Дона Карлайл
В ролята на съпруг (10)

Десета глава

— Трябва да организираш парти — небрежно предложи Майкъл.

Връщаха се от вечеря, дадена от асоциацията, която беше поканила Пати като гост-говорител. Пати беше направо съкрушителна, вечерята чудесна, а Кендра бе обект на завист от страна на всички жени. Наистина беше удоволствие да знае, че е с най-привлекателния мъж в залата. Кендра беше очарователна в бялата си празнична рокля с бухнали поли и се радваше, че Майкъл я намира прекрасна. Беше очевидно, че и другите мъже мислеха същото и той с жест на собственик обгръщаше голите й рамене. Чувстваше се ободрена от това да отиде на някоя от тези задължителни и скучни вечери не със случаен познат, а с истински приятел. Майкъл я караше да се отпусне и да се държи естествено. Той я разсмиваше, като насочваше вниманието й към неуместни неща, думи или маниери. Усмихваше й се нежно, докосваше ръката й под масата и Кендра имаше чувството, че е единствената жена в залата.

Тя го погледна на светлината на минаващите край тях коли и попита:

— Нещо като вечеря в чест на новата ми къща ли?

— Може би. Или някакво празненство.

— Какво бих могла да празнувам?

— Успеха си, да речем.

— Човек не дава празненства просто защото преуспява. Трябва да измислим нещо по-подходящо.

Майкъл се замисли.

— Какво ще кажеш за годеж?

Кендра се обърна с искрена изненада към него.

— О, чий?

Той свърна в алеята на нейната къща, загаси фаровете и изключи двигателя. Думите му я свариха неподготвена.

— Нашият.

Тя се втренчи в него. Слабата светлина, която идваше откъм верандата, чертаеше интересни линии и сенки по лицето му, осветяваше нежно краищата на косата и се отразяваше в очите с цвят на маслиненозелено кадифе. Погледът му беше търпелив, проникновен и пълен с очакване. Кендра се страхуваше, че Майкъл вижда почти всичко, което тя опитваше да скрие зад непроницаемото си изражение, и бързо извърна очи.

— Ние?

— Точно така — в гласа му прозвуча смях и Кендра не посмя да го погледне.

— Не… не разбирам — заекна тя и нервно подръпна с пръст перлената си огърлица. Усети, че е на път да я скъса и отпусна ръка.

— Съвсем наскоро ти дори не искаше да живеем заедно!

— Не обичам да върша нещата наполовина.

Кендра несигурно се засмя.

— Никога не си вършил нещо наполовина.

Почувства спокойните му нежни очи върху себе си и млъкна. Защо не можеше да му отговори? Защо не можеше просто да се отпусне в ръцете му и да обсипе лицето му с целувки, докато устните й задъхано шепнат „да“? Тя обичаше този мъж! Без него животът й не беше пълен. Майкъл беше част от нея както никой друг досега. Когато хората се обичат толкова силно, те се женят и свързват съдбите си завинаги. Нали и тя самата искаше точно това, да бъде с Майкъл до края на живота си?! Тогава какво й пречеше да отговори?

Майкъл беше преметнал ръка през облегалката на седалката й и Кендра почувства нежния допир на пръстите му по врата си. Гласът му беше сериозен, когато попита:

— Все още ли се страхуваш да се обвържеш, Кендра?

Тя искаше да се хвърли в прегръдките му, но нещо в нея упорито се съпротивяваше. Кендра попита:

— Това проверка ли е?

Той отдръпна рязко ръка и тя разкаяно го погледна.

— Майкъл, не исках да кажа… — чувстваше се безпомощна и умоляваща. — Защо правиш това?

Очакваше лицето му да застине безизразно, а в очите му да открие болка, но видя само тъга.

— Може би наистина беше проверка — той отмести очи за момент, после отново я погледна и се усмихна изкуствено.

— Предупредих те, че ще искам да остана с теб завинаги, нали?

— Да. Или всичко, или нищо — прошепна тя.

— Страхувам се, че е така — Майкъл отвори вратата на колата и излезе навън.

Няколкото крачки до входната врата бяха мъчителни за Кендра. Мислите и чувствата й се блъскаха в нея. Знаеше, че трябва да каже нещо, но не знаеше какво. Беше чудно как само за няколко мига блаженото спокойствие, което я изпълваше, се смени с болезнена обърканост. Къде беше сгрешила? Майкъл беше единственият, когото някога беше обичала!

Той се спря на вратата й и подаде ключовете. Кендра разтревожено го погледна.

— Няма ли да влезеш?

— Не тази вечер — поклати глава той.

Тя пъхна ключа в ключалката и за момент се изненада, че не чу щракване. Но мисълта й беше заета с друго. Не можеше да го остави да си отиде. Трябваше да поговорят. Трябваше й време, за да помисли. Не можеха да оставят този въпрос да остане да виси неразрешен между тях.

Кендра отвори вратата и погледна към Майкъл, докато включваше осветлението. Той беше насочил поглед към фоайето и тихо възкликна:

— По дяволите!

Изражението и тонът му я стреснаха. Тя бързо изви очи натам, накъдето гледаше той. Дъхът й секна. Нейният часовник лежеше преобърнат на пода. Стъклото му беше разбито на парчета. Само празните кукички на стената показваха, че там някога е имало картина. Някой беше влизал в къщата!

Майкъл бързо взе ръката й, но тя се отскубна от него и затича към всекидневната. Сърцето й лудо биеше в гърдите. Това, което видя там, така я зашемети, че не можа дори да заплаче. Бяха останали само най-тежките мебели. По пода бяха разпилени списания, книги, хартии. Картините, които красяха стените, бяха изчезнали, а дребните фигурки пръснати на земята и изпотъпкани. Старинният шкаф, в който стояха видео плеъра, телевизора и касетофона беше празен. Бюрото, столовете, стереоскопа, килима, всичко беше изчезнало! Останали бяха само няколко дреболии.

— Морис! — изкрещя Кендра и се втурна нагоре по стълбите. Откри Морис свит под леглото. Чекмеджетата бяха пребъркани. Бижутата и портмонето й липсваха. Кендра заслиза по стълбите с Морис в ръце. Дори не усещаше сълзите, които се стичаха по лицето и размазваха грима й. Имаше чувството, че е попаднала в кошмарен сън, който никога няма да свърши.

— Всичките ми неща! Отнесли са всичките ми неща! — гласът й прозвуча нереално и далечно.

Майкъл хвана ръката й. Лицето му беше мрачно.

— Свършили са работата си съвършено. Не са взели само това, което е приковано. Предполагам, че след колите, които непрекъснато идваха и си отиваха оттук, съседите са решили, че всичко е в реда на нещата. Обадих се в полицията. Поръчаха да не пипаме нищо.

За Кендра идването на полицаите и следващите няколко часа бяха като в мъгла. Майкъл се погрижи за всичко. Тя седеше неподвижно върху тежкия диван с Морис в ръце. Гърлото й се свиваше от мъка всеки път, когато установяваше загубата на още нещо и тя си спомняше как двамата с Майкъл го бяха купили или с каква гордост го беше поставила на най-подходящото място в дома си. Струваше й се, че ще се задави от гняв, болка и безнадеждност.

Когато полицаите я уведомиха, че си тръгват, Кендра едва събра сили, за да попита един от тях:

— Дали ще откриете нещата ми?

— Съжалявам, госпожо. Нямаме никакъв шанс. Действали са професионално.

Когато полицаите си заминаха, настъпи мрачно мълчание. До този момент Кендра беше оценявала нещастието на части, а сега то се разкри пред нея в своята пълнота и беше смазващо.

— Както дошло, така и си отишло — каза със слаб безразличен глас тя.

Майкъл седна до нея и я прегърна.

— Хайде. Ще дойдеш с мен у дома тази вечер.

Кендра скочи, сякаш внезапно изтръгната от вцепенението си. Морис се търкулна на пода.

— Кредитните ми карти! Свидетелството ми за правоуправление! Чековата ми книжка! — възкликна тя и нервно закрачи из стаята, притиснала длани към бузите си. — Няма да се оправя с всичко това! Ще трябва със седмици да тичам из града.

— Не се притеснявай — успокои я Майкъл и приближи до нея. — Аз ще се заема с тези неща.

Но Кендра сякаш не го чу. Тя безпомощно разтвори ръце към оголената стая.

— Всичките ми неща! Всичко, което купих от планините, и така идеално подхождаше на тази стая… Часовникът! Видя ли какво са направили с моя часовник? Той беше истинска ценност и вече не може да бъде поправен — думите й прозвучаха накъсано и накрая съвсем заглъхнаха.

Майкъл леко я прегърна.

— Скъпа, ти си застрахована. Всичко може да бъде заменено. Просто ще започнем отново.

Тя се изтръгна рязко от ръцете му. Гласът й беше остър, а лицето разкривено от болка.

— Не! Не може да бъде заменено! То беше част от мен, а сега вече го няма и нищо друго не може да го замени!

В погледа на Майкъл личеше съчувствие и самообвинение.

— Вината е моя. Трябваше да инсталирам алармена система. Знаех, че имаш нужда от такава и трябваше да настоявам повече. Това нямаше да се случи, ако бях взел необходимите мерки. Още утре ще изпратя някой. Няма да прекараш нито вечер тук, без да съм сигурен, че си в пълна безопасност. Хайде, да отидем у дома!

Той посегна да я хване за ръка, но Кендра се отдръпна.

— Не!

Майкъл се сепна. Тя сърдито махна към стаята.

— Това не е твоя работа! Нищо вече не е твоя работа!

Лицето й гореше. Тя почувства, как сълзите й се стичат и разсеяно ги размаза по бузите си.

— Ти свърши работата си, Майкъл! Аз никога не съм искала да имам тези неща. Ти ме накара да ги купя и да се привържа към тях. Но сега тях ги няма и това е достатъчно! Не искам отново да премина през всичко това. Единственото, което искам, е да бъда оставена на спокойствие!

Кендра знаеше колко дълбоко го нараняват думите й. Видя как чертите му се сковават и поиска той да я спре. Но Майкъл не каза нищо, а тя не можеше да се спре сама.

— Нима не разбираш, Майкъл? Ти не можеш да ме предпазваш от всичко. Не можеш да направиш така, че всичко да бъде леко за мен! Не можа да ме предпазиш и от това и се съмнявам, че някой би могъл да го стори. Не искам да бъда предпазвана! Искам сама да се грижа за себе си и ако не успея, ще бъде много зле. Въпреки това съм длъжна поне да опитам.

Лицето му беше напълно спокойно. Очите му нито й възразяваха, нито разкриваха да е шокиран. В тях имаше разбиране, което повече нарани Кендра, отколкото я ободри. Тя съжаляваше за думите, които беше изрекла, мразеше обърканите буйни чувства, които ги бяха предизвикали. Разкъсваше се от желание Майкъл да каже нещо, да направи нещо, което да я накара да се почувства по-добре. Но тя знаеше, че той няма да го направи, защото всичко, което беше казала, е вярно. Той не можеше вечно да я предпазва. Имаше неща, с които трябваше да се справи сама. Едно от тях беше да се приеме такава, каквато е.

— Колко странно! — тъжно каза Майкъл. — Едно от нещата, които още от самото начало харесах в теб, беше твоята независимост и това се оказа първото нещо, което ти отнех. Мислех си, че ти помагам, но всъщност през цялото време съм те правил зависима от мен. Съжалявам, Кендра!

Тя пое въздух и си помисли: „Не това очаквах да кажеш! Трябваше да ми кажеш, че греша, че всичко ще се оправи, че ти ще се погрижиш за мен! Майкъл, не искам това да се случи!“ Но страхът й беше по-силен от необходимостта. Демонът на злото напираше отвътре й и се подиграваше. „Колкото повече имаш, толкова повече ще загубиш!“ Кендра добре знаеше това. Още от самото начало, още отпреди да се беше привързала знаеше, че поема повече, отколкото може да понесе. Тя не можеше да продължи да събира това, което беше обречена да загуби. Беше твърде болезнено.

Кендра затвори очи. Остра въздишка прониза гърдите й.

— Майкъл — започна тя, като се молеше той да я прекъсне. — Обичам те, но не мога да дойда с теб. Не мога отново да те оставя ти да се погрижиш за всичко това, не мога — думите заседнаха в гърлото й и Кендра се принуди да изправи рамене, за да ги изрече докрай. — Не мога да се омъжа за теб! Просто искам да се върне предишният ми живот.

Да, това беше. Искаше да се върне обратно животът, който водеше преди. Животът, преди да се появи Майкъл.

На устните му се появи тъжна разбираща усмивка.

— Знаеш, че всичко, което искам, е да не ти липсва нищо. Мисля, че единственото нещо, от което имаш нужда в момента, е твоята свобода.

Думите му се забиха в сърцето й. Доплака й се. Тя не искаше да получи свободата си от него. Не искаше нищо без него. Но юмруците й силно се свиха и Кендра каза:

— Трябва да се справя с всичко това сама.

Майкъл приближи до нея и тя почувства, как всичко реално и хубаво се разпада на милиони парчета, докато той я гледаше.

Майкъл се наведе, целуна я леко по бузата и тихо каза:

— Изглежда току-що спечелих един облог.

После се обърна и си тръгна, но на вратата се спря и погледна назад. В очите му имаше много разбиране, много тъга и много любов. Той без усилие прочете мислите й.

— Не, скъпа. Няма да се опитам да те спра. Твърде много се намесвах досега. Този път изборът ще бъде само твой. Но запомни едно, никой не може да вземе нещо от теб, ако ти не искаш да му го дадеш.

Късно същия ден Кендра влезе в солариума — единственото кътче, останало незасегнато от набега на крадците. Отпусна се върху шезлонга и Морис се намести в скута й. Тя го отблъсна и подпря брадичка на коленете си. Морис скочи върху плетената маса и нещо падна на земята. Музикалната й кутийка! Разнесе се тиха мелодия. Бароковите фигурки бавно се заклатиха. Кендра не издържа и заплака.

 

 

Следващите седмици Кендра упорито слагаше ред в живота си. Формуляри, бланки, полицейски рапорти и още хиляди неща, които бяха необходими, за да бъде един живот добре устроен. Пътна полиция, компаниите, които й издадоха нови кредитни карти, часове, прекарани в разговори по телефона. По едно време беше почти готова да се откаже от това. Само ако Майкъл беше тук! Нямаше да има нужда да се занимава сама с всичко. Вече изпитваше почти мазохистично удоволствие от сблъсъка с бюрокрацията и от пробиването напред. Изтласка по-потискащите мисли навътре в съзнанието си.

Когато Пати изрази ужаса и съжалението си от раздялата й с Майкъл, Кендра сви безчувствено рамене и отвърна:

— Аз просто задръстих живота си с купища безполезни вещи и сама поканих крадците да дойдат. Е, нека задържат това, което са откраднали. Така е по-добре. И е по-просто.

Тя често повтаряше това успокоение и на себе си. Така беше по-добре. Беше се върнала в самото начало, разчиташе само на себе си и се тревожеше единствено за работата си. Сега щеше да бъде по-щастлива. Точно както преди.

Пати понесе всичко по-тежко от Кендра. Тя непрекъснато й отправяше предложения да се настани в нейния апартамент, докато нещата се оправят. Когато я попита дали след всичко, което се беше случило, не се страхува да остане сама в къщата, Кендра разсеяно отвърна:

— От какво да ме е страх? Нямам какво повече да загубя.

Това беше самата истина. Беше имала дом, процъфтяваща кариера, любов. Сега нямаше нищо. Не можеше да се съсредоточи върху работата си. Проектите, които правеше, бяха глупави и банални. Къщата й беше едно студено, празно и отблъскващо място, където се прибираше вечер. А Майкъл… Майкъл беше навсякъде. Усмивката му проникваше в нея със слънчевата светлина, гласът му кънтеше в празните стаи, припомняше си нежните му докосвания през безкрайно дългите и самотни часове на нощите. Мислеше, че с течение на времето спомените ще избледнеят, но не беше така. Чувстваше се по-нещастна от всякога.

Една сутрин Пати влезе в офиса на Кендра и за пореден път я свари да стои пред чертожната си дъска с молив в ръка. Листът пред нея беше празен. Кендра не вдигна поглед, когато приятелката й влезе, и Пати се прокашля, преди да заговори.

— Извинявай, но не изглежда да си се придвижила много напред от два часа насам. Какво става?

Кендра замислено я погледна.

— Просто се чудех защо го правят.

Пати колебливо пристъпи към нея.

— Кои?

— Нашите клиенти — тя разсеяно посочи белия лист. — Защо ни плащат за това? Проектираме им идеалния дом и те ни плащат толкова много, а накрая се оказва, че нямат нищо. Защото всичко това не е тяхно, а наше.

Пати озадачено сви рамене.

— Знаеш отговора толкова добре, колкото и аз. Те или не желаят да си губят времето и енергията, за да го направят сами, или просто не вярват на собствения си вкус. А някои може би се страхуват, че ще сбъркат.

Кендра стана и бавно доближи до прозореца.

— Всяко нещо, което има цена, носи в себе си някакъв риск — каза на себе си тя. — И ако се страхуваш, че ще загубиш нещо по добре никога да нямаш нищо.

Тя се намръщи и затърси най-подходящите думи.

— То е като Майкъл и мен — мисълта й започна да се прояснява. Истината отдавна беше в съзнанието й, но Кендра упорито отказваше да я разбере. Сега тя изплува на повърхността и беше толкова проста!

— Наех Майкъл, за да направи живота ми по-лесен. Но всъщност нищо, което е истинско, не може да бъде лесно, нали? Не съществува пряк път. Колкото по-трудни са нещата, толкова по-голямо значение имат.

— Кендра — колебливо започна Пати. — Опитах се да не мисля много за това, но в крайна сметка грешката, че ви събрах с Майкъл беше моя. Бог ми е свидетел, че направих всичко възможно да те въвлека в тази история. Чувствам се виновна. Ако не бях се намесила, сега нямаше да се чувстваш зле. Но започвам да си мисля, че крадците са взели нещо по-ценно от мебелите и скъпоценностите ти, нещо по-важно от кредитните ти карти и микровълновата фурна. Откраднали са вярата ти в самата себе си и желанието ти да опитваш, да рискуваш.

Кендра замълча за момент, после тихо каза:

— Никой не може да вземе от мен нещо, ако аз самата не искам да го дам — тя внезапно се обърна. В погледа й проблесна тържество и решително обяви: — Организирам парти! Този петък.

Пати стъписано отстъпи назад.

— Този петък?

Кендра кимна и седна да направи списък на гостите.

— Ще поканим всичките си клиенти и…

— Но това е лудост! — прекъсна я Пати. Страхуваше се, да не би приятелката й да е загубила ума си. — Апартаментът ми не може да побере всички тези хора, а в къщата ти цари такава бъркотия! Още нямаш нови мебели и сама ми призна, че разполагаш само с две чаши. Наистина не можеш да организираш парти този петък!

Кендра я погледна и очите й блеснаха въодушевено. Върху устните й се появи самоуверена усмивка.

— Само почакай и ще видиш!

 

 

В петъчната вечер къщата се огласяше от смях и звън на чаши. Сервитьори сновяха между кухнята и трапезарията с табли, пълни с деликатеси за щастливите гости. Кендра приемаше комплиментите, които се сипеха от всички страни за новаторския си подход при използване на цветовете и пространството, и не без гордост заявяваше, че е направила всичко за по-малко от седмица. Беше обзавела всекидневната с ярка смесица от функционални и декоративни мебели, подбрани по интуиция или под влияние на моментен импулс. Трапезарията беше в хром и стъкло, а кухнята едва ли можеше да бъде наречена рай за чревоугодници. По стените нямаше картини, а полиците бяха почти празни. Имаше още доста за завършване, но това щеше да стане постепенно. Вярно, обзавеждането не беше във викториански стил, нито пък беше пълно, но разкриваше собствения й уникален стил.

Кендра беше празнично облечена в пристегната в кръста индийска роба, а на ушите й подрънкваха златни обеци. Тя стоеше в центъра на залата и се опитваше да понесе гордостта от това, което беше постигнала. Наистина беше доволна. Успя да направи всичко сама и каквото и да се случеше, то щеше да си остане завинаги нейно. Но дълбоко под задоволството й имаше една болезнена празнина и ставаше все по-трудно да задържа усмивката на лицето си.

Пати се промъкна между блъсканицата от хора и застана до Кендра със светнали очи.

— Не мога да повярвам! — възкликна тя. — Ти го направи! Кой би могъл да предположи, че си го носила в себе си? Кендра, партито е страхотно, а къщата е направо невероятна.

Кендра се усмихна с усилие.

— Човек никога не знае, преди да опита — каза тя и бързо отмести поглед към чашата си. — Той не дойде.

Възторгът на Пати се смени със състрадание и тя леко стисна ръката на Кендра.

— Съжалявам.

Кендра вдигна очи и дълбоко пое въздух. Още веднъж направи опит тонът й да звучи бодро.

— Всъщност, какво е едно парти? Няма да се предавам. Ще му се обадя отново утре, и вдругиден, и по-вдругиден. Мога да бъда много упорита, когато нещо си наумя и Майкъл Дрейк ще трябва да го разбере!

— Може би вече го е разбрал — рече Пати, като гледаше някъде над рамото й.

Кендра бързо се обърна. Майкъл си проправяше път през тълпата и спря на две стъпки от нея. Гласовете, движенията, хората, всичко избледня. Вече нищо друго, освен Майкъл, нямаше значение. Бронзовото лице, усмихнатите яснозелени очи, извивката на устните му, широките рамене — той изпълваше целия й поглед. Майкъл! Дъхът й секна. Тя нищо не казваше, само стоеше и жадно го поглъщаше с поглед.

— Здравей!

— Здравей! — гласът й беше несигурен и задавен.

Майкъл бързо се огледа наоколо.

— Харесва ми как си подредила къщата.

— Не е идеална…

— Знам и точно затова ми харесва — очите му срещнаха нейните. Усмивката все още не беше изчезнала от устните му.

О, Майкъл! Имаше да му казва стотици неща, но все не намираше подходящите думи. Хората се блъскаха в тях и ги подминаваха, но Кендра нищо не забелязваше. Тя не можеше да отмести поглед от Майкъл. Той също.

— Не бях сигурна, че ще дойдеш.

— Чаках да ме поканиш.

Сякаш нещо в гърдите й се скъса, и тя не разбра дали беше от щастие.

— Онази нощ ти наговорих ужасни неща.

— Знаеш, че винаги съм харесвал у теб откровеността. Ти беше права. Радвам се, че поне един от двама ни успя да види истината. Никоя връзка не бива да бъде изградена върху основата на зависимост или необходимост, дори тези неща да са направени с най-добри намерения. Човек трябва да открие собствения си път и аз се радвам, че ти успя.

Въздухът се изпълни с недоизказани думи. Кендра искаше да се притисне силно до него и всички да разберат за любовта й. Вместо това твърдо устоя на погледа му и каза:

— Не мога да те оставя да ръководиш живота ми, Майкъл. Независимо от това, че силно се изкушавам.

— Достатъчно справедливо е — кимна той. — Напоследък разбрах, че трябва да се погрижа да сложа ред първо в своя живот, преди да се меся в живота на другите — върху устните му се появи слаба усмивка на разкаяние. — Може би ако бях свършил това преди, сега щеше да бъде безполезно да водим този разговор.

Майкъл не реагира така, както беше очаквала. Той с нищо не я окуражи, но Кендра трябваше да продължи. Не можеха да си позволят да сгрешат и този път.

— Вече нямам нужда да се грижиш за мен. Мога да го правя и сама.

Той се засмя и леко стисна пръстите й между своите.

— Може би ще трябва да го правим един за друг.

Тя усети, че я обзема слабост, но същевременно се почувства свободна. Погледът й откри в неговия любов и обещание. Думите й прозвучаха като въздишка.

— Достатъчно справедливо е.

Те дълго се гледаха, забравили за всичко наоколо. После някой се блъсна в Майкъл и го притисна към Кендра. Сърцето й развълнувано подскочи, а неговите очи заблестяха.

— Прекрасно парти! — Майкъл се огледа наоколо и въпросително я погледна. — Какво празнуваме?

Гърлото на Кендра пресъхна. Тя колебливо изрече:

— Годеж.

Очите му още по-дълбоко се впиха в нейните.

— О! Чий?

Кендра едва промълви:

— Може би нашият?

Майкъл се засмя и леко я погали по страната. Кендра видя отражението си в очите му, докато той питаше:

— В такъв случай, мога ли да целуна годеницата?

Тя влюбено прошепна:

— Да.

И той нежно докосна устните й.