Бетани Кембъл
Солта на живота (10)

Десета глава

През следващите дни Джина и Конър следваха рутинна програма. Рано сутрин Ърлин излизаше от къщи. Те тръгваха да обикалят Алегро и околностите. Джина му разказваше за миналото на градчето — истински случки и легенди за неговите обитатели.

В четвъртък сутрин, деня преди започването на фестивала. Джина го заведе на една ливада. Седнаха в единия й край. Пред погледа им се разстилаше развълнувано море от пъстри цветя, полюшвани от вятъра. Някога на това място имало кокетна къща. Преди години там се провела чудесна забава, най-изисканата, която било виждало градчето.

Бабата на Джина, едва шестнадесетгодишна, била поканена от най-красивия младеж в Алегро. По този случай й купили от магазина първата официална рокля. Приготвила чудесна торта, за да почерпи младежа на връщане. Когато влезли в кухнята обаче, видяла ужасена как някакво ловджийско куче дояждало последните остатъци от тортата…

— Но това не било най-лошото! — възкликна Джина.

— Съблякла роклята и чак тогава забелязала, че е била наопаки. Решила, че момичетата са се присмивали зад гърба й. Било ужасно!

— А кавалерът?

— Чул, че баба плаче. Върнал се при нея и й казал, че била най-красивото момиче, дори с обърната рокля. Не след дълго се оженили…

Конър откъсна една детелина и намръщен я захвърли…

 

 

Някак несъзнателно, едва ли не против волята си, Конър започна да разбира. Всяко кътче в Алегро бе свързано за Джина с някакъв спомен. Като малка изглежда бе играла дама на всеки тротоар. Нямаше дърво в градчето, на което да не се е катерила. Бе ходила на гости във всяка къща. Познаваше по име цялото семейство, плюс кучетата, котките и папагалите. Знаеше сякаш всяка тревичка, цветче и кътче.

Конър се опита да предизвика завистта й, разказвайки за пътешествията си до Париж, Милано, Франкфурт, Бостън, Барселона, Мелбърн… Джина го слушаше усмихната, ала по всичко личеше, че е щастлива в своя малък свят.

Следобедите не бяха толкова интригуващи. Джина имаше да върши хиляди неща, свързани с откриването на фестивала. Понякога прескачаше и до магазина си. Конър би предпочел да бъдат заедно или поне да го оставят на спокойствие. В последно време все по-често се отдаваше на размисъл.

За съжаление обаче, всеки ден бе принуден да изтърпява компанията на Уесли Дийн. Нарочно се изтягаше на слънце в задния двор. Надяваше се горещината да прогони момчето в прохладната му къща. Оказа се неподозирано кораво и издръжливо. Пухтеше, плувнало в пот, ала упорито не се отделяше от него, решено да заработи честно своя долар.

В деня преди откриването на фестивала Конър, гол до кръста, седеше в градината, опрял на столче болния си крак. Силното ухание на подправки му напомняше за Джина и както винаги го караше да се чувства неспокоен. Играеха с Уесли някаква досадна игра на карти, чиито сложни правила смътно подозираше, че са измислени от момчето.

— Така не може да се взема! — протестира Конър, когато Уесли прибра последната ръка и започна да брои точките.

— Естествено, че може! Валето е по-силно от асото!

— Да, да и още как! И спатиите са по-силни от пиките, а?

— Може, ако си добър играч! — ухили се момчето. После изведнъж попита: — Вярно ли е, че една моторна лодка едва не ти е откъснала крака в Испания?

— Съвършено вярно. Океанът почервеня от кръв. Мисля, че щеше да си във възторг от гледката.

— Значи си бил в океана? А акула хапала ли те е?

— Да ти призная честно, хапала ме е.

— Юпии! И си още жив!?

— Беше доста малка, около двадесетина кила — Конър показа лакътя си, на който личеше белег от отдавна заздравяла рана. — Промуших я с нож в муцуната. Знаеш ли, месото им е доста нежно. Ако някога попаднеш на акула, мушкай я в носа!

— Юпии! А случайно да те е хапала пираня?

— Не. Но ръката на втория ми баща бе покрита с белези…

— Разкажи! Разкажи! Нали ще ми разкажеш?

Конър бе готов на всичко, само да се отърве от тъпата игра на карти. Надълго и нашироко заразказва приключенията на Фред Мъркетър. Привечер с учудване забеляза, че Уесли Дийн го гледаше със симпатия и подчертано уважение.

— Знаеш ли, когато се появи за първи път, като че ли те намразих — призна смутено той. — Отне ми Джина.

— Скоро си отивам и тя пак ще си е твоя — каза сухо Конър.

Уесли оголи закръгленото си шкембе, почеса ухапаното от комар място и заяви:

— Виж кво, когато порасна, мислех да се женя за нея… — заразглежда зачервеното с научен интерес и още по-настървено го зачеса. — Ама нищо… Твоя е!

— Как така моя? Искаш да кажеш да се оженя за нея?

— Ами да! Знаеш ли, малко е възрастна за мене. След двадесет години, когато ще мога да се женя, ще бъде доста старичка. Май най-добре е да се омъжи за някой дъртак като теб.

— Ясно! — намигна Копър.

— Баща ми наистина е стар — той е на четиридесет и девет години! Изкара инфаркт и сега лежи в болницата. След два дни ще го изпишат. Не е задължително да умреш от инфаркт, нали?

Конър смутено отмести поглед, защото прочете в очите му неподправен ужас. Спомни си Фред Мъркетър, който, преди да падне мъртъв, бе казал: „Хубав е животът, нали, момчето ми?“

— Не се тревожи! Не е задължително да умреш от инфаркт…

— Познаваш ли някой, умрял от инфаркт?

— Не познавам! — излъга Конър, макар да виждаше с яснота смъртта на Фред. Струваше му се, че неговото детство бе умряло в мига, когато сърцето на стареца се пръсна.

— Хей, момчета! — гласът на Джина го изтръгна от мрачните спомени. — Защо сте толкова сериозни? Фестивалът започва!

Стоеше на задната веранда, с къси панталонки, яркорозова блузка и бейзболен каскет. На лицето й грееше сърдечна усмивка. Конър усети, че нещо в гърдите му се преобърна.

От известно време в главата му се оформяше план, който би задоволил и Джина, и Бийкман, даже самия него. Откриваше му пътя към морето, към яхтата на Фред Мъркетър. Към свободата.

 

 

Вечерта Конър помоли Джина да се разходят с колата. Минаха край общината и съседните поляни. До вчера празни, те бяха изпъстрени със сергии и палатки и очакваха нетърпеливо гостите на фестивала. Над всичко стърчеше виенското колело, все още неосветено, и непривичният му силует се открояваше върху лилавото небе. Навсякъде сновяха работници. Оглеждаха за последен път съоръженията или разпъваха нови палатки.

— Колко души, дошли отвън, се занимават с подготовката на фестивала? — попита Конър, като ги огледа подозрително.

— Около двеста. Паркирали са ремаркетата си в една от нивите на Орсини и ще нощуват там, докато трае фестивалът.

— Не ви ли създават понякога неприятности? Не бих казал, че се отличават с особено изискани маниери…

— Те са добри хора. Прями и почтени. Всяка година възлагаме на тридесетима от тях да се грижат за уличното движение. Поддържат чудесен ред! — уверено заяви Джина.

— Доколкото разбирам, подготовката и провеждането на фестивала в този град минават с научна точност?

— О, как забравих, че разговарям с господин Мениджъра-чудотворец! — подхвърли закачливо тя. — Няма съмнение, че би се справил по-добре от нас. Какво например би променил?

— Много неща — отвърна Конър, без да се усмихва. — Въпрос на управленски подход. Само че не ме засяга. Задачата ми е да посреднича между теб и Бийкман.

— Мисля, че казах всичко на Бийкман! — заяви решително тя.

— Слушай, от известно време обмислям как да се измъкнем от тази каша. Имам две-три идеи. Спри някъде да поговорим!

— Вече цяла седмица разговаряме! Имам много работа. Ще помогна на Ърлин да опакова слоновете. Толкова се уморява, че накрая ще се разболее.

— Искам да разговаряме и за нея. Сигурен съм, че много се безпокоиш.

— Тревожа се за всеки, когото обичам. А ти?

— Никого не обичам и нямам подобни намерения. Спри колата! Държа да разговаряме. Може би ще ти предложа решение…

— Лично аз нямам какво да решавам. Бийкман си има някакви проблеми. Но трябва да го предупредиш, че няма начин да получи рецептата.

— Как би възприела идеята, ако ти предложа вариант, при който всички ще спечелят? Можеш да продадеш рецептата, да запазиш фестивала и да възродиш градчето.

— Какво си намислил пак? — изгледа го подозрително тя.

— Следобед нахвърлих конкретен план за действие. Нали знаеш, в това ми е силата. Ще ме изслушаш ли най-сетне?

Джина намали скоростта. Колата спря пред антикварния й магазин. Конър го огледа критично. Олющената му фасада плачеше за боядисване. На витрината със спукано стъкло, се мъдреха най-ценните й антики: чекрък, пощенски везни от бронз и комплект чинии във формата на роза. До тях седеше старинна кукла, облечена в пожълтяла рокля от дантели.

— Не ме прекъсвай и не казвай нищо, докато не свърша! — нареди Конър.

Тя кимна поразена. Винаги бе мислела за него като за противник. Внезапно си даде сметка, че не бе възможно да пренебрегне факта, че е мъж — силен, вълнуващ, вдъхващ уважение.

— Ти обичаш този град — започна гой. — Обичаш и фестивала. Но твоят град загива, защото е престанал да произвежда. Кажи на Бийкман, че ще продадеш рецептата. Поискай четиридесет, а не шестдесет хиляди, които е готов да ти даде. Така ще смекчиш удара.

— Какъв удар? — объркана попита Джина.

— Замълчи и само слушай! Кажи на Бийкман, че ще му продадеш рецептата, но само ако произвежда соса в Алегро. Да купи фабриката и да възстанови производството й. Така ще открият много работни места.

— Но… — понечи да го прекъсне Джина.

— Шшт… — предупреди я той и леко допря пръст до устните й. — Това е първото условие да продадеш рецептата. Фабриката ще заработи пак. Селяните ще имат осигурен пазар за своите домати. Стопанствата им отново ще станат печеливши. Второто условие ще бъде фестивалът да продължи да се провежда в Алегро. Ще имаш право да ползваш рецептата с благотворителна цел, докато трае празникът. Подправки няма да продаваш, но ще запазиш традицията. Нямам сила да спася този град завинаги. Все пак мога да го съживя и запазя за известно време. Колко — не се наемам да предскажа. Може би докато си жива ти, Джина… Помисли, това достатъчно ли ти е?

Предложението бе толкова ненадейно, граничещо с фантазията, че тя не можа веднага да реагира. Да продаде рецептата и да осигури отново работа на хората в Алегро? Та Бийкман изобщо нямаше да удостои с внимание подобно предложение! Все пак…

— Той никога… Не мога… Обещах на татко… — заекна тя.

— За доброто на града, баща ти би продал рецептата. И Лорън би го сторил. Ако бяха живи, щяха да те посъветват да го направиш. Сигурен съм, че е така!

Напълно объркана. Джина опита да отмести поглед встрани, ала Конър прихвана с два пръста брадичката й и я накара да го погледне в очите.

— Джина, това е единственото разумно решение. Всеки получава онова, което иска — ти, аз, Бийкман. Ако той приеме, не можеш повече да му отказваш. Знаеш го не по-зле от мен.

— Аз… — измънка Джина. Очите й се навлажниха. — А какво ще стане, ако не се съгласи?

— Ще му се наложи, защото само така ще се сдобие с рецептата. Не плачи. Джина. Постъпваш правилно! Когато уредя въпроса, ще замина. И никога вече няма да плачеш заради мен.

— Не, не… — Джина пое дълбоко дъх. — Не е заради теб… Идеята ти е гениална! Дано успееш, Конър! Само че, когато приключиш всичко… ще си тръгнеш.

С неизразима нежност ръката му докосваше брадичката й. Златистият перчем почти допираше къдриците й.

— Ще си замина, Джина — едва забележимо кимна той. — Но ако поискаш… На сбогуване ще те целуна. Може би с целувка ще изтрия сълзите ти. Но само, ако ти поискаш.

Една сълза се отрони от очите й и като малък бисер заблестя на лунната светлина. „Изтрий сълзите ми с устни, Конър! — искаше да каже Джина. — О, моля те, притисни ме в обятията си и ме целуни! Не си отивай! Моля те, не си отивай!“

Лицето на Конър издаваше противоречивите чувства, които се бореха в него. Джина знаеше, че страшно много му се иска да я целуне. Ала бе стиснал упорито устни. Решителното изражение подсказваше, че ще удържи на дадената дума.

— Сега не мога да поискам такова нещо! — Джина изтри с ръка сълзите си. — Може би, когато наистина си тръгнеш… Но не сега. Не мога, просто не мога…

Конър се наклони леко към нея, сякаш бе решил на всяка цена да я целуне.

— Моля те, недей! — прошепна тя.

За миг очите му останаха впити в нейните. После отпусна ръка и се обърна. Изсмя се дрезгаво, насила.

— Да тръгваме. Ти ще си увиваш слоновете, а аз ще позвъня на Бийкман. Да сложим точка на този фарс.

 

 

Когато влязоха вкъщи, Джина се качи веднага в стаята си. Искаше да подреди мислите си. Застана нерешително в средата на стаята. Снимките и дреболиите от Лорън бяха пръснати по скрина. На възглавницата лежеше плюшеното мече, вторачило в празното пространство стъклените си очи.

Преди малко престъпи клетвата, която бе дала пред баща си. Съгласи се да продаде рецептата, ако Бийкман приеме условията. Наистина ли щеше да е доволна? Не беше сигурна… Идеята бе толкова невероятна, че й пречеше да разсъждава.

Джина взе от скрина снимката на Лорън. Конър беше прав. Лорън щеше да я посъветва да продаде рецептата в името на града. Баща й също би я подкрепил.

Издърпа горното чекмедже и започна да подрежда снимките и предметите, останали от Лорън. Не след дълго Конър щеше да си отиде. Ала постигна онова, което искаше.

А тя завинаги се беше променила. За добро или за лошо, никога нямаше да бъде предишната Джина…

 

 

Конър скърцаше със зъби. Не бе изпълнил нищо от обещаното. По дяволите, абсолютно нищо! Затвори се в кухнята и половин час спори с Бийкман по телефона. Като разярено насекомо, леденият глас на стареца бръмчеше в слушалката.

— На никого няма да позволя да ме шантажира! Да не съм кретен, че да ме извозят. Предлагам й пари. Край!

— Морги, тогава отпиши рецептата! — бе казал Конър. — Единствената слабост на тази жена е родният й град.

— Нямам намерение да купувам някаква скапана фабрика в Арканзас, когато имам великолепни предприятия в Монтерей. Защо да плащам на селяните в Арканзас щом притежавам най-голямото и най-доброто стопанство за домати в Калифорния? Работата ми е да печеля пари, а не да пълня съдран мех!

— Слушай, защо не помислиш да разшириш консервната си империя? Нещата тук изглеждат обещаващи…

— Друг път! Та те дори нямат достатъчно домати, за да поддържам целогодишно производството. Ще трябва да ги мъкна от Тексас. Вложил съм огромни суми и нямам намерение да отстъпвам заради сълзливи сантименталности.

— Все пак ти държеше на фестивала… — настояваше Конър.

— Заради традицията. Но щом тая твърдоглава жена се опъва, да върви по дяволите, барабар с фестивала. Ще си организирам собствен фестивал в Милиджвил и Алегро ще остане с пръст в устата! Винаги ще мога да платя на няколко жени, които да приготвят спагетения сос. Алегро умира. На кого е притрябвало скапаното им градче?

— Мислех те за по-далновиден, Морти…

— Та ти самият ми представяше картини на разруха, Конър! Ще получа рецептата без никакви условия! Срещу пари в брой. Ако не си способен да се справиш, ще си намеря друг. А междувременно кажи сбогом на „Солитер“. Ще си запазя всички яхти, нещастнико!

— Ти си нещастник, Бийкман! Изпускаш рядък шанс. Местоположението на градчето е сто пъти по-добро от това на Монтерей. В района има данъчни облекчения, евтина работна ръка, ниски режийни…

— Че тогава защо не си я купиш ти тая фабрика? Аз искам рецептата, а не смятам да провеждам програма за оздравяване на някакъв си град, затътрил се към моргата.

— Има само един начин да получиш рецептата! Да ти го повторя ли буква по буква?

— Има много начини да одереш котката. Рано или късно ще се случи нещо. На тая дървена глава ще й потрябват пари. Ще ми приплаче на рамото и тогава аз ще диктувам условията. А ако питаш за „Солитер“, ще я превърна в плаващ ресторант за туристи с тлъсти портфейли. А ти се захапи отзад, Мънроу!

— Искаше да сключиш сделка с Келвино и аз я уредих.

— Ха! Да ти пикая на сделката! И повече не ми губи времето!

 

 

Джина седеше във всекидневната и увиваше последния слон. Когато Конър блъсна вратата и влезе, тя го погледна бегло и веднага разбра какво е станало.

— Отказа, нали? — тя не вдигна глава от слона. Накуцвайки, Конър се добра до масата и седна.

— Засега отказва. Човек обаче променя решенията си.

— Кой знае? Може би е по-добре така.

Конър не знаеше какво да каже. Няколко налудничави часа се виждаше като герой — нейния герой. Сега разбираше, че е един безпомощен човек, неспособен да промени дори на йота живота й. Слава Богу, че скоро щеше да се махне оттук. Не обичаше да губи. Без да ще, си спомни пак за Фани Мъркетър.

— Къде е Ърлин? — попита той.

— Чувстваше се зле и си легна. Оплака се от болки в гърдите.

— Болки в гърдите? — в съзнанието му изникна образът на Фред, когато бе получил инфаркта. Сети се и за бащата на Уесли. Питаше се дали Джина е наясно колко сериозни могат понякога да бъдат тези симптоми.

— Ърлин смята, че е от преумора.

— Джина, доволна ли си от решението на Бийкман, или те натъжава?

— Наистина не знам — някак вяло се усмихна тя. — Щях да се чувствам особено, ако бях продала рецептата. Обещах на татко да я запазя в тайна…

— А ти държиш на дадената дума! Знаеш ли, накрая оня ексцентричен глупак Бийкман може да премисли…

— Не вярвам. Никой няма да вложи пари в Алегро.

— Човек не знае… — помъчи се той да й вдъхне кураж.

— Не, чувствам го — замълча за малко и продължи: — Съжалявам за яхтата. Знам какво означаваше за теб!

— Яхта като яхта — сви рамене Конър.

— Не, това е корабът на Мъркетър. Някога си бил щастлив на него. Смяташ ли още да заминеш за Карибско море?

— Мога да се чувствам щастлив навсякъде. Чух, че в Корея се продавали някакви предприятия. Нужни са сериозни инвестиции, но съм убеден, че ще донесат добра печалба. Корея е страна с огромни възможности.

— Толкова е далеч… Но ти харесваш точно това, нали?

— Наистина, обичам да пътувам повече от всичко на света! Така ще е, докато съм жив! — Джина го наблюдаваше мълчаливо и той продължи: — Джина, никъде не мога да остана дълго — нежно каза той. — Бих изневерил на себе си. Все ми е едно дали ще съм в Карибско море, в Корея или на Тимбукту. Душата ми ме тегли към нещо ново и непознато.

Джина се усмихна, сякаш искаше да каже, че го разбира. После и двамата загледаха встрани.

 

 

На другата сутрин Ърлин все още се чувстваше зле. Опита се да стане, но й се зави свят. Болките в гърдите се появиха пак. Джина я накара да остане в леглото. Отиде в кухнята и като фурия се захвана с цял куп неща. Смръщил вежди, Конър седеше до масата и я наблюдаваше. Джина приготвяше кафе и чай, препичаше филийки, вареше яйца и овесени ядки, изстискваше портокалов сок. Кашоните със слоновете бяха струпат до вратата, за да ги откара на сергията.

— Дай да свърша нещо! — надигна се Конър. — Не можеш да вършиш всичко сама. Ще наглеждам овесените ядки. Ти се погрижи за Ърлин.

— Трябваше да го предвидя! — в гласа й прозвуча тревога. — Всяка година, щом наближи фестивалът, Ърлин се преуморява и ето, че накрая се разболя. Ако не намеря кой да я замести в павилиончето, ужасно ще се притесни и състоянието й ще се влоши. Трябва да я заведа до болницата. А мен кой ще ме замести? Оставила съм цял куп недовършени неща! Ърлин има право, това е лудост! Защо ли ни е притрябвала тая дандания?

— Аз ще застана на сергията. А ти се погрижи за Ърлин.

— Какво?! Та ти си мой спасител! Но ще се справиш ли?

— Продавал съм и по-завързани неща!

— Сигурно е така. Предполагам, че постигаш всичко, което си решил… Сега ще натоваря кашоните в колата. После ще уредя час при лекаря и веднага ще те откарам до павилиончето.

Джина уреди за девет и половина час за преглед на леля си, после закара Конър на сергията. Остави го да разопакова слоновете. Върна се чак към един. Изглеждаше напрегната и уморена.

— Сядай! Как е Ърлин? — попита Конър.

— Лекарят я задържа в болницата за изследвания. Ужасно с разстроена — Джина се отпусна тежко на стола. Изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се разплаче. — Защо ли се помайвам тук? — надигна се тя. — Имам още толкова работа в общината!

Конър сложи ръка на рамото й и я спря.

— Никъде няма да ходиш! — нареди й той. — Ще се оправят и без теб. Ще затворя и отиваме да хапнеш. Сигурен съм, че не си слагала залък в устата.

— Как ще затваряме? Нали трябва да продаваме… — Джина спря по средата на изречението и огледа изумено празните рафтове. — Къде са слоновете? Защо не си ги разопаковал? Господи, как ще купуват хората, щом не могат да ги видят?

— Бъди спокойна, видяха ги и ги изкупиха.

— Продал си всички слонове?!

— Рано-рано мина един познат. Занимава се с търговия на играчки. Търсеше нещо оригинално. Видя слоновете и направо се влюби в тях. Купи ги всички наведнъж — Конър отвори кутията, в която Ърлин събираше парите от продажбите. Джина видя учудена солидна пачка петдесетдоларови банкноти. — Хиляда седемстотин и петдесет долара — обяви Конър.

Джина подскочи от радост и се хвърли на врага му.

— О, Конър, ти си чудесен! Ърлин ще бъде толкова щастлива! Тя наистина се тревожи за парите.

— Внимавай, Джина! — силните ръце на Конър я прегърнаха през кръста. — Никак не е трудно това да се хареса на един мъж.

— О! — смутено възкликна тя и се помъчи да се отдръпне. Конър обаче я държеше здраво и я гледаше насмешливо.

— Недей, хората ще видят! — гласът й звучеше умолително.

— Та те вече ни видяха. Доколкото разбирам, не възразяват.

Джина се огледа засрамена и забеляза, че няколко чифта очи ги наблюдават с интерес. Наблизо минаваше Ралф Маркези. Изгледа ги с изненада. После се усмихна и кимна одобрително.

— Приятен човек е Ралф — каза Конър. — Поприказвахме си и ме запозна с леля си. Тя ми даде рецептата си за сладки.

— София Маркези ти е дала рецептата си?! Не може да бъде! Представям си какви усмивки са били, докато я получиш!

— Един продавач на слонове не може да стои намусен!

— Моля те, пусии ме, Конър! Толкова ми е неудобно…

— Защо? Нима е лошо един мъж да те харесва?

— Престани, умолявам те! Денят ми беше тежък!

— Ще те пусна, ако ми обещаеш да хапнеш нещо.

— Добре, обещавам. Да тръгваме.

Бавно, с явно нежелание, той разхлаби прегръдката си.

Късно вечерта Джина се върна от болницата. Беше изморена до смърт. Конър я чакаше в кухнята. Беше й донесъл спагети, хляб и салата. Имаше и неотворена бутилка вино.

— Това не е ли домашното вино на Снайки Алонсо? — усмихнато отбеляза Джина, като сядаше до масата.

— Да, подарък е — Конър отвори бутилката и напълни чашите.

— Браво! Днес печелиш приз за популярност в Алегро. Снайки подарява вино само на онези, които наистина харесва.

— Попита ме за Ърлин, а виното е за теб. Изглежда всички те обичат — той чукна чаша в нейната. — За здравето на Ърлин!

Джина отпи малка глътка от силното червено вино.

— Ърлин е по-добре, но докторът държи да й направи някакви специални изследвания. Сигурен е, че се касае за гръдна жаба и иска да разбере колко е сериозно.

— Не увесвай нос, Джина! — успокои я Конър. — Заболяването е сериозно, но се лекува.

— Знам — отвърна Джина, като ровеше салатата с вилица. — Ърлин се нуждае от спокойствие. Вечно е под напрежение. Откакто остана без работа, непрестанно се тревожи, че не осигурява достатъчно средства за дома ни — замълча и сетне попита колебливо: — Успя ли да разговаряш пак с Бийкман?

— Не можах да се свържа — намръщи се Конър. — Секретарката му твърдеше, че е в чужбина. Може и да е вярно, а може просто да ме отбягва. Съжалявам, Джина!

— Значи ли това, че рецептата повече не го интересува?

— Не, по-скоро значи, че не одобрява подхода ми към сделката. Доколкото го познавам, не е от хората, които се отказват. Вероятно е решил да се прави на труднопревземаем.

— Май си прав. Мислиш ли, че трябва да продам рецептата?

— В най-скоро време ще узнаеш какво мисля, Джина. А сега се отпусни! Пийвай си винцето на Снайки, хапвай от тия изумителни спагети… Поне в едно отношение не мога да не се съглася с Бийкман — спагетите са супер!

— Дали не трябва да му се обадя аз? — продължи Джина.

— Не. Изчакай два-три дни!

— Прав си. Прибързаните решения невинаги са най-добрите — усмихна се и продължи: — Много съм щастлива, че Ърлин е по-добре. Благодаря ти за помощта. Тревожеше се, че слоновете й ще останат непродадени. Смята, че си герой! Ще й липсваш, когато си тръгнеш. Едва ли някой ден ще ни погостуваш…

— Не е в кръвта ми да се привързвам към места или предмети.

— Искрено съжалявам за яхтата, за морето и за останалото…

— Няма значение — с безразличие повдигна рамене той. — На света има още толкова морета и кораби. Ще опитам късмета си в Китайско море. Звучи примамливо, нали?

— Да… — потвърди унило тя, макар в този миг да мислеше съкрушена: „Много ще ми липсваш, Конър! Нямам смелост да ти кажа колко много ще ми липсваш. Не си отивай! Остани! Ще те помоля да ме целунеш, да ме притиснеш пак в обятията си. Само изчакай малко. Много ме е страх! Боя се, че никога не бих преживяла още веднъж раздяла. Боли ме!“

Няколко мига Конър я гледаше втренчено, ала с нищо не показа, че е разбрал страстта, противоречията, които бушуваха в душата й. Усмихна се и дяволито изрече:

— Не искам да те гледам тъжна, Джина. Фестивалът, за който толкова примираш, е в разгара си. Яж, пий, весели се!

— Не мога да съм весела — задавено отвърна Джина. Рязко се надигна и излезе от кухнята.

Качи се в стаята си и зарови лице във възглавницата. Сълзи пареха в очите й. Сърцето й болезнено бумтеше в ушите. За няколко безумни мига помисли, че Конър ще се качи след нея, ще я накара честно да признае чувствата си. И тогава… Боеше се да си представи по-нататък… Но той не я последва.

Останалите два дни на фестивала минаха като насън. От сутрин до късна вечер Джина работеше като бясна. Заемаше се с всяко нещо, за което я помолеха. Все пак намираше и време да посети Ърлин в болницата. С огромно облекчение научи, че ще я изпишат в неделя сутринта.

Когато леля й се прибра вкъщи, по нищо не личеше, че е била в болница. Все същата припряна старица, тя направо отказа да легне в кревата.

„Ще се оправи — мислеше успокоена Джина. — Не е спешно да се обаждам на Бийкман. По-добре е да го забравя засега.“

Конър бе предложил да се навърта край Ърлин, докато Джина е заета с фестивала. Предния ден бяха ходили с Уесли Дийн на състезанието по жабешко надскачане. Гигантският жабок господин Мънроу се представи отлично и се класира втори на финала. Конър изглеждаше много горд и с момчето, и с жабока.

Цялото градче изглежда бе очаровано от него.

В неделя вечер Джина остана до много късно в общината. Най-сетне изпратиха и последния гостенин, дошъл да опита прочутите спагети. Още дълго след това почистваха маси и миеха чинии. Когато накрая излезе навън, Джина видя, че работниците са разглобили вече въртележките и павилиончета и ги товарят на камионите. Призори щяха на напуснат Алегро.

Малко след полунощ Джина крачеше до Снайки Алонсо по безлюдната алея, около която само преди часове кипеше фестивалът.

— Джина, съвсем не е нужно да ме изпращаш чак до общината — рече с пресипнал глас Снайки, когато тръгнаха обратно. — Прибирай се вкъщи. Знам, че бързаш да видиш Ърлин.

— Не се тревожи, Снайки. Ърлин е добре. Обаждах се вкъщи всеки час. Легнала си е, тъй че ще я видя чак утре сутрин. Ето че свърши и този фестивал. Не беше ли наистина чудесен, Снайки? Откакто се помня, не е имало по-добър!

— А, прекалено голям… — измърмори Снайки. — Май ще е последният, с който се ангажирам. Защо все пак не тръгваш? Да не се уплаши от момчето?

— От никого не се боя! — натърти Джина. — Искам да ти кажа още нещо. Всяка година, когато фестивалът свърши, всички сте готови да го зачертаете завинаги. И само след седмица, започвате да обсъждате следващия.

— Не може да продължава вечно, Джина — поклати глава Снайки. — Някои от нас остаряхме много — аз, Ърлин, София Маркези… Ако твоето момче иска да продаваш…

— Той не е моето момче, Снайки. А и аз не смятам да продавам нищо. Животът в Алегро ще си остане непроменен.

— Нещата не могат да останат непроменени. Така е било, откакто свят светува. Животът си тече неудържимо и никой не може да го спре… Казваш, че не е твоето момче…

— Утре си заминава и никога няма да се върне…

— Ами тръгвай с него, какво чакаш?

— Какво приказваш? Как ще тръгна с него? — Джина изглеждаше шокирана. — Никога не бих напуснала родния си град!

— Хората казват „Човек се чувства у дома там, където е сърцето му.“. Я помисли и ми кажи искрено. Ако момчето си замине, а ти останеш тук, къде ще е сърцето ти?

Джина сведе поглед и не отговори. Не знаеше какво.

На другата сутрин Джина откара Конър на контролен преглед. Разкъсвана от противоречиви чувства, почти не отрони дума. Конър също мълчеше. Лекарят съобщи, че е добре и може спокойно да се движи, стига да не натоварва крака си много.

— На връщане ще карам аз — обяви той, когато излязоха навън.

Джина искаше да го попита дали ще може, ала прехапа устни. Твърде скоро щеше да напусне Алегро и тогава, ще не ще, трябваше да кара сам. Конър завъртя ключа, натисна газта и колата полетя по пътя към Алегро.

— Предполагам, не си звънял на Бийкман — опита да подхване разговор Джина.

— Не — отвърна сухо той, без да я погледне.

— Аз… Сега, когато Ърлин е по-добре, не виждам причина да бързам с продажбата. Макар че трябва да имам едно на ум. Мисля да затворя магазина и да потърся работа в Милиджвил. Със сигурност ще печеля повече…

— Ей, Джина, откога започна да мислиш за бъдещето? — попита Конър с горчива насмешка.

За нейна изненада на разклона свиха вляво, вместо да продължат към Алегро. Очакваше някакво обяснение, но Конър упорито мълчеше. Свиха по обраслия с буренаци път към фабриката и заподскачаха по неравния паваж. Не след дълго стигнаха пред порутената сграда. Конър спря колата и я изключи. Облегна лакът на прозореца, подпря брадичка и с отвращение огледа фабриката. На ярката дневна светлина изглеждаше още по-отчайващо занемарена.

— Господи, та тя била по-зле отколкото си мислех — промърмори сякаш на себе си Копър.

— А аз я възприемах като… омагьосана. Сигурно ти е звучало много смешно и нелепо…

— Може и да е омагьосана — нетърпеливо тръсна глава той. — Или да е пълна само с призраци и лош късмет. Ще видим!

— Какво ще видиш? Не те разбирам… — объркано попита Джина.

— Купих я. Тръгнах за яхти, а виж докъде ме докара ти! По дяволите, сигурно съм се побъркал!

— Конър, ти си купил фабриката? Но защо? — Джина зяпна от учудване.

— И аз не знам защо! Стори ми се добра идея. Или пък напук на Бийкман. Все едно. Когато му предложих да купи фабриката и да произвежда в Алегро спагетения сос, а той отказа, изведнъж реших му докажа, че е голям глупак. И купих фабриката. Ще купя и старото кино.

— Киното? Какво говориш? Кино в Алегро?

— О, не. Трябва ми предприятие за плюшени слонове. Реших, че това е най-голямата празна сграда в Алегро.

— За слонове? — Джина не можеше да повярва на ушите си.

— Да. Отказах се от яхтите и от бизнеса в Корея. Оставам тук да произвеждам спагетен сос и плюшени слонове по модели на Ърлин. Нека да ти обясня. Казах ти, че съм продал всички слонове на един производител на играчки. Е, спестих ти информацията, че е новак в бизнеса. Производителят съм аз. Идеята ми хрумна изведнъж и разбрах веднага, че е гениална. Играчки, ръчна изработка, ограничена бройка, които ще се продават само в луксозни магазини.

— Ама…

— Знам, знам. Ърлин никога не прави два еднакви слона. И не е нужно да ги прави. От нея ще искам само моделите. Работниците ще шият ръчно точни копия — по две-три хиляди бройки. Смятам, че работата може да се разрасне. Надявам се да спечеля добри пари. Ърлин също.

— Кога успя да говориш с нея? — изгледа го недоверчиво тя.

— Докато ти се занимаваше с драгоценния си фестивал. Всъщност говорихме по принцип, но смея да твърдя, че постигнахме взаимно съгласие.

— И ти реши да купиш слоновете?

— Ще ги използвам за модели. Складирал съм ги в гаража на Уесли Дийн. Оказа се чудесно момче. Вече сме приятели. Много държи да остана в Алегро. Според него, никога не бил чувал по-кървави истории от моите.

Джина стоеше като онемяла.

— И Ърлин иска да остана. Разбира се, причина е друга. Смята, че съм подходящ за теб. Не само тя. В последните дни доста хора ми казаха направо, че сме родени един за друг — Конър я изгледа намръщено и продължи почти предизвикателно: — Например, майката на Уесли Дийн. Ралф Маркези и леля му София. И Линди. След като бях подложен на най-обстойно проучване, получих одобрението даже на прочутия Снайки Алонсо. Всички го твърдят, с едно-единствено изключение. Ти. Нито веднъж не каза, че съм добър за теб. Понякога ми се струваше, че го чета в очите ти. Ако греша, значи пред теб стои най-големият глупак на този свят!

— Не те разбирам…

— Онази вечер, когато започна фестивалът, ти се върна от болницата късно и ме погледна сякаш… Сякаш ме искаше или пък имаше нужда от мен. Не знам… Единственото, което разбрах, е, че трябва да остана, за да проверя дали е истина. Струва ми се, че в очите ти прочетох… — Конър хвана лявата й ръка и внимателно свали пръстена на Лорън. Обърна я, постави го върху дланта й и затвори пръстите, без да откъсва очи от лицето й. — Прочетох, че е време да го свалиш, Джина. Прав ли съм? — той разхлаби пръстите си, които стискаха ръката й, и Джина бавно я отвори. Пръстенът блестеше на дланта й. Дълго, безкрайно дълго, тя го гледа със свито сърце.

— Да, наистина си прав — най-сетне прошепна тя. Посегна към пръстена и го пусна в джоба. Конър повдигна треперещата й ръка към устните си и я целуна.

— Джина, очите ти ми казваха, че искаш да остана. Вярно ли е това, или като последния глупак се втурнах да купувам консервна фабрика и предприятие за играчки без причина?

— Да, исках да останеш! Повече от всичко на света!

— Хайде да слезем от тази глупава кола. Заведи ме при езерцето, край което сте седели с баща ти и сте наблюдавали птиците.

Слязоха от колата и бавно поеха към езерцето.

— Ако останеш, за колко време ще бъде? — Джина опита да преглътне буцата в гърлото си.

— А колко дълго искаш да съм до теб?

— Конър, знам, че не можеш да останеш дълго в Алегро. Не си роден за такъв живот… — тя се вкопчи по-силно в ръката му, сякаш искаше да го задържи.

Пред очите им блесна сребърната повърхност на езерцето. Приближиха брега. Конър спря и хвана двете ръце на Джина.

— Дадох си сметка, че искам да купя яхтата на Мъркетър, защото само там почувствах, че имам дом — тихо заговори той. — Завиждах на децата за родния им край, за бащина къща. Единствено на „Солитер“ изпитах усещането, че имам корени. Внезапно всичко свърши. Почувствах се жестоко наранен. Исках да повярвам, че нямам нужда от дом, от близки хора… Предполагам, че исках да си върна „Солитер“, за да съживя детските си спомени. Търсех дом, ала не знаех къде да го намеря. Сега разбрах, това не е определено място. По-скоро това са хората, които живеят там. И обичта…

— Конър! — сияеща от щастие, тя сложи ръце на раменете му.

— Джина, не исках да се привързвам към хора или някакво място! — той плъзна ръце към кръста й и я привлече към себе си. — Не исках да бъда уязвим. Но аз се влюбих в Алегро, защото ме накара да го видя с твоите очи. Влюбих се и в теб, защото… Защото просто не можех да не се влюбя.

— Прегърни ме силно и ме целуни! — тя се надигна на пръсти.

— Джина, ти помоли… — дрезгаво прошепна Конър и докосна устните й. После я целуна с дива страст. Целуваше я, целуваше я, докато дъхът им секна. Останаха прегърнати. Джина опря лице на рамото му. Конър нежно милваше гърба й.

— Никога преди не съм започвал работа от нулата — тихо каза той, заровил лице в косите й. — Поемах компании пред фалит и ги изправях на крака. Не желаех да се чувствам обвързан. Но аз искам да спася твоя град, Джина! Права си — Алегро не трябва да загине! Ще видим дали ще успея…

— Ще успееш! — уверено рече тя, замаяна от любов.

— Да се надяваме. Особено, ако ми помогнеш да реша въпроса, който най-много ме притесняваше, когато те убеждавах да продадеш рецептата на Бийкман. Беше обещала на баща си да я запазиш в семейството и затова не искаше да я продаваш. Знаеш ли, ще удържиш обещанието си, ако се омъжиш за мен. Рецептата ще си остане в семейството. Е, от време на време ще се налага да напускаме Алегро, когато почувствам неудържим копнеж да пътешествам. Ала домът ни ще е тук, в този град. Ако кажеш „да“, обещавам в деня на сватбата да вържа около фабриката огромна розова панделка.

— Мисля, че ни очаква дълъг и щастлив живот, изпълнен е пикантния привкус на малки и големи радости…

— Много дълъг! — Конър целуна лявата й трапчинка. — И много щастлив! — целуна дясната трапчинка. — Изпълнен с много, много любов! — сияещ от щастие, той се наведе към устните й.