Джил Брейди
Дженифър (6)

VI

Аманда седеше зад махагоновото си бюро и се чувстваше разбита. Току-що се бе върнала от клуба по езда, когато й се обади Рей. С нетърпение го бе очаквала. Но това, което чу, я накара да онемее. Той се бе опитал да проведе разговора дипломатично, но тя веднага прозря всичко. Някоя друга се бе появила и му бе завъртяла главата. Така поне си представяше Аманда цялата картина. Рей бе пожелал да поговорят спокойно, когато се завърне и обеща да й обясни всичко. Сега обаче според него било по-добре тактически тя да не идва за рождения ден на леля му. А Аманда точно това мислеше да стори.

Не можеше да се съгласи да приключат по този начин връзката си. Просто не беше възможно. „Как си позволява да ме разкара така, и то по телефона!“ Искаше да види жената, която внезапно се бе появила в живота на Рей и го бе омотала в мрежите си. Трябваше да разбере какво точно се бе случило. Не можеше с лека ръка да се пренебрегне годежът им. Никога досега Аманда не бе била толкова изненадана и същевременно ужасена. Животът й до този момент вървеше гладко по начертаната посока. Всичко, което се плануваше, се осъществяваше. А сега?

Сега си седеше тук — млада, красива и отчаяна. Все още носеше черния брич и бялата блуза за езда. Дългата до раменете й гладка светлоруса коса бе вързана на тила с червена копринена кърпа. Не обичаше косата й да се вее, когато язди.

Тясното й лице с изразителни тъмносини очи и красив класически нос изглеждаше безпомощно. Така се чувстваше и тя самата. Никога не бе попадала в такава ситуация, дори и през ум не й бе минавало, че може да се случи. Рей бе влюбен в друга. Не го бе казал директно, но тя бе достатъчно интелигентна, за да схване и неказаното. Усети, че той се стремеше да не я разстройва. Въпреки това изглежда бе много важно за него да й се обади веднага. „Какво, за Бога, се е случило с него?“ Не бе го виждала в такава светлина. Рей беше уравновесен, спокоен мъж, който се справяше отлично в живота и се адаптираше към всяка ситуация. Не се разгорещяваше излишно нито в спорове, нито в разговори, а й въобще. От него струеше спокойствие и сигурност. А сега реагираше стремглаво и необмислено като влюбен гимназист.

Аманда реши да не се предава без бой. „Няма да допусна просто да бъда отблъсната.“ Ако за Рей всичко беше едно приключеше, тя би могла да си затвори очите. Така се бе държала и майка й със своя съпруг. Не си струваше заради някакъв флирт да се поставя под въпрос една стабилна връзка. „Да говориш за раздяла, когато сватбата е на прага? Как ще обясня всичко това на родителите си? Едва ли ще го проумеят.“

Вече бяха минали трийсет минути от неговото обаждане. Това бяха най-мрачните трийсет минути от живота й. В разговора им Рей неумело се опитваше да заобиколи конкретните й въпроси. Която и да беше тази жена, действаше му като отрова. „Къде остана солидният колежки професор, когото познавах?“

Винаги се бе гордяла с умението му да преценява хората, със сигурната му и точна дефиниция за тях. Обичаше неговото самообладание. Мъже, които излизаха от равновесие и при най-малкото сътресение, й бяха крайно антипатични. Рей беше съвсем различен. „Господи! Вече си мисля за него в минало време, като че ли сме се разделили. Не, аз ще се боря.“ Досега не й се бе налагало да го прави. Всичко й падаше наготово, като от небето. Състоянието на баща й я подсигуряваше материално до края на живота й. С пари се премахват всички неприятности.

Но сега? Сега щеше да опита с всичките си сили да се справи с този неочакван проблем. Въпреки нежеланието на Рей, тя щеше да отиде на рождения ден на леля Лоела. Все още бе негова годеница и имаше право на това. Не се съмняваше, че ще си го завоюва отново. Някакво си момиче му бе завъртяло главата, само защото бе по-добро от нея в леглото. Това бе просто едва авантюра под южното слънце. А всеки знае, колко нетрайни са такива връзки.

Никога не бе мислила, че Рей ще се поддаде на подобно изкушение. „Всеки друг, но не и той.“ Вярваше. Поне досега.

Но явно и той бе като всички останали мъже. Щеше й се да огледа отблизо тази, която й го бе отнела. „А може би, когато пристигна в хотел «Клейтън», всичко ще е преминало. Тогава ще му подам ръка, ще му простя и ще го приема обратно.“

Имаше и още една причина да го посетя — просто нямаше как да обясни на родителите си, че няма да лети до Бахамските острови в петък. По-добре бе да не им казва за решението на Рей. Смяташе го за прибързано. А може би новата му любовница го бе подтиквала към това. Сигурно бе объркан и разколебан. Тя, Аманда, беше тази, която трябваше да му помогне. Хубаво беше да знае, че може да разчита на нея. Като на добър приятел.

Аманда искаше да си изясни цялата ситуация. Тя обичаше Рей и нямаше да го отстъпи на другата без съпротива. Беше сигурна, че нещата ще се върнат скоро на местата си. Може би беше само въпрос на време.

Вътрешното й напрежение се поразсея. „Още няколко дни и ще отпътувам. Ще се запозная с леля Лоела и ще отпразнуваме приятно рождения й ден.“ Отдавна искаше да се запознае с тази интересна дама, въпреки че начинът й на живот бе за нея неразбираем и неприемлив. „И при това толкова много бракове!“

Аманда смяташе, че човек се жени само веднъж в живота. Съпрузите не бива да се сменят като бельото. Това бе най-малкото неморално.

Въпреки това лелята й бе любопитен обект. За този тип хора бе чела само в булевардните издания. Искаше й се да се срещне и да застане очи в очи с такъв екземпляр.

Имаше достатъчно причини да замине, макар че Рей я бе помолил да не го прави.

 

 

— Господи, колко напрегнато беше — Дженифър слизаше с Рей по белите каменни стълби към плажа. — Леля ти ме разпита за всичко. Мислех, че няма да се справя.

— Държа се великолепно, бонбонче — засмя се той. — Просто беше супер. Обзалагам се, че леля Лоела не се е усъмнила нито за миг.

— Защото ти ме поддържаше през цялото време. Без теб щях да се проваля.

— Бих искал винаги да имаш нужда от мен.

Той я притегли импулсивно към себе си и жадно я целуна. Усети парфюма й, който го влудяваше. Кожата на нежните й рамене беше мека и гладка.

— Не сега! — отрони умолително Дженифър. — Хората… Хайде да отидем по-нататък. Нека да видим плажа и морето.

Затичаха се ръка за ръка, щастливи и влюбени. Вълните се разбиваха на брега, превръщайки се в лека бяла пяна, която проблясваше на лунната светлина с нежен розов оттенък. В далечината се забелязваха стръмните коралови рифове, стърчащи над водата. Красивите палмови листа се поклащаха на вятъра. На безоблачното небе светеше луната, пълна и ярка сред безброй звезди.

Дженифър събу високите си сандалети и хукна боса по пясъка. Рей я последва. Вятърът развяваше копринената й бяла рокля, очертавайки нежните форми на тялото й. Изглеждаше така възбуждаща и съблазнителна, че устата му пресъхна.

Отдалечаваха се все повече от хотела, където леля Лоела сигурно вече седеше в салона си и тъпчеше кучетата си с бонбони. Тя знаеше, че за тях това бе чиста отрова, но го правеше. Така, както често бе вършила в живота си неща, които невинаги са добри и смислени.

Но сега нито Рей, нито Дженифър мислеха за нея. Те се наслаждаваха на шума на морето, разхождайки се по празния плаж. А когато се прегърнаха и зацелуваха, огънят на страстта отново се разгоря в тях и завладя сетивата им. Никога Рей не бе се чувствал така свободно и леко и същевременно обладан от чувството, което го правеше неизказано щастлив. С Дженифър всичко бе възможно и достижимо.

Хвърляха камъни в морето, търсеха миди, играеха си като деца по безлюдния плаж. Сякаш бяха открили рая. Прегръдките ги възбуждаха. Докосвайки се, те се сближаваха и ставаха едно цяло. Дженифър гледаше тъмните очи на Рей, чувствената му уста, която й се усмихваше. За нея вече не съществуваха други мъже.

Рей усещаше вятъра в косите й, нежността на устните й, дивата жар на целувките й и не мислеше повече за Аманда и подреденото си съществуване, само в този миг — омагьосващ и фантастичен — и мечтаеше той никога да не свърши.

— Хайде да се любим тук, на пясъка — горещо шепнеше Дженифър в ухото му. — Няма никой.

Тя легна и го привлече към себе си. Но това беше малко множко за един достопочтен професор. Рей не можеше да преодолее себе си, въпреки че Дженифър бе толкова привлекателна, а вятърът повдигаше бялата й рокля до височини, при които дъхът му секваше.

— Може някой да ни наблюдава, Джени.

Тя се засмя тихо и той бе на ръба да загуби самообладание. Но една последна частица от вродената му плахост и свян го възпря.

— Имаме толкова хубава спалня и голямо легло. Да отидем там.

Дженифър се изправи, разбрала, че той не се шегува. Нямаше да успее да го прелъсти тук, в бялото ложе на влажния пясък. Сложи ръце на раменете му и го целуна.

— Добре, да вървим.

 

 

На рецепцията получиха ключовете и се затичаха нагоре по стълбите. Бързаха да останат сами, голи и възбудени.

Рей тъкмо отключваше, когато в края на коридора се появи леля Лоела, за да изведе кучетата си на вечерна разходка. Отело и Жулиета видяха двамата влюбени и започнаха да джавкат. Лоела едва ги удържаше. Дженифър се почувства неловко, но лелята се усмихна с разбиране.

— Наслаждавайте се на времето и на младостта си, деца. Не оставяйте нито една нощ неоползотворена. Аманда, ти изглеждаш възхитително. Тази рокля ми напомня времето, когато преди повече от петдесет години облечена в бяло срещнах близнаците Хестъй. Бяха двама прекрасни мъже, които човек трудно можеше да различи.

Рей се окашля с усмивка.

— Лельо, не искаш ли утре да ни разкажеш историята?

Лоела се разсмя и хвана по-здраво каишите на кучетата.

— Извинете, деца. Аз съм една стара жена, която като се заприказва и забравя да спре. Сигурна съм, че няма да скучаете без мен.

С тези думи тя изчезна по стълбите.

— Всъщност, леля ти е ужасно мила — каза Дженифър.

Рей не отвърна нищо. Вмъкна я в спалнята и силно я прегърна. Започна да я целува. Езиците им страстно се докосваха. Нетърпеливи, те се събличаха взаимно, галеха се жадно. Трескаво напрежение изпълни Дженифър. Ръцете на Рей обгръщаха тялото и устните му целуваха гърдите й. Когато езикът му заобхожда зърната им, сякаш лава зала гърба й.

Й двамата бяха възбудени до краен предел. Те не стигнаха до леглото. Паднаха на килима и Дженифър притегли Рей върху себе си. Горещите й устни се отвориха, а бедрата й от само себе си се отделиха едно от друго, за да го приемат. Когато Рей проникна във влажните й, тръпнещи недра, тазът й заигра лудо, срещу неговия. Твърдостта на пениса му я изпълни с неописуем възторг. Телата им се понесоха в извечния ритъм на любовта. Безпаметна, Дженифър изкрещя от наслада. В същия миг Рей удави стона си в устните й…

— О, скъпа, цял ден копнях и чаках тези мигове — отровя Рей, целувайки все още треперещото й тяло. — Ти си фантастична. Единствената, с която изживявам всичко така прекрасно.

Дженифър въздъхна леко и щастливо. Тя докосва с върха на пръстите си косъмчетата по гърдите му. Влажната й тъмноруса коса падаше по дясното й слепоочие. Но Рей виждаше само очите й, зелени като морето. Те блестяха така, като че ли бяха посипани със звезден прах.

— Някога не съм изпитвала такива чувства — прошепна Дженифър. — Това е любов, нали?

— Да, бонбончето ми — отговори Рей и я прегърна.

— И ще бъде винаги така?

— Да, Дженифър. Аз също го искам.

Тя отпусна глава на гърдите му. Лежаха дълго, наслаждавайки се на топлината на телата си. Бяха минути, когато всичко на този свят им бе безразлично. Нищо нямаше значение, освен любовта им, освен непреодолимото им влечение един към друг.

След цяла вечност Дженифър стана и се запъти към банята. Рей я последва. Занесе й тъмночервената си къса хавлия, в която тя с удоволствие се загърна. Изглеждаше така нежна и крехка в нея, че Рей с умиление я целуна.

В хола той наля шампанско и двамата се настаниха на широкото канапе. Дженифър му подаде запалена цигара. После се сгуши в него.

— Скоро ще пътувам обратно за Ню Йорк. Ще се видим ли пак?

— Винаги, когато пожелаеш, скъпа. Ще останеш ли за празника на леля Лоела?

— Не знам точно кога ще летим. Ще питам Харолд Спенсър.

— Трябва да останеш. Леля е влюбена в теб. Как ще й обясня, че се налага да си тръгнеш по-рано? Не мога, Джени.

— Патрик Рун има със Спенсър още доста работа. Надявам се да останем до уикенда. А после, Рей? Не съм толкова богата, за да пътувам всяка седмица до Филаделфия.

— Много малко знам за теб, Дженифър. Разказа ми само, че живееш в един апартамент с приятелката си. А родителите ти? Те къде живеят?

— Баща ми е банков чиновник. Работи Във филиал близо до „Медисън авеню“. Не мога да ти предложа зестра като Аманда Харис.

— Не става дума за това, мила — той я погали по рамото. — Искам те такава, каквато си. Материалното положение на родителите ти не ме вълнува.

— Те ще те харесат — ръката й се плъзна под хавлията му. — А ти? Разкажи ми за твоето семейство.

— Баща ми е правителствен служител. Работи във Вашингтон. Майка ми почина преди десет години при автомобилна катастрофа и татко не се ожени повторно. И двамата са от Филаделфия. От малък съм съвсем самостоятелен. Това ми помогна в следването и при сегашната ми професия.

— После срещна Аманда.

— Скъпа, не искам да говорим за нея сега. Казах ти, че й телефонирах. Разбира се, малко съм гузен, когато се сещам за нея. Предполагам, че ще се наложи да проведем още един, окончателен разговор. Но ще издържа. А Аманда ще го преживее.

— Каза ли й за мен?

— Не директно.

— Но тя ще се сети. Жените имат нюх за това. Сигурно ме мрази.

Рей се усмихна.

— Не вярвам, че Аманда е способна на силни чувства от този род. Вероятно само би се натъжила, но накрая ще си каже, че така й е било писано.

— Виждаш нещата, твърде опростено. Аз не мисля, че ще реагира толкова хладно.

— Тя си е такава.

Дженифър го прегърна.

— Искам да имам цял куп деца от теб — прошепна нежно.

Реакцията на Рей я изненада. Той я отблъсна и се втренчи в нея. Дженифър стоеше неразбираща и объркана.

— Не искам деца, Дженифър. Има поне сто причини за това. Надявам се, че вземаш противозачатъчни хапчета?

Тя бе твърде шокирана, за да намери сили да му отговори. Просто не го разбираше. Децата бяха нещо прекрасно. Когато човек планира бъдещето, си непременно включва и тях в сметката. Но те все още нищо не бяха планирали.

— Защо ме гледаш така, Дженифър? — Рей я погледна нежно. — Защо си така изплашена? Толкова ли са важни за теб децата? Ако е така, попаднала си на неподходящ мъж.

— Едно дете би било част от теб и от мен — каза Дженифър тихо.

— Така е. Но да дадеш живот е неразумна работа. Ще ти обясня точно защо смятам за безотговорно да се създават деца.

Тя запали нова цигара и изпразни чашата си. Беше объркана. Сутринта така си мечтаеше за свое дете, а сега изведнъж това негово твърдо не.

Рей я видя, че е отчаяна и тъжна. Откритото й лице издаваше чувствата й. Това го развълнува, но нищо не можеше да го разубеди.

— Някой ден на спокойствие ще поговорим за това, Дженифър. Ще трябва сама да прецениш. Ако искаш деца, значи си сбъркала адреса. Добре е да си наясно още отсега.

Устните й трепнаха.

— Обичам те, Рей. Не искам да те губя. Ти си ми по-важен от едно дете.

— Слава Богу, мила! Надявам се, че и след време ще мислиш така. Защото откакто ти си тук започна моя истински живот.

Дженифър се усмихна.

— Хубаво е, че ми го казваш — гласът й все още бе тъжен. — Веднага щом пристигна в Ню Йорк, ще си изпиша хапчета.

Рей не успя да преглътне шампанското и се закашля.

— Това значи ли, че досега не си гълтала?

— Да, но не се тревожи. Нищо не е станало. Не се забременява толкова бързо.

Той я погледна скептично.

— Да се надяваме!

— Не се дръж като ученик, който знае за секса само от книгите на баща си. Обещавам ти веднага да отида на лекар. А когато се видим следващия път, ще съм блокирана.

— Как го казваш само!

— А как да го кажа? Или не искаш да слушаш за това? Не се измъчвай и не мисли. Важното е, че се обичаме.

— Да, любима. Когато дойдеш във Филаделфия, ще живееш в къщата на родителите ми. Огромна е и се чувствам дяволски сам. Но ако си при мен ще е съвсем различно. Разбира се, билетите са моя грижа. Ти само трябва да дойдеш.

— Филаделфия… Винаги съм искала да отида там…