Бетани Кембъл
Солта на живота (1)

Първа глава

В малкото градче Алегро, щата Арканзас, наближаваше фестивалът. Както винаги по това време, къщата бе препълнена с плюшени слонове — всеки с различен тоалет. Една слоница, висока близо метър, беше издокарана с къса тюлена поличка и балетни пантофки. Втора — с тюрбан и пеньоар, друга — с ален кринолин. Имаше и слон с фермерски гащеризон.

Джина Келвино и леля Ърлин — сестра на баба й — увиваха в хартия плюшените животни. Щяха да ги носят на панаира. Цяла година леля Ърлин шиеше слоновете и техните костюми. Бяха направо съвършени. И колкото повече наближаваше датата на фестивала, толкова по-буйно се развихряше темпераментът й.

— Ненавиждам тая работа! — измърмори сърдито Ърлин, шестдесетгодишна дребна закръглена жена, с искрящи черни очи и снежнобели букли. Ядосваше се лесно. Днес беше настроена да се заяжда. — Всяка година става все по-лошо. Долнопробен цирк! Догодина се заключвам вкъщи и ще си покажа носа навън, чак като свърши цялата дандания!

— Ха-ха! — изсмя се Джина, която тъкмо започваше да опакова един слон. За нея промените в настроението на леля Ърлин бяха съвсем обичайни. Всъщност старицата я бе отгледала.

— Ха-ха-ха! Хили се на себе си! — избоботи Ърлин. — Фестивалът се разрасна прекалено! А градчето ни умира. Всички хубави неща един ден свършват. Аз съм реалистка.

— Ще има фестивал, докато свят светува — миролюбиво поклати глава Джина. — Отнася се и за градчето.

Цял облак непокорни кестеняви къдрици се спускаха на раменете й. Беше на двадесет и пет години, с високо стройно тяло. Смееше се често, въпреки че понякога човек долавяше тъга, дълбоко скрита в тъмните й очи. Най-прелестното нещо беше усмивката й. Особено, когато на бузите й разцъфтяваха трапчинки. Като сега.

— Няма нищо вечно! — възрази Ърлин. — От къде на къде тогава, някакъв доматен фестивал ще бъде вечен? Май не остана кой да сади домати в Алегро! Младите хукват по света да търсят работа. Един ден този град ще изчезне — помни ми думата!

— Няма! — гласът на Джина стана тих, почти тържествен. — Затова провеждаме и фестивала. Крепи ни като общност.

— Всяко нещо с времето си… — поде Ърлин. — Излишно е да си затваряш очите — фестивалът стана прекалено голям за нас! Финита ла комедия. Край, играта свърши!

— Фестивалът се радва на успех, това е всичко!

— Бих казала, на прекален успех! Като си помисля само! Тълпите, бъркотията, задръстените улиците… Пфуу, и отвратителният прахоляк! И това гъмжило от непознати!

— Фестивалът обаче е повод за много хора да посетят родния си град! — възрази Джина.

— Права си… Само дето у нас не идва никой! — изрече със заядлив цинизъм тя и посегна към следващия слон.

Джина наведе глава. Избягваше да срещне погледа на леля си. Останалите живи членове на тяхната фамилия се бяха пръснали по света. През фестивалните дни не ги посещаваше никой.

— Трябва да се омъжиш, да народиш деца! — гласът на Ърлин звучеше рязко. — Родът ни се затрива! Също като този град! Траурът ти продължи достатъчно. Време е да уредиш живота си.

— Не съм в траур… — Джина се опитваше да изглежда безразлична. — Намирам, че животът ми е интересен. Не се оплаквам. Ето, след няколко дни започва фестивалът, а трябва да довърша хиляди неща.

— Ха, виж я ти нея! — разпалено възкликна старата жена и огледа критично Джина. — И какво? Значи смяташ да се мотаеш с тия дрехи през целия ден?

Племенницата й беше облякла избелели джинси и огромна червена тениска с надпис: „Фестивал на доматите в Алегро — 99 години неувяхваща слава!“ На бос крак бе обула опърпани маратонки. Единственото й украшение беше старомоден часовник с Мики Маус. Не се разделяше с него, дори когато спеше. Естествено, и с годежния пръстен с малък диамант. Никога не го сваляше от ръката си.

— Един Господ знае какво ли още ще ми дойде до главата днес! — заяви безгрижно Джина. — Може да се наложи да спасявам някоя котка от покрива на въртележката. Или да мъкна кашон със сол за кухнята. Защо ми трябва да се издокарвам?

— За да забележи някой, че си хубавица!

— Не съм на конкурс по красота, лельо Ърлин. Имам твърде много работа! — взе едно слонче, облечено като дявол, и започна да го увива.

— Грях е да живееш толкова дълго с миналото! — внезапно избухна Ърлин. — Прекаляваш! Така не може повече!

Джина прехапа долната си устна. Като неканени призраци в съзнанието й нахлуха спомените. Това лято се навършваха пет години от смъртта на Лорън — нейният годеник. Обичаше го с цялото си същество. Лорън й отвръщаше със същото. През онзи далечен септември щяха да се оженят. Смятаха да живеят в Алегро. Градчето, в което се бяха родили и отрасли. Лорън щеше да тренира училищния отбор по ръгби в Милиджвил. Джина трябваше да отвори мечтаното антикварно магазинче. Освен това, беше наследила от баща си малка фирма за подправки. Искаше да се занимава с нея през свободното си време.

През онова последно лято Лорън все още работеше като техник в местната електрическа компания. В една бурна августовска нощ го изпратиха да свърже прекъснатите проводници между Алегро и Милиджвил. Човекът, който го придружаваше, разказа, че Лорън се бил изкачил на самия връх на стълба. Дъждът се леел като из ведро. В мига, когато протегнал ръка към изолатора, ослепителна светкавица раздрала непрогледното небе. Няколко секунди около протегнатата ръка на Лорън прехвърчали искри. После тялото му увиснало безжизнено, задържано само от предпазния колан…

След погребението Джина се заключи в стаята. Разтревожена, Ърлин чукаше на вратата и се опитваше да поговори с нея. Накрая започна да оставя пред прага подноси с храна. Джина хапваше понякога два-три залъка, макар че често изобщо не докосваше храната. Мислеше единствено за Лорън.

Веднъж бяха разговаряли за бъдещето. Бе я накарал да му обещае, че ако някога му се случи нещо, ще си остане завинаги щастливата жизнерадостна Джина, която той обичаше.

Три седмици младото момиче остана само в стаята, отдадено на мъката. Излезе в деня, когато трябваше да бъде сватбата. Беше бледа като смъртник, ала се усмихваше. Жителите на Алегро бяха изумени от издръжливостта й.

Джина обаче се усмихваше на Лорън. Мислено пристъпи към брачния олтар. Безмълвните й устни се вричаха в преданост до гроб. Щеше да се усмихва. Да се смее. Да бъде онази Джина, която познаваха. И вярна до сетния си дъх на спомена…

— Джина, недей да чезнеш в твоя измислен свят! — прекъсна мислите й Ърлин. — Говоря ти съвсем сериозно! Време е отново да се почувстваш истински щастлива.

— Въобразяваш си какво ли не! — безгрижно се усмихна Джина.

— Не си въобразявам нищо! — Ърлин опря ръка на кръста и втренчено изгледа племенницата си. — Хората започват да мислят, че ставаш ексцентрична стара мома. Докажи им, че грешат!

— Нищо няма да доказвам! Чувствам се чудесно!

— В живота не е достатъчно да се раздаваш за всяко нещо, което замислят в този град. Нужно ти е нещо повече от едно антикварно магазинче, от градината с подправките, от тази стара къща и от мен.

— Ърлин, не ми трябва мъж! — Джина хвана ръката на леля си. Двете трапчинки грейнаха на лицето й. — Ти си ми наследството от мама. От татко наследих подправките. Имам си магазинчето, музея, фестивала. Обичам ги от все сърце. Обичам и нашето градче. Самата ти никога не си се омъжвала. Кажи тогава, защо аз трябва да се омъжвам?

— Боже милостиви! Може ли една жена да е щастлива, като обича само някакъв си град? — брадичката й потрепери. Очите й святкаха гневно. — Я се виж на какво си заприличала! Станала си кожа и кости. Няма къде човек да те ощипе!

— Признай, че завиждаш — засмя се Джина. — Мечтаеш пак да станеш слаба, нали?

— Я не променяй темата! — опита да се намръщи Ърлин. — И не бъди толкова… Толкова… — затърси тя подходяща дума.

— Нахална… — допълни закачливо Джина.

— С всяка година ставаш все по-странна, Джина! — сърдито измърмори леля Ърлин. — Наистина, държиш се като чудачка.

— Я виж кой седнал да опява! — ухили й се младата жена. — Поне времето ми не минава в обличане на слонове, нали така?

Същата вечер Джина наблюдаваше стотиците коли, задръстили тесния път към градчето. Безкрайната редица припламваше с последните отблясъци на залязващото слънце.

„Лудостта съвсем сериозно завладява градчето!“ — помисли тя.

Тази вечер се откриваше ежегодният Фестивал на доматите в Алегро. В синкавия летен здрач блещукаха безброй светлини. Като омагьосан фар, над всичко се извисяваше огромното виенско колело и бавно се въртеше.

Събитието се очертаваше по-внушително от всякога. „Твърде голяма лъжица за нашата уста!“ — мръщеха се няколко мърморковци в градчето. Ала и най-горещите привърженици на фестивала не можеха да отрекат — през следващите дни животът в Алегро щеше да се обърне с главата надолу.

Като повечето жители, Джина нямаше нищо против. Колкото по-грандиозен станеше фестивалът, толкова по-добре. Плановете, подготовката, изнурителната работа, даже бъркотията, караха кръвта й да кипи от ентусиазъм.

„Всички в тоя град запретнахме ръкави. Това вълшебство сътворихме заедно!“ — не без гордост помисли тя.

Невероятна, великолепна феерия! В централната алея имаше въртележка. Като вихрушка летяха синджирените люлки. Върху тясна площадка по-нататък се блъскаха електрически колички. Сред викове на ужас и смях въртящи се самолети пропадаха надолу и пак поемаха нагоре. С мощни крясъци амбулантни търговци се мъчеха да привлекат вниманието на минувачите.

Десетки художници и занаятчии излагаха колоритната си стока върху сергии: всякакви рисунки и картини, ръчно изработени кукли, домашно сладко, украшения от тюркоаз, дърворезба, пъстроцветни завивки и кувертюри, плетени на една кука. Естествено, сред веселата шарения бяха подредени и костюмираните слонове на леля Ърлин.

Близо три пресечки от сградата на общината се точеше двойна опашка. Хората нетърпеливо очакваха да опитат невероятните спагети, приготвяни от енориашите в чест на празника. Славата им даже бе прехвърлила пределите на щата.

Всяка година Джина помагаше да се приготвят стотици килограми спагети за гостите на фестивала. Дни преди празника, заедно с другите жени, готвеше огромното количество сос за спагети. Сега божественият му аромат, примесен с мирис на пуканки, карамелизирани ябълки и захарен памук, приятно гъделичкаше обонянието.

Вратите на общината бяха отворени и жените вече сипваха в чинии прословутите спагети. Навън изгладнялото гъмжило се въртеше неспокойно в очакване на своя ред. Залата можеше да побере едва триста души, а всяка вечер отпред се струпваха хиляди желаещи да опитат вкусните спагети.

Джина обичаше фестивала с цялата си душа. Празнуваха не само успешното прибиране на реколтата. Той бе повод да почетат дълбоките италиански корени, с които градчето се гордееше. Вече деветдесет и девет години фестивалът бе символ на неповторимия дух на Алегро и жителите му.

Родът на Джина бе неразделна част от фестивала. Преди деветдесет и девет години прапрабаба й за първи път бе смесила подправките, придаващи неподражаем аромат и вкус на спагетения сос. От четири поколения семейството отглеждаше подправките в своята градина. Но тайната на тяхната рецепта се пазеше в семейството. Джина бе решила да я завещае на църквата. Нямаше да има деца, на които да я остави.

Когато в съзнанието й се прокрадна тази мисъл, очите й помръкнаха. Ако Лорън беше жив, сега около тях щяха да подскачат игриви палавници. Родителите му нямаше да са напуснали Алегро. Днес щяха да празнуват заедно веселия празник. Ала Лорън бе единственото им дете. Споменът за свидната рожба превръщаше градчето в непоносимо бреме за изтерзаните им души. А нейните деца нямаше да се родят…

Всяка година, когато се зададеше фестивалът, буца засядаше в гърлото на Джина. Лорън обичаше този празник. Празнуваха заедно от деца. Смееха се на безумието, което завладяваше всички. Беше най-живият й спомен от него. Едно момче, прекалено сериозно за възрастта си, което винаги съумяваше да разсмее.

Погледна виенското колело и неволно прехапа устна. Бе предложила услугите си да следи за изрядното протичане на фестивала. Продавачите на сладолед я чакаха да им занесе дребни пари. А тя си стоеше, сякаш омагьосана от трепкащите светлини.

Джина си нареди да се усмихне — Лорън би го поискал. Минутка само и ще да го направи. Просто сега не можеше…

За щастие, в този миг някой я потупа по рамото. Тя се обърна и видя Мери Елън Орсини. Веднага се досети по изражението й, че е станала беля.

— Възникна сериозен проблем… — зашепна заговорнически Мери Елън. — Били Рей си скъса панталоните!

Джина мигновено се отърси от унеса. Били Рей със сцепени панталони? Чудеше се да се смее или да плаче.

— Предупреждавах го! — хвана се тя за главата.

— И аз му казвах! Ами сега, какво ще правим?

Джина трескаво обмисляше новосъздалата се ситуация. Отстъпи крачка назад. Присви очи и огледа якото телосложение на приятелката си. Изправи решително рамене и й прошепна нещо.

— О; Джина, какво говориш! — отстъпи ужасена Мери Елън. — Не мога! Той няма да иска!

— Ще иска, и още как! — гласът на Джина звучеше непреклонно. — Иначе ще отговаря лично пред мен! А сега, побързай!

— Ох! — изпъшка Мери Елън и хукна. — Откакто съществува фестивалът, никога, ама никога… — мърмореше тя под нос, като си пробиваше път през многолюдната тълпа.

 

 

Вбесена, Джина шиеше скъсаните панталони на подражателя на Елвис в малката задна стаичка на общината. Всяка вечер на естрадата звучеше музика. Днес предвиждаха специално изпълнение на Били Рей Фенели. Външно този момък доста приличаше на Елвис Пресли и поразително добре го имитираше. Само че от миналогодишното си появяване в ролята на Елвис, Били бе качил доста кила. С триста мъки успя да закопчае рокаджийските си панталони. Но щом понечи да седне, задният шев се спраска и белите му гащи цъфнаха като на витрина.

— А бе, докато се усетя, и съм станал дебелия Елвис! — оплакваше се Били Рей, препасал широка хавлия на цветя около солидния си кръст. Наблюдаваше Джина, която кърпеше като фурия разпраните панталони.

— Така е, който прекалява с мармаладените понички! — сряза го Джина. — Изпратих Мери Елън до тях да вземе един от ластичните си колани. Горе-долу сте един размер…

— Колан с жартиери? — Били Рей се вкопчи в шарената кърпа, сякаш да се предпази от унижението. — И дума да не става! Кралят никога не слага колан!

— Обаче ще му се наложи! Освен, ако не е решил отново да излага на показ „кралския“ си задник!

— Няма да сложа колана!

— Ще го сложиш и ще пееш… Или излизай на сцената да имитираш Елвис, препасан с кърпа! Избирай!

— Върви по дяволите, Джина! — изпъшка съкрушен Били Рей.

Беше сигурна обаче, че е спечелила. Малцина в градчето можеха да устоят на Джина Келвино, особено когато си навиеше нещо на пръста. След малко тя вече се провираше между чакащите по стълбището на общината.

— Джина! Джина! — чу зад гърба си детски глас и в същия миг някой задърпа силно тениската й. Беше съседското момче Уесли Дийн Перис. Този очилат шишко беше толкова чувствителен, че възприемаше и най-дребните събития като всемирен катаклизъм.

— Какво има, Уесли? — попита Джина.

Момчето беше толкова възбудено, че не спираше да подскача и да размахва ръце. От гърлото му излизаше някакво хриптене.

— Линди… ме изпрати! Нали знаеш сергията за пуканки?

— Спри да подскачаш, Уесли Дийн! Тресеш стълбите! — думите й постигнаха точно обратен ефект.

— Линди току-що сипа в машината нова порция царевица. Тогава се появи старото й гадже и хвърли вътре жаба!

— Какво?! — извика ужасена Джина. — Жива жаба?

Уесли се заизвива и заподскача енергично.

— Ами не знам… Пуканките се пукат. Линди реве. Страх я е да не гръмне жабата! Не смее да я пипне… Дали ти можеш…

Джина хукна по стълбите. Почти се сблъска със слаб възрастен мъж, облечен в безупречен костюм от лен и бели обувки.

— Прекалих с оборотите! — възкликна тя. Мъжът я хвана точно в момента, когато връхлиташе върху него. — Извинете!

Опита да се измъкне, но той здраво я стискаше. Държеше я на една ръка разстояние и настойчиво се взираше в лицето й. Въпреки дружелюбното изражение, изпод прошарените вежди я гледаха най-студените сини очи, които бе виждала.

— Госпожица Келвино? — попита той. Усмивката, която разтегли устните му, мигновено й стана противна. — Джина Келвино?

— Извинете ме, бързам! — тя опита да се откопчи. — Трябва да проверя жабата… Прощавайте, пуканките…

— Госпожице, казаха ми, че сте сътворили соса на превъзходните спагети, които опитах — усмивката му бе станала по-широка, макар че ръцете му я стискаха като менгеме. — Вие сте държали ключа на тайната — подправките, които му придават божествен вкус. Вярно ли е?

Джина го изгледа с раздразнение. Колкото по-широко се усмихваше, толкова по-малко му вярваше.

— Притежавам малка компания за подправки — поясни тя. — Всъщност осигурявам подправките. Но аз наистина не мога…

— А аз наистина не мога да пропусна възможността да ви поздравя! Самият аз се занимавам с храни. Името ми е Мортън Бийкман. Основател на „Хранителни продукти Дий-Лиш“.

Джина кимна. Все още опитваше да се измъкне, без да го засегне. Беше чула, че основателят на „Хранителни продукти Дий-Лиш“, някой си Бийкман, бил купил в Милиджвил фабрика за оцет. „Бийкман… Защо не си гледа оцета тоя Бийкман? — помисли тя обезпокоена. — Какво се е домъкнал в Алегро?“

Мъжът буквално се бе надвесил над нея. Кокалестото му лице заемаше цялото й полезрение.

— Бих искал да поговорим на четири очи — като предприемачи.

— Друг път — процеди през зъби Джина и се опита да издърпа ръката си. — Сега имам работа.

— Аз също! — Бийкман не разхлаби желязната си хватка. — Затова, да поговорим без заобикалки. Интересувам се от тайната на вашите подправки. Искам да купя рецептата!

Джина престана да се дърпа и яростно изгледа възрастния мъж. От самото начало не го хареса. Не й се нравеше и предложението му. От години много хора се опитваха да изпросят, да купят или да вземат назаем рецептата. Отговорът на семейството беше „не“. И винаги щеше да бъде „не“!

— Нямам намерение да я продавам, господин Бийкман. Обещах на баща си да я запазя в семейството и ще удържа на думата си! А сега, ако обичате, пуснете ме да мина!

— Госпожице Келвино, животът ме е научил на едно твърде важно правило — ухили се Бийкман. — Всяко нещо си има цена. Включително и хората!

Джина усети, че кръвта й кипва.

— Всяко правило има изключение, господине! Рецептата не се продава! Нито пък аз! — гневно изрече тя и дръпна ръцете си с такава сила, че Бийкман премигна изумен.

Обърна се и излетя като стрела. Не можеше да види лицето на възрастния мъж — фалшивата усмивка бе изчезнала и, стиснал решително тънките си устни, гледаше втренчено след нея.

— Костелив орех! — промърмори той на себе си. — От онези, които ти доставя най-голямо удоволствие да счупиш…

Джина дотича до сергията за пуканки. Установи, че бащата на Линди отдавна се бе притекъл на помощ. „Истинската“ жаба се бе оказала чудесна имитация от гума — е, вече малко поразтопена. Джина потупа окуражително Линди и пое нататък.

Крачеше сама по шумната алея и гледаше бляскавите светлини. Вече бе забравила Мортън Бийкман и ненадейното му предложение. Блажено се потапяше в звуците и образите, които я заобикаляха — жизнерадостната музика от близката естрада, веселият кикот, ехтящ от къщата на кривите огледала, жуженето на блъскащите се тълпи…

„Животът е хубав, изпълнен с радост! — помисли Джина, заслушана в музиката. — Нищо друго не ми трябва. Сега или когато и да е…“ Спря за момент и протегна лявата си ръка. Светлините припламваха немирно в мъничкия диамант.

Джина целуна мислено Лорън и му каза, че му е вярна. И ще бъде до сетния си ден. После изчезна в мрака.