Вегабонд груп“ — верига от рекламни туристически списания. Бийкман побърза да го осведоми, че притежава „Солитер“. Не пропусна случая да го ядоса. Заяви, че изобщо не мисли да продава яхтата. Конър беше убеден, че го прави от злоба.

Обаче, съвсем неочаквано, Бийкман предложи отново да обсъдят въпроса по време на пътуването. Намекна, че евентуално може да премисли. Естествено, ако Конър приемеше да купи цялата разнебитена флотилия. Бийкман обаче се беше сдържан и направо влудяваше Конър.

— Нищо не разбираш от туристически бизнес, Морти — каза Конър. — Ще направиш по-добре, ако ми продадеш яхтите.

— Не ме наричай Морти! Най-малкото е неуважително…

— Знам.

— Хм… — изръмжа с отвращение Бийкман. — Виж какво, наясно съм с всяка твоя стъпка. Хвърляш се в рисковани операции, които нито един нормален човек не би предприел. Един ден обаче късметът ще те напусне. И тогава няма да ти е до смях. Както и да е… Решил съм да продам корабите. Разбира се, ако условията на сделката ме задоволяват.

— Е, Морти, изплюй камъчето! Какви са ти условията? — ехидно се ухили Конър.

— Притежавам нещо, което искаш — яхтите — подхвърли Бийкман. — Обаче ти не притежаваш нищо, което аз бих желал да имам. Нямам намерение да те привличам отново в компанията си.

— Чудесно. Значи не притежавам нищо, което искаш. Тогава, защо изобщо разговаряме?

— Много е просто. Джина Келвино притежава нещо, което искам. Осигури рецептата и ще получиш яхтите!

Конър се обърна към възрастния мъж и го изгледа с нескрита насмешка.

— Я си гледай пътя! — заповяда изнервен Бийкман.

— Морти, ти май си откачил… — тръсна развеселен глава. — Аз да ходя в Арканзас и да преговарям с онази жена, дето се е запънала като магаре на мост?

— А искаш яхтите, нали? Тогава отивай в Арканзас!

— От къде на къде аз ще ходя? И защо си решил, че ще се справя по-добре от теб?

— Имаш тая слава… — намръщено отвърна Бийкман. — Умееш да убеждаваш. А и аз не се оправям добре с жените. Но ти си на ниво.

Конър се усмихна. Колата изскочи от завоя и пред погледа им се откри величествена гледка. Неволно дъхът му спря. Усети, че стомахът му се свива. Наистина Калифорния бе прекрасна! Само да не бяха спомените…

Няколко години след смъртта на Мъркетър, майка му се омъжи за един калифорниец. Бракът им не бе щастлив. Новият съпруг бе пияница и кавгаджия. Богат, ала дребнав. След две години Киси се разведе. Само че безброй пъти преди това между мъжа й и Конър хвърчаха искри…

— А и можеш да се реваншираш за фиаското в Сан Франциско — добави Бийкман. — Сещаш ли се? Сестрата на Фред Мъркетър… Сега случаят е различен. Ще подхванеш добре нещата.

Лицето на Конър стана напрегнато. Нямаше представа, че Бийкман бе разбрал и за това. Не беше свикнал на неуспехи. Затова провалът с Фани Мъркетър все още болезнено нараняваше самолюбието му. Всъщност Конър имаше няколко уязвими места. А Бийкман бе надушил две от тях. Първо „Солитер“. Сега Фани.

Години след смъртта на Мъркетър, някакъв братовчед на Фани и на Фред издири Конър. Разтревожен му съобщи, че Фани живее като отшелник в бедняшки квартал на Сан Франциско. Конър бе предугаждал подобно нещо. Като дете, а после и като юноша, беше изпратил на Фани десетки писма, но никога не получи отговор. Вече знаеше защо.

Роднината на Фани му разказа, че след смъртта на Фред, нещата тръгнали зле. Старицата страдаше от параноя и хронично недохранване. Живееше в мизерия, макар че притежаваше акции, които можеха да я направят богата. Ала отказваше да продава. Акциите навярно бяха последната опора в живота й. Фред винаги бе успявал да се справи с чудатостите на Фани… Не би ли могъл Конър, който я познаваше добре, да я вразуми, попита братовчедът. От уважение към паметта на Фред Мъркетър?

Конър замина веднага за Сан Франциско. Страховете му, че отива твърде късно, се потвърдиха. Промяната на Фани Мъркетър бе трагична. Уплашена, раздирана от подозрителност, тя се топеше като восък пред очите му. И все пак, той за малко щеше да успее. Точно тогава помраченият й разсъдък му изигра лош номер. Фани отказа да го вижда и да разговаря с него. Докато Конър проучваше правните възможности да й помогне, тя почина. Самотна, забравена от Бога и от хората. Остави цял куп албуми с изрезки, къща в окаяно състояние и акции за пет милиона долара.

— Знам всичко за Фани Мъркетър — заяви самодоволно Бийкман. — А тая невротична стара мома от Арканзас е тръгнала по стъпките й. Трупа като мишка подправките си за спагети, но я очаква същата съдба!

— Мислех, че е млада — усмивката на Конър се бе стопила.

— И Фани Мъркетър някога е била млада — отвърна с презрение Бийкман. — От месеци преследвам Джина Келвино. Не съм й предложил още само луната! А тя не иска и да чуе! Живее в една съборетина със старата си леля. Смахната ексцентричка! Келвино няма да изостане от Фани, да знаеш!

Конър стисна здраво кормилото. Зарея поглед към вълните, които се разбиваха с грохот в скалистия бряг. Жената от Арканзас приличаше на Фани Мъркетър. Това не му харесваше.

— Морти, ти си богат човек. Защо изобщо си се хванал с тоя сос? Тоест, значи ли това, че е настъпило началото на твоя залез? — намигна дяволито Конър. — Знаеш по-добре от мен, че едва ли някой би нарекъл Арканзас столица на спагетите.

— Ти си един зелен глупак! Бизнесът с храни е смисълът на моя живот. Това е най-вкусният сос, който съм опитвал след посещението си в Болоня. Той е изключителен! Ако започна да го правя, с конкуренцията е свършено!

— И как е попаднал твоят супер сос в Арканзас? — изгледа го недоверчиво Конър.

— Градчето е основано от италиански преселници. Отглеждали лозя. Открили обаче, че доматите виреят по-добре.

— Чудесата по света никога не свършват! Италианци в сърцето на Юга, Боже мой! Аривидерчи, Рома!

— Скоро тая италианска колония няма да я има. Градчето е обречено на смърт. Заедно с него ще се затрият традициите и семейните рецепти. Сега ясно ли ти е?

Конър се намръщи. Свали слънчевите очила и замислено погледна Бийкман. В очите му с цвят на сапфир се четеше твърдост, която караше мнозина да свеждат поглед.

— Ти спомена, че всяка година организират фестивал. Значи, все още не смятат да се предават.

— Фестивалът им се изплъзва от ръцете! — Бийкман изсумтя с отвращение. — Твърде е голям за тая сбирщина от аматьори. Да вземем само паркирането — превърнало се е в кошмар. Стават убийствени опашки за храна. Няма начин да се справят.

— И все пак, досега се справят.

— Но не и отсега нататък. Дните им са преброени. „Дий-Лиш“ може да поеме спонсорирането на фестивала. Ще го направим по-модерен. Ще продължава седмици. Ще поднасяме не само безплатни вечери, но и обеди. Предвиждам да се разрасне двойно, десеторно! Ще се превърне в „Автентичен фестивал на спагетите — Дий-Лиш“. Мога да купя това градче и да го превърна в постоянна изложба на моите хранителни продукти. Ще се прочуе из цялата страна… Като Дисниленд. Представи си само — Бийкманленд! Каква реклама за компанията!

— Бийкманленд… — повтори безизразно Конър.

— Защо пък не? Денят, в който ще престана да мисля за нещо голямо, с мен е свършено! Далновидност и въображение! Качества, които всеки бизнесмен е длъжен да притежава!

— Само че една жена възпрепятства полета на твоето въображение. Лошо, много лошо — Конър си сложи очилата.

— Упорита е като магаре! — измърмори Бийкман. — Представи си само, има нахалството да нарича своето предприятийце „компания“.

— Значи тя е собственичка на компания? Нищо чудно тогава, че не иска да те види.

— „Компания“… Така я назовава тя. За мен е направо смехотворна история. Земята й е не повече от осемдесетина декара. Там отглежда своите подправки. „Фабриката“ се помещава в гаража. По-голяма част от работата върши сама. Продава подправките по време на фестивала и по пощата. Представи си, дори не се опитва да ги рекламира! Кръгла глупачка! Седнала на златна мина и хабер си няма!

— Представям си как сладко сте бъбрили. Предполагам, че си бил неотразим! — подметна Конър.

— Дрън-дрън! Не иска и да чуе! Тази жена е невротичка. Хората разправят, че скърбяла по някакъв умрял любовник. От шест години не била поглеждала мъж. Въобразила си е, че спагетите я свързват — не ми е ясно как — с годеника й и с това глупаво градче. Пълен абсурд!

— Така… Нека да се разберем с теб, Морти. Какво точно искаш от мен? Да отида и да й предложа още пари? Винаги си твърдял, че всяко нещо си има цена.

— Точно така. Въпросът е да я откриеш.

— Ами ако цената й не е в пари?

— Какво? — възкликна изненадан Бийкман.

— Ти говориш само за пари. Представи си, че този език е чужд за нея.

— Тогава, открий на какъв език желае да разговаря! Постарай се обаче да се справиш по-добре, отколкото с Фани Мъркетър.

Конър не отговори. Лицето му доби каменно изражение. Смъртта на брата, не на любовника, беше накарала Фани да заживее като отшелник. Усети, че паралелът между двете го смущава. Да се обвържеш с миналото значеше да пропилееш живота си.

— И така, ще съумееш ли да се справиш? — предизвикателно попита Бийкман. — Да вземеш рецептата от Арканзас?

— Не, Морти, тази жена не иска да има нищо общо с теб. Сигурно ще откаже да преговаря и с мен.

— Тогава нека отначало да не разбере, че и аз съм в играта. Бъди… деликатен. Известно ти е, че залогът са яхтите. Не вярвам да го забравиш.

Във въображението на Конър изплува „Солитер“. След ремонта бе възстановила предишната си красота. Носеше се като птица сред синевата на Карибско море. Видя и себе си, свободен да скита, където пожелае. Очертаваше се вълнуващо предизвикателство: да съживи флотилията и да я превърне в доходоносен бизнес.

И за да постигне всичко това, от него се искаше само да отиде в Арканзас, да върне към живота тази нещастна жена и да даде на Бийкман прословутата рецепта. Просто като фасул.

А и някакво суеверно чувство го караше да мисли, че Сам Мъркетър му дава втори шанс. Трябваше да помогне на жената да преоткрие живота. Дължеше го на паметта на Фред. Така поне отчасти щеше да изкупи вината си за провала с Фани.

 

 

Джина се прибра от антикварното магазинче унила. Вече цяла седмица не бе продала нищо. Откриването на фестивала наближаваше и подготовката отнемаше свободното й време.

От месец май Ърлин не ходеше на работа. Чувстваше се потисната. Опитваше се някак да свързва двата края с мизерната си пенсия. От сутрин до вечер шиеше слонове. Оставяше иглата, чак когато изтръпналите й пръсти започваха да я изпускат, а зачервените очи я заболяваха. Надяваше се да припечели нещичко за скромното им домакинство. Напоследък не изглеждаше добре. Това безпокоеше сериозно Джина.

Младата жена паркира старата кола на алеята. Пресече моравата пред къщи. Трябваше да се окоси. А вчера работи до късно след полунощ. Опаковаше подправките, които щеше да продава на фестивала. Тази вечер имаше още много работа.

Джина оправи годежния си пръстен. Лъчите на залязващото слънце проблеснаха в малкия диамант. Погледна го замислено. С огромно усилие изтръгна от сърцето си усмивка и влезе вкъщи. От всеки стол и полица я наблюдаваха десетки слонове.

— Джина, Джина, Джина! — Ърлин изхвръкна от кухнята с лъжица в ръка. Белите й букли бяха разрошени. Престилката — изцапана с брашно.

— Какво има? Имаш добри новини? Моля те, успокой се.

— Бързо ела тук! — Ърлин я хвана за ръката и я задърпа към кухнята. — Сложила съм да направя глазура и трябва да я бъркам непрекъснато. Ох, няма да повярваш, Джина! Сядай, сядай! — Ърлин възбудено посочи стола.

— Ърлин, ще кажеш ли какво е станало?

— Едно списание… — започна тя, като бъркаше енергично съдинката на печката. — Истинско списание! Тук!

— Абонирала си се за списание? — озадачено я изгледа Джина.

— О, не, не! Един писател… Май е редактор или издател, не съм сигурна. Иска да пише за нас! За Алегро и за фестивала! В „Американски пътешественик“!

— Прочутото туристическо списание?!

— Да! Представи си само! Той ще живее тук!

— Къде, в Алегро ли?

— Не, тук! — отвърна Ърлин развълнувано. — В тази къща. Само си помисли. Точно в тази къща.

— У нас? — племенницата й зяпна изумена.

— Да — важно кимна Ърлин. Страните й пламтяха от възбуда. — Ще остане цяла седмица. Сигурно ще пристигне в неделя вечер.

— Ърлин, как си го представяш? — леко се намръщи Джина. — Някакъв непознат да ни се пречка цяла седмица из къщи?

Ърлин погледна нетърпеливо Джина. Очевидно, не схващаше огромното значение на това събитие.

— Джина, за нас е чест да му окажем гостоприемство. И още — добра възможност. Ще заплати престоя си. Настояваше за това!

— Ще ни плаща?

— Обади се от Соуселито, Калифорния. Научил името ти заради подправките.

— Не те разбирам…

— Някой си купил от твоите подправки на миналия фестивал и му разказал за теб. Държеше непременно да разговаряте. Искаше да види фестивала със собствените си очи. Каза, че искал да остане известно време в Алегро и попита за мотели. А аз му казах: „Нямаме мотел. Но винаги сте добре дошли в дома ни!“

Джина мигаше на парцали. Сякаш беше онемяла.

— Тогава той каза… О, Джина, само ако знаеш какъв приятен глас има! Той каза: „Приемам, ако си платя.“

— Сигурна ли си?

— О, Джина, чуй само! Ще ни плати седемстотин долара! Каза, че държи да ни ги плати.

— Седемстотин долара?!

— Ами да! А ти няма за какво да се притесняваш, Джина. Ще се оправя сама!

— Нямах предвид… домакинстването. Но да приемеш в къщата си човек, когото изобщо не познаваш…

— Не се тревожи, всичко ще бъде наред! Разговаряхме по телефона десет минути, а сякаш го познавам цял живот. Каза, че ще напише чудесен репортаж за Алегро!

Джина се замисли. Една реклама за фестивала в такова списание беше чудесно нещо. Съгражданите й щяха да се пръснат от гордост. Ала не й харесваше мисълта, че непознат мъж ще прекара цяла седмица у тях. Седемстотин долара обаче не бяха за пренебрегване. И най-важното — Ърлин изглеждаше щастлива. Не я беше виждала такава от месеци.

— Добре. Значи ще си имаме гости — примири се тя.

— Той е истински джентълмен, Джина! Казва се Конър Мънроу.