Робърта Лий
Лирична соната (2)

Втора глава

Докато караше по задръстените лондонски улици, Андреа имаше премного време да разсъждава за миналото. Трябваше да признае пред себе си, че макар Люк да й бе причинил терзания, именно пренебрежението му към избуяващите й музикални способности я импулсира да навлезе в дълбините на музиката.

Веднъж подхвърли това на Ейбрахам, но той побърза да го защити. Андреа сви презрително устни и не пропусна да се възмути от предателството на Люк спрямо учителя му.

— На неговите години и аз направих нещо подобно — усмихна се Ейбрахам опрощаващо. — Нормално е да напусне гнездото, когато му дойде времето.

— Но най-талантливите пак идват при теб.

— Един ден ще се ориентират към него. И той ще се справи отлично.

Андреа си спомни тези думи и мислите й неизбежно се насочиха към доведената й сестра. Дали някога Джилиан е изпитала угризения задето не се осмели да каже лично на Люк, че го напуска?

— Не можеш просто ей така да изчезнеш! — искрено протестира Андреа, когато Джилиан й съобщи за годежа си с младия австралиец, с когото се бе запознала преди три месеца.

— И защо не? След като господинът не ми е дотам верен, от къде на къде аз пък ще се съобразявам как би се почувствал.

— Но нали каза, че са били делови контакти!

— Не исках да те разочаровам, Ани. Обаче крайно време е да погледнеш истината в очите. Подъл женкар — ето такъв е Люк!

— Но той изглежда толкова привързан към теб!

— Твърде малка си, за да проумееш игрите му. Откакто откри своята агенция, вече почти не го виждам.

— Ако го обичаш, ще проявиш разбиране.

— Винаги ли трябва да го защитаваш, Ани? — извика възмутено Джилиан. — Човек ще рече, че повече държи на теб. Много често взехте да излизате заедно.

— Само на концерти, които ти и без това ненавиждаш. Освен това, ако е имал други жени, нямаше изобщо да му хрумне да кани мен.

— Ти си нещо като алиби за него! Не ти ли е дошло наум? Знаеш ли къде ходи, след като те изпрати? Питър може да не е толкова привлекателен, но за него аз винаги съм на първо място. А пък и Люк не е от тези дето бързат да се женят.

На сутринта Джилиан вече я нямаше. Бележката върху възглавницата й гласеше, че е заминала с Питър за Австралия и ще се обади оттам.

Майката на Джилиан бе съкрушена и на раменете на Андреа легна задължението да съобщи на Люк новината.

Той се изненада да я види в офиса си през работно време, но я посрещна сърдечно както винаги. Това бе едно от нещата, които толкова харесваше у него. Държеше се с нея като с млада госпожица, чиято компания му е особено приятна.

— Съжалявам, че те безпокоя — рече тя вместо поздрав.

Той й се усмихна приятелски.

— Хайде, хайде! Кажи какво те води насам. Джилиан ли те изпрати?

— Не съвсем. Всъщност тя… замина.

— Заминала?

— За Австралия. С един мъж… Днес сутринта.

Настана мъртва тишина. Най-накрая той каза тихо:

— Би ли повторила, ако обичаш.

— Аз научих едва вчера, макар че от няколко седмици виждах, че нещо не е наред. Исках да те предупредя, но… Но не посмях.

— Сега обаче посмя и още как.

— Аз… Аз мислех, че така трябва да направя. Тя сама трябваше да ти каже, но… не искаше сцени.

— Затова на помощ се притичва малката сестричка — лицето му се бе изкривило от гняв. — И ти си същата лицемерка! Само как си ме заблуждавала всеки път, когато съм се обаждал по телефона: „Джилиан си легна, боли я главата…“, „О, току-що излезе с една приятелка…“, „Леля я покани на обяд…“ Куп лъжи!

— Поне дойдох да ти обясня — опита да се защити Андреа.

— Че да не секнат билетите за концерти…

— Не желая повече да те виждам! — извика тя, завъртя се и излезе като се закле, да не му проговори никога вече.

Седмица по-късно Люк й изпрати плочата на Втория концерт за пиано на Бетховен. На картичката пишеше: „Предложение за примирие“.

Тя яростно я накъса на парченца и я хвърли в коша заедно със самата плоча, след което избухна в сълзи. Това беше последният път, когато плака за Люк. Плочата все пак бе прибрана и зае мястото си във фонотеката й, където си стоеше и досега.

Дали разочарованието с Люк бе повлияло на отношенията й с мъжете, продължаваше да размишлява Андреа, докато таксито се движеше по улиците към дома й. В живота й се бяха появявали много мъже, но тя бе имала истинска връзка само с един — Роджър Харингтън, дипломатът, с когото се бе запознала на прием в посолството в Париж по време на записите на избрани сонати от Шопен. Двамата се харесаха от пръв поглед. Дали той е мъжът на живота й, питаше се развълнувано тогава, но скоро си даде сметка, че чувствата й са недотам дълбоки за сериозна връзка. С искрено съжаление му обясни това и молбата му да продължат да се виждат като приятели я трогна до сълзи.

Таксито спря пред дома й и както обикновено, Андреа се възхити на красивата фасада в Неогеоргиански стил.

Когато отключи входната врата, госпожа Прентис, икономката, я посрещна в антрето.

— Имате гостенка. В хола е.

— Никого не чакам. Как се казва?

— Млада дама. Познавала ви от години.

Андреа влезе в хола и посетителката се обърна. Слънцето й идваше в гръб и в първия миг лицето й остана в сянка, но постепенно изплуваха фини черти и огромни кафяви очи.

— Джилиан! — смаяно възкликна Андреа.

— Ани! — извика доведената й сестра и се спусна към нея.

Двете се прегърнаха силно.

— Защо не ме предупреди, че идваш? И къде беше толкова време? През последните месеци безброй пъти ти звънях, все нямаше никой.

— Отпуски, празници…

— Хм, не ти личи. Много си бледа… — не се въздържа да отбележи Андреа.

— Нищо ми няма. Добре съм.

— Питър как е?

Андреа го бе виждала само няколко пъти, но никога не го обвини за случилото се.

— Напуснах го. Бракът ни се оказа грешка.

— Но нали в писмата все пишеше, че сте толкова щастливи…

— Не смеех да ти призная истината.

— Разбирам.

Не бе ли ирония на съдбата, че точно в деня на срещата й с Люк след толкова години, доведената й сестра се завръщаше от Австралия?

— Струва ми се, че не умираш от радост да ме видиш — измърмори Джилиан.

— Но как! Просто съм изненадана. Ще останеш, нали?

— Надявах се да ми предложиш. Макар че в никакъв случай не очаквах такава великолепна обстановка тук. Наистина си успяла. Не че не го заслужаваш, разбира се… Преди няколко години четох в една статия, че свириш по пет часа на ден. Вярно ли е?

— Понякога и доста повече. Но няма значение — Андреа седна на дивана и я покани. — Нека поговорим за теб, Джили. Какво се е случило между вас с Питър?

— Същото, което се случи и с Люк.

— Искаш да кажеш, че и той ти е изневерявал?

— Не знам със сигурност, но вечно нямаше време за мен. Месеци наред дори не сме сядали заедно да вечеряме. Стоеше в офиса денонощно, а аз щях да умра от скука. Само като си помисля за бляскавия живот, който щях да водя с Люк… Трябва да съм била луда да го оставя.

— Кой знае? Лично аз не смятам, че Люк се е променил. А Питър…

— Не ми се говори за него.

Джилиан нервно отметна кичур коса от лицето си. Беше също толкова гъста, буйна и руса както едно време, но тъй като бе болезнено отслабнала, вратът й изглеждаше още по-източен.

— Разкажи ми всичко за себе си, Ани. Появил ли се е някой сериозен мъж? Да не би музиката да е единствената ти любов?

— Не ми остава време за нищо друго — заобиколи въпроса Андреа и се запита дали Джилиан изобщо е чела писмата й, защото в доста от тях споменаваше за Роджър Харингтън.

— Пианото не може да замести семейството — рече Джилиан с лек укор. — Вече си почти на двадесет и шест.

— Е, и? В момента се чувствам съвсем добре.

— Открай време си беше странно дете. Помня, с часове свиреше гами. Нищо чудно връзката ми с Люк да е била най-големия ти стимул.

— В известен смисъл може би… — Андреа наведе глава, защото не й се искаше да признае, че всъщност мотивът й бе грубото му снизходително отношение.

— Сигурно ти е помогнал да се издигнеш.

— Ни най-малко! — отрече Андреа и сестра й я погледна учудено. — Видях го само в деня, когато ти замина. Отидох да му кажа. Скарахме се жестоко и престанах да се срещам с него. Не ти писах, за да не те разстройвам.

— Щом си го е изкарал на теб, значи съвестта му не е била чиста. Но всъщност няма значение, нали си успяла и без него — кафявите й очи обходиха стаята. — Още не мога да повярвам в какъв разкош живееш. Ани, извинявай… Андреа, помниш ли къщичката ни до Епинг Форест? Нямахме пари, но бяхме щастливи, дори и след като почина баща ти.

Андреа кимна и се усмихна на спомена. Фей Браун я чувстваше като своя дъщеря и Андреа откри в нея истинска майка, собствената си не помнеше. Тя бе сломена от бягството на Джилиан, макар че веселите писма успяха да поразсеят мъката й. Копнееше да види Австралия и в продължение на пет години Джилиан обещаваше да я покани. Но за зла съдба, точно в деня, в който Фей трябваше да влезе в болница, пристигна самолетният билет.

— Операцията ще почака! — развълнувано възкликна тя.

— По-разумно е първо да приключиш с нея, за да можеш след това да се забавляваш истински — възрази Андреа.

Само че моментът така и не дойде. Фей почина на операционната маса и Андреа дълго мисли дали да не замине вместо нея, за да прекара този тежък период с Джилиан, но тя й се обади и поиска билета обратно, за да си възстанови разходите. През следващите години вестите от Австралия бяха все по-откъслечни и заслугата за това, че изобщо поддържаха някаква връзка, бе на Андреа.

— Тук е също тъй тихо, както в Епинг Форест — рече Джилиан, приближи се до прозореца и се загледа към Хампстед Хийт.

— Затова я купих. Малко е самотно, но понякога свиря до късно и никой съсед нямаше да ме изтърпи.

— Колко стаи са?

— Десет и пристройка за прислугата.

— Настина си забогатяла — тя обходи с очи картините на стената и разпозна един малък Шагал. — Оригинал, нали?

— Да, подарък ми е от звукозаписната компания при подписването на втория ми договор.

— Сигурно са направили добри пари от първия, за да ти се отблагодарят по този начин — Джилиан докосна нефритената статуетка върху камината. — И това ли е подарък?

— Не, сама я купих — Андреа чувстваше, че ще последват още подобни въпроси и се изправи. — Нека да ти покажа стаята. Сигурно си изморена от пътуването.

 

 

Няколко минути по-късно Джилиан вече изваждаше нещата си от куфарите и ги разхвърляше из елегантно мебелираната спалня.

— Хич не си се променила — усмихна се Андреа.

— Ти пък си неузнаваема — Джилиан хукна да изсипе тоалетните си принадлежности в шкафчето в банята. — Непростимо е да не се видим цели дванадесет години!

— Вината не е моя. Всеки път, когато предложех да дойда на гости, ти намираше повод да го отложиш.

— Е, сега вече сме заедно и ще компенсираме пропуснатото.

Джилиан се прозя и Андреа побърза да се измъкне. Неизвестно защо, нямаше желание за задушевни разговори със сестра си.

— Почини си добре, Джили. Госпожа Прентис ще ти донесе кафе и сандвичи. Обикновено вечерям чак към осем, така че да имам време да свиря.

— Добре. Не искам да ти обърквам плановете.

Почти веднага Андреа седна зад пианото, но само след половин час сестра й се появи отново.

— Не ми се стои сама. Имаш ли нещо против да послушам?

— Не, стига да не вдигаш шум.

— Ще се спотайвам, обещавам.

Андреа продължи да свири, но само след няколко минути Джилиан започна да крачи напред-назад и накрая застана до пианото, вперила поглед в пръстите й върху клавишите.

Необходимо й бе усилие да се съсредоточи върху нотите. Реши в бъдеще да помоли Джилиан да не влиза при нея, докато свири.

— Господи, не мога да се концентрирам! — отпусна тя ръце в скута си. — Сестра ми е дошла от другия край на света, а аз свиря! Ще си отворим бутилка шампанско и ще кажа на госпожа Прентис, че днес ще вечеряме по-рано.

Като по чудо, нервността на Джилиан се изпари и тя се изсмя безгрижно, изтегна се на дивана и кръстоса крака.

— Шампанско! Това е най-хубавото нещо, което чуват ушите ми, откакто отново съм в Англия.

Седнаха на изисканата маса в просторната трапезария и се отдадоха на спомени — някои весели, други малко тъжни. Чак по време на кафето Андреа отново заговори за Питър.

— Той знае ли къде си?

— Не, но сигурно бързо ще се досети.

— Кога реши да го напуснеш?

— Когато положението стана нетърпимо.

Не последва нищо по-конкретно и Андреа замълча. Джилиан никога не е била потайна, така че явно й е трудно да говори за разрива им. Или може би все още обича съпруга си и не иска да злослови против него…

— Малко преди да замина, научих за Ейбрахам — смени темата Джилиан. — Сега кой ще ти бъде импресарио?

Неизбежният въпрос! Още от първия миг Андреа го очакваше със свито сърце.

— Люк Кейн, но временно. Възнамерявам да се отърва от него, веднага щом свърши концертното ми турне.

— Люк! Ти се шегуваш.

— Уви, не. Ейбрахам му е прехвърлил всички договори, включително и моя.

— Значи сега си с Люк? — повтори Джилиан. — За теб сигурно е било голям шок.

— Също и за него. До днес следобед не знаеше, че Андреа Маркам всъщност е Ани Джоунс.

— Не е само името. Никой, който не те е виждал дълго, не би могъл да те познае. Изглеждаш толкова променена, сдържана и самоуверена — от тона й можеше да се заключи, че едва ли не Андреа се е подстригала за монахиня.

— Ейбрахам ми създаде имидж.

— И успехът ти е блестящ, така че бъди благодарна. Но как е Люк? Все още ли е така неотразим?

Андреа потисна безпокойството си и внимателно обмисли думите си.

— Отслабнал е — рече бавно, — станал е по-резервиран и затворен. Но си е все така безмилостно амбициозен.

— Оженил ли се е?

— Не.

— Интересно ще е да се видим след всичките тези години. Ще го каниш често, нали?

— Нищо подобно! Изобщо не държа да го каня, а като се има предвид как се отнесе с него, не бих казала, че и на теб би ти било особено приятно.

— О, Ани, това са стари истории! Люк ги е забравил, сигурна съм. Аз поне съм ги забравила.

— Но изоставената не беше ти.

— Той си го заслужи!

— Тогава защо искаш да го виждаш?

— Може да се е променил. Аз самата съм толкова променена…

— Правилно. Вече си омъжена жена…

— … която е напуснала семейното гнездо и се смята за съвършено свободна.

Андреа се смути.

— Извини ме. Нямах представа, че става дума за развод.

Джилиан вдигна рамене, стана и отиде в хола. Сви се на дивана и притихна. Беше облякла бледосин халат. Цветът му подчертаваше златисторусата й коса.

Все още е красива и много добре го съзнава, помисли си Андреа. Като нищо отново ще се завърти около Люк. Не би могла да си представи обаче той да се поддаде втори път на чара й. Затова пък е напълно в негов стил да пожелае да си върне за стореното преди години. А сестра й изглеждаше напрегната и болезнено уязвима.

— Странно е, че си толкова зле настроена срещу Люк — обади се неочаквано Джилиан. — Искам да кажа, спречкването ви е било съвсем глупаво. Бил е ядосан и е избухнал, какво толкова? Просто трябва да го забравиш.

Това бе напълно разумен съвет, но враждебността на Андреа нямаше нищо общо с разума. Беше инстинктивна.

— От друга страна — продължаваше Джилиан, — хубаво е, че вече няма да го гледаш със светнали очи. Би било нелепо и двете да го харесваме — на лицето й се появи замечтана усмивка. — Дълбоко в себе си винаги съм го обичала.

Андреа преглътна.

— Не си ли въобразяваш? Доколкото помня, в Питър се влюби от пръв поглед и то до лудост.

— Защото бях ядосана на Люк.

— А сега си готова да започнеш отново с него, защото си ядосана на съпруга си.

— Значи намекваш, че не знам какво искам? — кисело подхвърли Джилиан.

— Да кажем, струваш ми се объркана…

— Точно обратното! Думите ми само потвърждават, че съм последователна в чувствата си.

Тонът й бе тъй сериозен, а твърдението — толкова абсурдно, че Андреа се разсмя. В първия момент Джилиан я изгледа строго, после изведнъж и тя прихна.

— Ани, чудесно е да си поговориш с някого откровено. Не бих могла да споделя всичко това с Питър.

— Не се учудвам!

— Люк пита ли за мен?

— Не.

— Значи все още го боли.

— Или изобщо не го интересува.

— В такъв случай поне щеше да попита от учтивост. Не, не може да му е все едно!

Завидна самомнителност! В това отношение Джилиан си бе останала абсолютно същата.

— Ако ти не ми уредиш среща с Люк, ще се оправя и сама — Джилиан тръгна към вратата. — Лягам си, уморена съм до смърт. Днес няма да ми трябва никакво хапче.

— Взимаш приспивателни?

Раменете в копринения халат се повдигнаха уклончиво.

— Лека нощ, сестричке. До утре.

Андреа се облегна на стола и се замисли. Не можеше да каже какво точно я притеснява у Джилиан. Може би просто са се отчуждили една от друга. Все пак това са дванадесет години…