Робърта Лий
Лирична соната (14)

Четиринадесета глава

Събуди се чак в десет. Джилиан все още спеше — кой знае кога се е прибрала снощи, затова Андреа реши да се възползва от възможността за разходка из Рим. Утрото беше чудесно. Небето бе тъй синьо, че чак искреше и слънцето щедро къпеше в лъчите си неповторимия пейзаж. Няколко часа Андреа вървя из любимите си места и накрая се озова пред „Испанските стъпала“, които въпреки името си, бяха подарък от Франция, но архитектът им бе проектирал сградата на испанското посолство, намиращо се наблизо.

Тук нищо не се бе променило. Младежите все така се печаха на слънце, насядали по стъпалата, сергиите с евтини бижута и произведения на изкуството продаваха същите дрънкулки като едно време, както винаги се навъртаха туристи с готови фотоапарати.

В един момент Андреа реши, че е време да се връща и тръгна да търси такси, но не щеш ли до нея достигна съблазнителният аромат на равиоли и тя се гмурна като в транс в малкото ресторантче.

Когато се прибра в хотела, бе вече два и половина и още щом я чу, Джилиан дотича пребледняла.

— Къде беше? Люк се побърка от притеснение. Мислеше, че си заминала за Англия.

— От къде на къде?

— Е как, не е ли ясно?

— Той сега къде е? — попита разтревожено Андреа.

— Най-вероятно под душа. Къде ли не те търси… Ходи и на летището, и на гарата, и по улиците.

Андреа набра номера на стаята му.

— Тук съм — рече в мига, в който чу гласа му. — Съжалявам, не беше особено разумно от моя страна.

— Никак — гласът му бе съвсем тих и Андреа много добре знаеше какво усилие му коства да сдържи яда си.

— Прости ми, Люк. Просто исках да съм малко сама, а денят беше толкова прекрасен… Наистина не се сетих, че ще се безпокоиш.

— Добре ли си?

— Да. Честна дума. Защо не дойдеш да пием един чай? — изтърси тя и Люк се разсмя.

— Няма време. След около час тръгваме. Ще ти звънна, като пристигне колата.

Андреа отиде да напълни ваната и извади роклята си от гардероба. В стаята нахлу Джилиан, преметнала върху едната си ръка тюркоазна пола, а върху другата — черен копринен панталон.

— Според теб кое ще е по-подходящо? — попита тя.

— Оттук ли си ги купила? — изненада се Андреа, когато забеляза етикетите.

— Да, оня ден.

— Джили, не прекаляваш ли с вечерните тоалети? Още не си облякла подаръка от Люк.

— Е и? Питър е длъжен да се грижи за мен. След онова, което направи, не изпитвам абсолютно никакви угризения.

— Не разбирам какво толкова е направил.

— Ти нищо не знаеш! Изобщо не желая да го виждам.

Андреа реши да използва случая и заяви:

— Но той иска. Преди няколко седмици дойде в Лондон.

— Защо не си ми казала?

— Доктор Маршал ме посъветва да ти дам още малко време. Но мисля, че след като вече си по-добре…

— Ти видя ли се с него?

— Да. И знам всичко.

— В какъв смисъл?

— Знам и за катастрофата, и за бебето, и за депресията ти.

— Това са лъжи! Лъжи и само лъжи! — Джилиан беше бяла като платно.

— Недей, миличка. Питър те обича истински и страда не по-малко.

Андреа сложи ръка на рамото на сестра си, ала Джилиан я отблъсна яростно.

— Престани да се месиш в живота ми! Прекрасно знам защо искаш да се върна при Питър. Надяваш се, че ако ме няма Люк ще бъде твой, нали? Виждам те как го гледаш, чудиш се как да ми попречиш да излизам с него. Обаче няма да го получиш! Той ме обича! Ясно ли ти е… Ани? Кажи на Питър да си върви. Развеждаме се!

Вратата се тресна зад гърба й и Андреа се отпусна изнемощяла на леглото. Цялата трепереше и не можеше да си поеме въздух. Беше лудост да засяга тази тема само няколко часа преди концерта. Пред очите й се появи огромната зала и сърцето й се скова от ужас.

Господи! Започва се.

Тя легна, притвори очи и задиша дълбоко, за да отпъди всички мисли.

В един момент до съзнанието й достигна телефонен звън.

— Колата е долу. Готова ли си? — попита Люк.

— Да. Слизам — отвърна Андреа и се изненада от спокойствието в гласа си.

Люк беше главозамайващо красив и елегантен във вечерния си костюм. Когато го видя пред огромната лимузина, дъхът й замря в гърлото.

— За съжаление, очаквам телефонен разговор с Париж — каза той. — Ще дойда по-късно.

Андреа кимна и побърза да влезе в колата, за да избегне погледа му. Щом потеглиха обаче, се обърна назад и за нейно смущение, той все още стоеше пред входа и я изпровождаше с очи. За щастие някаква друга кола застана помежду им, Андреа отпусна глава назад, притвори очи и въздъхна. Когато пристигнаха, шофьорът скочи да й отвори вратата, а управителят на залата я поведе към гримьорната. В момента, в който остана сама и се огледа, установи, че е невъзможно да прекара тук всичките часове до концерта и се отправи към залата. Този път влезе от входа за публиката и настръхна. Пространството бе направо необятно. Сигурно имаше хиляда места. Хиляда чифта очи ще следят дали няма да сбърка.

Андреа зачака познатия прилив на страх, но интересно защо, той не се появи. Тя излезе навън и тръгна по улицата. Точно отсреща, между два жилищни блока, се бе сгушила малка църква. Краката сами я отведоха вътре и тя седна, наведе глава и затвори очи.

По едно време някой докосна ръката й и Андреа с изненада видя Люк.

— Как разбра, че съм тук? — прошепна тя.

— Шесто чувство.

Те мълчаливо се върнаха в гримьорната и чак тогава Люк заговори отново:

— Постарай се да запазиш спокойствие. Гледай да си починеш и да не мислиш за…

— Ти не си чакал разговор с Париж! — заяви неочаквано Андреа. — Джилиан ти се е обадила, нали?

— Да. Искаше да ме види. Каза ми за твоята истерия и ми призна, че тя е причината.

— Така ли? — тя го чакаше да продължи и започна да отваря телеграмите върху масата.

— Андреа, не трябва да виниш нея — той бавно се приближи и застана до нея. — Години наред се е чувствала гузна. А ти си позволила тази незначителна случка да се превърне в…

— Незначителна случка ли? Години наред имах кошмари.

— Сигурно подсъзнателно си се опитвала да спечелиш съчувствието на родителите ти, заради това, че са повярвали на сестра ти и…

— Те изобщо не знаеха. В това беше целият проблем! Джилиан ме закле да не казвам на никого.

— Чакай, чакай, нещо не разбирам.

— Тя какво ти каза?

— Че сте отишли на лодките, но в последния момент теб те е дострашало и си хукнала към парка. Тя тръгнала да те търси, но те намерила заобиколена от някакви дечурлига.

Поредната лъжа на Джилиан изпълни Андреа с такова искрено възмущение, че без да се колебае, разказа всичко на Люк.

— Ти си реши на кого да вярваш — отсече накрая.

— Винаги бих повярвал на теб, Андреа — промълви тихо той. — Но ако ми беше казала от самото начало, щях да отменя турнето.

— Така стана по-добре. Рим ми помогна да се отърся от миналото. Като че ли стана чудо!

— Много се радвам да го чуя. И все пак не мога да си обясня защо Джилиан ме излъга.

— Сигурно от страх, че ще престанеш да я обичаш.

— Аз не я обичам! — извика той. — Всъщност като се има предвид, че излъга мен, кой знае на теб какви ги е наприказвала… Излизането ми с нея бе повод да се срещам с теб. Аз обичам теб, Андреа. Още от мига, в който стъпи в офиса ми, знаех, че не желая друга жена.

— Моля ти се, не разочаровай писачите на клюкарските хроники! — подхвърли небрежно тя.

— За сведение, не съм изневерявал на сестра ти. А слуховете, раздухвани от вестниците, плъзват само от поглед… Откак се влюбих в теб, не съм и помислял за друга. Знам, че не желаеш да се обвързваш, но позволи ми да те обичам. Няма да настоявам за нищо.

— Значи няма да ми предложиш да се оженя за теб?

— Не.

Андреа се взря в очите му.

— Е, значи аз ще трябва да го направя.

Един безкрайно дълъг миг Люк я съзерцаваше безмълвно. После изведнъж я притисна до себе си и Андреа почувства с тялото си ускореното биене на сърцето му. Той започна да целува очите й, челото, врата, като не спираше да повтаря името й. Постепенно нежността отстъпи пред надигащото се желание.

— Моя си! Завинаги… — прошепна той.

— Откога мечтая да го кажеш!

Пръстите му се промушиха под блузата й и докоснаха кадифената кожа на гърба й. Постепенно дланите му си проправиха път към гърдите й, после тръгнаха бавно надолу, докато най-накрая Андреа ги улови в своите и ги задържа.

— Люк, концертът започва след малко. Трябва да се приготвям.

— Ох, да, концертът… За малко да го забравя — той с неохота се отдели от нея и тръгна към вратата. — След половин час ще се върна.

Андреа приседна разтреперано пред огледалото и отвори кутията с гримове. Как е възможно няколко минути така драстично да променят живота на човек?

Когато Люк се появи отново, тя нагласяваше колана на стилната розово-оранжева рокля.

— Не съм те виждал толкова прекрасна! Цялата сияеш. Ще затъмниш прожекторите.

Той взе ръката й в своята и я поведе по коридора към сцената. Андреа вървеше като омагьосана. Не виждаше и не чуваше нищо. Хората, с които се разминаваха, сякаш бяха на километри разстояние.

Точно зад кулисите Люк спря и я погледна право в очите.

— Покажи най-доброто, Андреа, но искам да знаеш, че каквото и да се случи, аз ще съм тук и ще те чакам.

Без да осъзнава докрай думите му, тя смело излезе на сцената. Залата изведнъж притихна, Андреа седна на рояла и като в забавен кадър видя диригентът да вдига палката във въздуха. Ръцете й се спуснаха върху клавишите и зазвучаха първите акорди на Императорския концерт на Бетховен.