Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (27)

10

Той я бе повикал, за да плати. Затвори книгата (опознавателния знак на тайното братство), а на нея и се прииска да го попита какво чете.

— Можете ли да добавите сумата към хотелската ми сметка? — попита той.

— Да, мога — отвърна Тереза. — Кой е номерът на стаята ви?

Той й показа ключа си, закачен за дървена пластинка с изписана червена шестица.

— Колко странно — промълви тя, — номер шест.

— Какво странно има? — полюбопитства Томаш.

Тереза си бе спомнила, че когато живееха в Прага с тогава все още неразведените й родители, квартирата им беше също на номер шест. Но на глас каза нещо друго (и ние можем само да се възхитим на лукавството й):

— Настанен сте в стая номер шест, а аз свършвам работа в шест.

— А пък на мен влакът ми тръгва в седем — рече непознатият мъж.

Не й дойде наум какво повече да каже, даде му да подпише готовата сметка и я занесе на рецепцията. Когато работното й време свърши, непознатият вече го нямаше на масата. Дали беше разбрал негласното й послание? Тереза излезе с разтуптяно сърце от ресторанта.

Отсреща имаше проредяло паркче, жалка градинка посред мръсния малък град, която обаче за нея винаги бе представлявала островче красота: морава с четири тополи, пейки, плачеща върба и храсти със ситни жълти цветчета.

Мъжът седеше на една жълта пейка, от която се виждаше входът на ресторанта. На същата пейка бе седяла предния ден Тереза с книга в скута! В този миг тя осъзна (птиците на случайностите кацаха на раменете й), че непознатият мъж й е отреден от съдбата. Той я повика и я покани да седне до него. (Войнството на душата и се втурна към палубата на тялото.) После тя го изпрати до гарата, а на сбогуване той й даде визитна картичка с телефонния си номер: „Ако ви се случи някой път да дойдете в Прага…“