Дона Карлайл
В ролята на съпруг (7)

Седма глава

Кендра знаеше, че прави грешка. След толкова грешки в своя живот тя би трябвало да се научи да се вслушва в интуицията си. Тогава защо седеше в караваната на Майкъл и пътуваше с него към планините?

След бурята те почти не бяха се виждали. Той нито веднъж не намекна за това, което се бе случило между тях, нито пък даваше вид, че нещо в отношенията им се е променило.

След кратка вътрешна борба, Кендра се почувства по-спокойна. Какво всъщност беше станало онази нощ? Тя беше леко замаяна от брендито, на светлината на свещите, облечена само в една тънка нощница. Той беше там: силен, спокоен и мъжествен. Бяха просто един мъж и една жена. Между тях съществуваше привличане още от самото начало. Тя трудно можеше да обвини Майкъл в непристойно държание. Онази нощ просто единият успокояваше другия и в това нямаше нищо лошо. Дори трябваше да му бъде благодарна. Защо тогава беше толкова нервна? Отговорът бе прост, защото не можеше да забрави целувката му. В нея нямаше нищо приятелско. Не биваше да се съгласява да излиза с него този уикенд.

Тогава защо беше тук? Може би заради предизвикателството, което прочете в погледа му, когато й напомни за техните планове, заради предчувствието, че ако му откаже, Майкъл ще си помисли, че тя се страхува да остане насаме с него. Кендра със сигурност можеше да приеме всичко като зряла жена. Не искаше той да разбере, че отдава прекалено голямо значение на случилото се. А може би тя просто беше там, където й се искаше да бъде.

Първите стотина километра преминаха сравнително спокойно. Говореха за обикновени неща — резервацията, която Майкъл беше направил, нещата, които Кендра трябваше да купи, работата, която се вършеше в къщата в нейно отсъствие. Когато безопасните теми се изчерпаха, той пусна касета с барокова музика, за да запълни тягостното мълчание.

Тя се опита да се концентрира върху бягащите покрай прозореца гледки, но вниманието й постоянно се връщаше към Майкъл. Вятърът играеше в косата му, около очите му се образуваха ситни бръчици, когато ги присвиваше срещу слънцето, ръката му небрежно въртеше волана. Беше по-привлекателен от всякога.

Майкъл се обърна към нея и улови погледа й.

— Не харесваш ли музиката? — попита той.

— Какво? — Кендра се престори, че с мъка откъсва очи от очарователната гледка навън. — Напротив, чудесна е. Защо?

— Неспокойна си.

Тя побутна слънчевите си очила, подгъна крак под себе си, после отново зае предишното си положение.

— Просто не съм свикнала да седя толкова дълго, без да мърдам. Още много ли остава?

— Двадесетина минути — той погледна в огледалото за обратно виждане и включи мигача. После небрежно подхвърли: — Знаеш ли какво най-много харесвам у теб? Това, че винаги казваш каквото си мислиш. Така че нека не разиграваме игри. Кажи какво те притеснява.

Кендра неспокойно го погледна, но разбра, че ако не отговори, той ще продължи да я разпитва, докато истината не излезе наяве. Тя се чувстваше донякъде защитена от тъмните си очила, затова се обърна към него и каза:

— Ако наистина трябва да си призная, чудя се какво правя тук. Обикновено не ми се случва да напускам града с… — тя почти щеше да каже „мъж“, но се спря. — С някой, който ми е почти непознат и да не правя нищо друго, освен…

— Да се забавляваш?

— Дори и така да е — в гласа й прозвуча леко раздразнение. — Бюрото ми е затрупано с работа, имам котка, която трябва да храня и наистина не харесвам идеята из къщата ми да се разхождат работници, докато ме няма.

— Знаеш, че един от моите служители ще бъде непрекъснато там и ще контролира всичко. Какво още?

Кендра сви рамене.

— Просто всичко това е нелепо. Ти можеше да свършиш работата и без мен. Сега можех да бъда в офиса. Всъщност, защо ми си струва, че идеята беше да оставя делничните проблеми в твоите силни способни ръце, докато аз се отдавам на своята работа?

— Всеки има нужда от почивка от време на време. Но ако ще ти помогне да се чувстваш по-добре, мисли за това пътуване като за работа. Нека сега да се върнем на въпроса. Какво те тревожи? Да не би да се притесняваш, че ще ти досаждам?

Сърцето на Кендра подскочи от изненада. Опита се тонът й да звучи така небрежно, като и неговият.

— А ти смяташ ли да го направиш?

Той погледна в огледалото.

— Когато искам една жена, винаги й го казвам открито.

Това беше по-добре, отколкото съвсем да не получи отговор, но беше повече, отколкото тя искаше да чуе. Отново се загледа през прозореца. Майкъл леко се усмихна.

— Хайде, отпусни се. Опитай се да се позабавляваш. Нали ми каза, че това ти харесва.

— Също така ти казах, че обичам да се занимавам с тези неща само когато ми носят печалба — напомни му тя. — Не намирам нищо забавно в тях, когато ги правя за себе си.

— Ще ми обясниш ли отново защо изпитваш такъв ужас от обзавеждането на собствения си дом?

— Не е ужас. Просто не ми е в природата. Не обичам да притежавам неща, нито да се привързвам към тях. Глупаво е.

Майкъл сериозно кимна.

— Колкото повече имаш, толкова повече можеш да загубиш.

— Точно така — съгласи се Кендра, но чувстваше, че той знае повече, отколкото й се искаше. — А и нямам излишно време.

— Значи — замислено каза Майкъл, — ти влагаш силите си само в неща, на които можеш напълно да разчиташ — на работата си и на самата себе си. Връзките обикновено приключват, затова не се интересуваш от тях. Нещата, които притежаваш, могат да бъдат загубени, затова няма смисъл да ги трупаш. Интересна философия. Но и доста самотна.

Кендра се размърда върху седалката, обезпокоена от насоката, която прие разговорът.

— Не вярвам да съм казала нещо такова — намръщи се тя. — Освен това не понасям да бъда подлагана на анализ.

— Аз не те анализирам. Просто се опитвам да разбера. Ти си удивителна мозайка, Кендра Филипс, а аз едва започвам да подреждам детайлите.

Кендра не посмя да попита каква точно картина той смята, че ще сглоби. Пък и не беше сигурна, че иска да научи.

Странноприемницата, която Майкъл беше избрал, представляваше нещо, което само човек с нейната фантазия би могъл да оцени. Намираше се в края на една очертана от дървета улица — беше ниска, странна и живописна сграда, заобиколена от веранди.

Кендра свали очилата си, излезе от колата и внимателно започна да оглежда постройката.

— Наистина е чудесна!

Двамата с Майкъл влязоха във фоайето. Очите й жадно поглъщаха всеки детайл от реставрирания дом от началото на века. Всичко притежаваше индивидуалност и очарование — закачалката с извити крака, изправена край вратата, високият цветарник с разкошен папрат в него, дагеротипите в резбовани дървени рамки по стените.

Кендра беше впечатлена.

Салонът, превърнат в рецепция, беше вляво от фоайето: уютен, пълен с антики и репродукции.

— Прекрасно е! — възкликна Кендра и се обърна към Майкъл. Той кимна и посочи към стената:

— Виж. Това е твоят часовник.

Майкъл се отправи към симпатичната служителка на средна възраст, която седеше зад бюрото. Кендра се огледа. Повечето от нещата бяха за продажба — по тях бяха залепени етикети. Това отнемаше донякъде от автентичността на обстановката, но възторгът й не намаля. Часовникът, който Майкъл й показа, беше толкова хубав, че Кендра почти изпита страх да го разгледа отблизо.

Беше прекрасен масивен часовник от резбовано черешово дърво, с двойни месингови стрелки и сложно гравирана стъклена фасада. Беше в отлично състояние. Преди да открие знака на производителя, Кендра си мислеше, че е копие. Но се оказа, че беше оригинал. При по-подробно оглеждане установи, че не е точен и че циферблатът му е леко избелял. Тези недостатъци още по-силно подчертаваха ценните му качества. Кендра със страхопочитание докосна гладкото дърво — то беше толкова старо!

Когато приближи до бюрото, Майкъл вече прибираше кредитната си карта и ключовете от стаите. Тя успя да забележи, че бяха два. Той ги пъхна в джоба си и Кендра каза:

— Ще ми изпратиш сметката за всичко това, нали?

До този момент не се беше запитвала как ще бъдат разпределени средствата по това пътуване. Майкъл се беше погрижил за всичко. Той сухо я изгледа.

— Ще напиша чек в първия удобен случай.

Кендра се обърна към жената на рецепцията.

— Можете ли да ми кажете нещо за този часовник?

Жената се усмихна.

— Прекрасен е, нали? Изработен е в Сан Франциско през хиляда осемстотин деветдесет и трета година. Предполагам, че някои хора го смятат подходящ за музеен експонат, но аз винаги съм мислела, че той има нужда от добър дом, семейна атмосфера и стабилност. Дори работи — тя отново се засмя, защото часовникът иззвъня в потвърждение. — Е, не е много точен.

Хиляда осемстотин деветдесет и трета година! Та това беше преди повече от век! Кендра никога не беше имала нещо толкова старо, но сега изпита желание часовникът да бъде неин. Какво беше станало с нея? Тя отвори портмонето си:

— Ще го взема.

— Чудесно — жената заобиколи бюрото, за да погледне цената.

След напразно ровене из портмонето Кендра огорчено вдигна поглед към Майкъл.

— Майкъл, забравила съм си чековата книжка!

Той спокойно бръкна в джоба си и извади книжката от там.

— Аз ще се погрижа за опаковането и изпращането — каза Майкъл, след като сделката приключи. — Ще бъде по-добре да ми дадеш тази бележка, преди да си я загубила.

Кендра му подаде бележката, все още зашеметена от собствената си импулсивност.

— Часовник на сто години — поклати глава тя. — За какво ми е нещо, което е на сто години?!

Той наклони глава към нея и прехвърли ръката си през раменете й, докато изкачваха стълбите.

— Вероятно за да ти напомня, че някои неща са вечни.

Тя засегнато свъси вежди и го погледна.

— Трябва веднага да го върна.

Майкъл се засмя и леко стисна раменете й.

— Не се ли забавляваш вече?

Топлината в очите му я накара да се усмихне. Напрежението, което цяла седмица стоеше между тях, започна да отслабва и тя се чу да казва:

— Да, мисля, че се забавлявам.

 

 

Наистина беше така.

Кендра не разполагаше с много време да се наслаждава на старомодното очарование на своята стая с бродирани кретонени завеси и легло с балдахин.

Бяха се разбрали с Майкъл да се срещнат за вечеря след половин час. Тя бързо си взе душ и се преоблече. Сложи си светлосиня блуза и пола с широк ластичен колан в яркосин цвят. Обу сандали, наметна лек шал срещу студа на планинската нощ и слезе на долния етаж. Майкъл вече беше там. Когато я видя, очите му се усмихнаха и Кендра отново почувства топлина в себе си.

— Изглеждаш чудесно — каза той.

— Благодаря — тя се обърна и му позволи да оправи шала върху раменете й. — Ти също.

След малко Кендра се почувства задължена да отбележи:

— Ти знаеш каква е целта на това пътуване, а също че всички магазини по това време са вече затворени. Ще трябва да изчакаме до сутринта и ще изгубим цяла вечер.

— Аз бях готов да тръгна още снощи. Ти беше тази, която трябваше да остане до късно в офиса си. Между другото — добави той, когато излизаха, — нощта ще бъде загубена само ако позволиш да бъде такава.

Какво ли означаваше това?

Ресторантът беше наблизо и, както я беше уверил Майкъл, предлагаше отлична храна и добра атмосфера. Той не беше оставил нищо на случайността. Кендра не можа да си спомни откога не беше излизала за вечеря, без да има делови повод. Усещането, че можеш просто да не се грижиш за нищо, да се отпуснеш и да се забавляваш, беше прекрасно.

Ресторантът наистина беше очарователен. Беше облицован с тъмен бор, имаше огромна камина от камък, а по стените висяха старинни кухненски съдове и земеделски инструменти. Осветлението беше слабо и романтично и на лицето на Кендра се появи усмивка, когато Майкъл й задържа стола.

Той изненадано я погледна.

— Какво има?

Тя смутено вдигна очи към него.

— Просто си мисля, че прилича на среща.

Майкъл свъси вежди.

— Трябваше ли да помоля за отделни маси?

— Със сигурност ще трябват отделни чекове — отговори сериозно тя и той й хвърли изпълнен с укор поглед.

Когато разгледа менюто, настроението на Кендра се повиши. Тя си поръча стек с всички възможни гарнитури и беше изненадана, че Майкъл не направи забележка относно диетата й. Тя победоносно си поръча допълнителна гарнитура. Той се помъчи да запази спокойствие. Но когато започна обилно да посолява картофите си, Майкъл не можа да се сдържи.

— Знаеш, че това, което правиш, е много вредно за теб — неодобрително рече той.

— Да, зная. Кръвното ми налягане ще се повиши и мога да получа сърдечен удар.

— Тогава защо го правиш?

Кендра сви рамене.

— Правя много неща, които не са добри за мен. Ям нездравословна храна, купувам ненужна къща, избирам си неподходящи любовници. Това е като навик. И знаеш ли какво? — тя поля картофите си с горчица. — Това ми харесва. Ще се чувствам направо чудесно, ако ти, Пати и всички останали престанете с опитите си да ме промените.

— Не се опитвам да те променя — поправи я той, — просто малко разширявам кръгозора ти — той се намръщи, когато тя добави още сол върху стека си. — И се грижа за здравето ти.

— Какво, да не би да си лекар в свободното си време?

— Не — призна той с почти извинителна усмивка, — но брат ми е. И смятам, че докато съм му помагал да се подготвя за изпитите си, съм научил достатъчно, за да зная какво е добро за мен.

— Или за някой друг — добави Кендра. Той за първи път беше споменал нещо за семейството си и тя беше заинтригувана. — Голямо семейство ли имаш?

Той се зае с пилето си.

— Трима братя, всичките по-малки от мен.

— Много забавно — замислено каза тя. — Винаги съм си представяла, че имаш сестри. Големи своенравни сестри, които вечно са те разкарвали нагоре-надолу. Мислех, че искаш да се реваншираш спрямо нас, жените, като ни командваш.

— Аз не командвам никого — поправи я той. — Аз просто насочвам. И не се опитвам да се реванширам. Всъщност, харесвам жените. И то много.

— Е, това звучи успокоително — измърмори Кендра. За момент тя насочи вниманието си към стека и после попита: — С какво се занимаваше, преди да станеш „съпруг под наем“?

— Бях мениджър в една компания.

Тя повдигна вежди.

— Защо ли това не ме изненадва? — тя отново взе ножа си. — Наистина, странен преход.

— Не съвсем. Подготовката е същата, само пазарът е различен.

— И по-доходен.

— Не непременно. Но ме задоволява повече.

— Защо не си женен? — внезапно попита тя.

— Отново засягаш лични теми.

— Зная, но ти ще ми отговориш.

Майкъл беше леко изненадан.

— Добре — той отпи от виното си и след малко каза: — Никой от персонала ми не е женен. Човек не може да мисли за чуждите проблеми, ако в къщи го очакват същите.

— Това не е отговор на въпроса ми.

Майкъл се засмя.

— Защо трябва да съм женен? Моята работа е моето семейство, образно казано. Получавам цялото удоволствие без никакъв ангажимент.

— По-доброто от двете — замислено каза тя.

— В известен смисъл съм доволен — за миг погледа му помръкна и той добави: — през по-голямата част от времето.

Тя се замисли за моментите, когато не беше доволен. Дали настъпваха в късните часове на нощта, когато лежеше самотен в леглото? За кого ли мислеше тогава? Тя се насили да не мисли повече за това и попита:

— Как си се научил да вършиш всичко това — да готвиш, да чистиш и какво ли още не?

Той се засмя.

— Майка ми ме научи, кой друг. Тя обичаше да повтаря две неща: „Измий си зъбите“ и „На това чисто ли му казваш!“

— Обзалагам се, че е горда с теб сега.

Усмивката му беше малко тъжна и замислена.

— Сигурно щеше да бъде. Умря, когато бях на петнайсет години.

— О! — възкликна Кендра. — Съжалявам.

— Известно време беше трудно — призна той. — Ние бяхме сплотено семейство. И все още сме. Беше нещо като шок, да загубим най-важната част от него, но всички си помагахме. Разбира се, тъй като бях най-голям, повечето от грижите се паднаха на мен. Така че, ако понякога съм тираничен… — той наклони глава. — Предполагам, че е заради голямата ми практика.

Тя си го представи как на петнайсет години, самотен и отчаян, поема грижите и отговорността за тримата си по-малки братя. Сети се за себе си и за това как се беше чувствала, когато баща й ги напусна, и се изпълни със съчувствие към Майкъл.

Кендра му се усмихна и той й отвърна със същото. За момент почувстваха нещо нежно и неопределено, нещо много особено.

Тя тихо каза:

— Ти наистина харесваш работата си, нали? Искам да кажа, че за теб това е нещо повече от обикновена работа.

— Тя е това, което съм аз — отговори той.

Кендра погледна към него — толкова благороден и сериозен и си помисли: „Ако не внимаваш, Кендра Филипс, може да се влюбиш в този мъж.“ А един далечен глас и прошепна: „Твърде късно. Ти вече си влюбена в него“.

Майкъл долови развълнувания й поглед и усмихнато се наведе към нея.

— За какво мислиш?

Кендра почувства в себе си топлина, беше й радостно и мъчително от чудесното откритие. Тя отговори:

— Просто си мислех колко чудесно си прекарваме. В края на краищата идеята да дойдем тук не се оказа толкова глупава.

— Надявах се, че ще ти хареса. Трябва да призная, че изглеждаш по-щастлива, отколкото когато пътувахме насам.

Тя сви рамене и взе вилицата си.

— Сигурно защото вечерям. Това винаги ме прави щастлива. И възнамерявам да си поръчам десерт — заяви тя.

Той примирено разтвори ръце.

— Няма да кажа нито дума. Докато очите ти блестят по този начин можеш да си поръчаш всичко, което пожелаеш.

Тя се засмя просто защото това й беше приятно и защото й харесваше да гледа как играят светлинките в очите му. Чувстваше се истински щастлива.